2.02.2023 г., 18:54 ч.  

Стрък от живота 

  Проза » Рецензии, анализи, критически статии
546 3 5
2 мин за четене

               

 

    СТРЪК ОТ ЖИВОТА

 

         Трендафил Василев е роден на 1.03.1940 година в с. Момино, Хасковско, и е издал поетичните книги „Кръговрат”(1979), „Нощен календар” (1986), „Момино” (1991), „Кръстопътен град” (2003) и „Искри невидими” (2007).

          Негови стихове са публикувани в списанията „Армейска младеж” и „Български войн”, в-к „Пулс” и други, и са преведени на руски, английски, френски, полски, сръбски и гръцки език.

          В книгата си „Стрък от живота” той е избрал най-доброто и го е подредил; сложил е рисунки и е писал имената на художниците, сложил е библиографската си справка; сложил е какво са казали другите за него, сложил е също заглавието на всяка книга, от която е избрал стиховете си.

          На пръв поглед изглежда формално, но всеки стих говори за себе си, а всички – за цялото му творчество.

          В книгата си е поместил предания и легенди, в които се чувства българският национален дух и характер: „Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си. Но подир нея препуска на кон ятаганът” („Момино“); „Налитат спахии да вземат сестрици Неделя и Яна – петимата братя в гърдите си счупват петте ятагана, /със сърпове в гърло до своите батьовци двете девойки заспиват” („Жалтнево“); „Върти се хорото… То е нашата памет и вярност към род. То ни дава сила, проправя през неволи и горести брод…”

         Трендафил Василев е много земен; свързан е с корена, със селото Момино и с природата: „земята, която ни буди, е нашата майка, не – мащеха, да тръгнем в зори, да побързаме, да я прегърнем с плуга си! Че корен, изваден веднъж, трудно отново се хваща” („Мартеница“); „Във нивата на тате времето със троскот покрило е заспалите бразди. Но аз я будя рано, аз ора дълбоко и зная: тя богато жито ще роди” („Делник“); „Живее селото ми – шарена торба, преметната през рамото на хълма, живее то, и не една съдба през времето пренесе и погълна” („Живее селото ми…“). Запазил е благозвучието и автентичното на българския език. Той продължава селската идилия, гальовността на този мил пристан, на който всеки трябва да се върне.

        Трендафил Василев има стихове, които са и на военна тематика. Той е бил в армията, но е успял да запази душата си нежна. Посвещенията за майка му „И няма миг, във който до тебе да е безответно, тъмно” („Светло“); за съпругата му „Очите ти са тихи. С цвят на теменуга ме галят те… Светът се продължава” („Нощ с тебе“); за дъщеря му „Ах, дано да има нечия ръка до тебе – пропасти да минеш, права да останеш” („Игра“) и за сина му „Върви, момчето ми… И не забравяй, че и животът е двурък, с една ръка той дава право, а с другата събира дълг” („Пълнолетие“), са написани с много обич и искрени чувства.

         Авторът има интересни хрумвания. В стихотворението му „Козле” старецът умира, а въжето, с което е връзвал козлето, се превръща „на козя пътека” – „Превърна се дядо на малка могилка от пръст. Въжето – на козя пътека.”

          Трендафил Василев, който помни „що е глад”, се е научил да цени истинските важни неща в живота. Поради това в стихотворението си „Завръщане от града” той заявява, „че всичко туй, което ми е нужно да живея, се побира между браздата хлебородна и гъдулковата струна.”

 

               Б.а.24.10.2012 г., Ловеч

 

              Рецензията е  поместена в книгата ми „Палитра от бои”, 2019 г.

© Латинка-Златна Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Умееш го Лати, да извадиш с хирургическа прецизност и покажеш най-доброто от всекиго, до чието творчество се докоснеш. Аплодисменти и от мен!
  • Сега видях колко стара е тази рецензия. Би ми било интересно да видя рецензия и за някои от произведенията на ловешко-варненския художник Йордан Денев. Твърде интересно. Казвам го, защото знам, че знаеш за кого говоря. Един недооценен напълно великолепен български художник.
  • Благодаря!
    "КОЗЛЕ

    Пасеше дядо бяло козле.
    Той бавно пристъпваше вече,
    та беше го вързал с въже,
    да не ходи далече.
    Козлето пасеше,
    растеше,
    опъваше дядо все към гората.
    Старецът –
    от път побелял, за път го болеше,
    но как да откъсне
    нозе от земята.
    И тъй лека-полека
    въжето тънееше.
    И взе, че се скъса.
    Превърна се дядо
    на малка могила от пръст.
    Въжето –
    на козя пътека."

    Позволих си да го поставя тука цялото, толкова хубав стих не се среща всеки ден.
  • И аз намирам, че трябва по-често да пишеш рецензии и литературни критики. Тук те са много редки. А ти го умееш.
  • Хубаво рецезия, Златна. Публикувай повече.
Предложения
: ??:??