Сточна гара

     В закусвалнята имаше само един мъж. Пушеше и гледаше пепелника. Пепелникът беше пълен с угарки и той ги разместваше непрекъснато с цигарата си. Беше на около шестдесет.

     Влязоха и поръчаха супа. Навън беше студено.

     – Два чая също! – добави към поръчката по-ниският, който едва се държеше на краката си. Строполи се върху стола и жадно запали цигара.

     – Какво ти е? – попита го другарят му. Той изглеждаше сънен. Наближаваше шест сутринта и смяната току-що беше приключила.

     – Гладен съм. Това кисело мляко, дето го дават през нощта...

     – По-кисело е, да – съгласи се другият.

     Хапнаха. Хлябът беше препечен и миришеше добре. По стрехите се чуха остри капки, не валеше, срутваше се сякаш дъждът. Отдавна говореха, че ще вали, после щяло да стане на сняг.

     – Не искам да се прибирам вкъщи. – Ниският беше станал още по-нисък. Столът изглеждаше по-значим от него и той съзнаваше това.

     – Има ли къде другаде да отидеш?

    – Такава е думата. Няма къде да отида. Това е ясно. – Защо, нямаш ли дом? – Нямам. – И защо работиш тук? – Къде да работя? Аз съм необразован. – Защо ти е образование? – За да имам дом. – Не се връзва. – Няма значение. – Има. – Карай.

     Докато разговаряха, в заведението влязоха още двама. Зъзнеха.

     – Тези са от нашата смяна. Те счупиха касата с бира – установи сгушеният в стола и погледът му замръзна. – Искам да ги пребия.

     Бяха му взели цялата надница заради тази каса. Цяла нощ разтоварваха вагона, всичко вървеше добре, когато накрая чуха трясъка на бутилките. Дойде надничарят и констатира счупеното.

     – Как ще го докажеш? – Високият допиваше чая си. В очите му играеше насмешка. Той знаеше, че колегата му е невинен. През цялото време работеха заедно. Така се случи. Тук никой не идваше за постоянно.

     – Защо да го доказвам? Просто ще го пребия.

     Стана. Доближи се до масата на другите двама и погледна злобно.

     – Кой от вас счупи бирата? Кой некадърник изпусна касата?

     Те го погледнаха съжалително – изглеждаше съвсем отчаян, дори когато беше разгневен.

     – И двамата я счупихме. Заедно. Защо? – Говореха един след друг, съвместна беше лошотията им.

     – За да знам кого да пребия.

     Това беше единствената денонощна закусвалня на гарата. Тук идваха само хората, които не бързаха да се приберат. А и първите автобуси още се готвеха да тръгнат. Шофьорите не бързаха, защото знаеха, че по това време няма клиенти.

     Пушачът в ъгъла се провикна:

     – Навън заваля дъжд!

     Всички го погледнаха. Той беше началникът на смяната. Надничарят.

     – По една бира за всички от мен! – добави и вдигна ръката си. Пръстите му бяха жълти и тънки.

     Запиха се. Навън заваля като из ведро.

     По-късно спря. Снегът валеше по-тихо и не създаваше представи.

     В заведението дойдоха други хора. Предишните бяха изпили спора си. Ниският – този без надницата, стоеше на спирката и се чудеше на кой автобус да се качи. Върна се на гарата и пое следващата смяна. Правеше това вече цяла година.

     След седмица-две пак се засякоха. Отново бяха нощна смяна. Този път високият изглеждаше нервен.

     – И супата не е както трябва! – провикна се. – Ей!

     Пак нямаше хора в закусвалнята.

     – Нищо ѝ няма на супата – отвърна ниският. – Кого викаш?

     – Който дойде! Да си го изкарам на някого!

     Никой не дойде.

    – Няма ли тук съдържател? Тая супа за нищо не става! Безобразие! На всичкото отгоре е студена. – Спри да крещиш! Какъв съдържател? Яж и мълчи. После се прибирай на топло. Вече е зима. – Няма къде да се прибирам. – Защо? Нямаш ли дом? – Нямам вече. – Странно, изглеждаш образован. – Стига с това шибано образование! – Добре. – Искаш ли да поседим на спирката? – Студено е. – Няма страшно. Свиква се. После ще се върнем да си доработим. Вместо автобус, ще хванем другата смяна. Искаш ли?

     След седмица-две по същото време случайно се сблъскаха в закусвалнята с онези двамата, които бяха счупили касата с бира. Не се сбиха и не решиха стария спор. Нали го изпиха. Поговориха. Всички поеха и другата смяна.

     Автобусът не бързаше. По това време нямаше клиенти на път към дома.

     Надничарят беше към шестдесет. Всички знаеха, че той държи закусвалнята. И никой не го беше виждал да пътува с автобуса. На път към дома.