Един писател, чието име не помня (явно има защо) беше казал:        

            „Чувствителнотo сърце няма как да не обича изкуството!”

Любовта на Чарли, независимо дали към колежка, гадже или котка беше винаги патологично-романтико-трагична. Когато човек отдава силите си на една единствена цел всичко се нарежда много по-лесно. Той обаче бе противоречива личност и неговото разпиляване, (май е по-уместно да кажа разпване) между музика, изобразително изкуство и литература го направи негоден за творец. Направи го само вечно жаден  консуматор, меломан - библиофил. 

            Когато беше малък мечтаеше за много неща но мечтите му се сменяха толкова често, колкото и различните възрастови периоди през които премина. В началните класове се увлече по китара и след това  по пиано. (Отказа се да става музикант едва, когато се пробва на барабани.) Докато живееше в София имаше последователни връзки с пианистка и с виолончелистка. (Тя Дора беше по-добра всъщност в духовата музика ама това е друга история.) Околните го смятаха за интелигентен, усмихнат, приветлив и общителен човек но в крайна сметка (и за всеобща изненада)   се оказа, че никой не го е познавал достатъчно добре.

          Всъщност той даже не се казва Чарли. Истинското му име не е българско. (Кръвта му също. В себе си носеше  влашко-видинска, свищовска и полска.) Аз го наричам Чарли защото в родния ни град беше известен повече с прякора си. В семейството му го наричаха по един начин, в училище по друг, но за всички си беше просто Чарли, Чарлз или Шарли. Може да е хубаво  да познаваш много хора и теб същото да те познават, но за него това си имаше и лоша страна. Винаги когато излизаше,   без значение  дали е вечер или сутрин, лято или зима, все срещаше някой когото се налагаше да поздрави.

         Това е то да си от малък град!

        А той наистина познаваше много хора. Някои от тях по-късно станаха, добри музиканти, бедни алкохолизирани художници, надути писатели или просто наркомани. (Разбира се повечето от последните вече  мъртви.)

След като завърши софийския  университет остана да живее в столицата и изкара там осем години. Време за, което често съм му гостувал. Тогава ми беше много интересен защото си даваше вид, че това което може наистина да го развълнува е Томас Ман и Бетовен. Независимо от факта, че по същото време приключи с най-дългата си връзка и след това имаше „приключения” с  челистката Дора, а след нея пък  се самозалъгваше седмици наред с пианистката Десислава. (Но както споменах това е друга история.)

      Скоро след, като реши да се върне в родния ни град той  започна работа в едно издателство и в първите месеци  не просто ходеше на работа а пърхаше и се носеше из улиците, като пухче на топола през май. Честно ви казвам , завиждах му тогава.  Един човек, който завързва нови приятелства, утвърждава стари, живее на любимото си място и отгоре на всичко е ерген, който работи точно това, което винаги е искал няма как да не е щастлив, нали?

Самата редакция беше отговорна за издаването на  женско списание и областен вестник. За Чарли след годините изкарани в София да се озове сред млади хора, да ходи на репортажи, където да разговаря със всякакви типове и не на последно място да работи с текст му беше като сбъдната мечта. На много хора им трябва продължително вглеждане (и то с  голям диоптър) за да разберат, че са щастливи. Един изпуснат автобус или опръскване от преминаваща през локва кола направо може да ги побърка. При  Чарли пък беше точно обратното и  му трябваше много, ама наистина много малко за да ви се усмихне.

    Първите месеци в редакцията работеше с хъс и целеустремеността на гладна акула. Чувстваше  се на място и през  вечер се изпълваше със себе утвърждаваща удовлетвореност от дните.

      С времето той свикна с работата. (Но  и работата свикна с него. )

     Чарли не смяташе един свой работен ден за пълноценен ако през него не се пошегува минимум три пъти. Някой ден да ще ви разкажа за това повече и ще е разказ с много смях, защото чувството му за хумор беше като гардероба му. Не разбирайте че е кафяво и трикрилно. По-скоро е шарено и  разнообразно, като дрехите му. Хумор като метъл тениски и черни палта, като хавайски ризи и сини джапанки „Бумеранг“. По това време често чувах от него мнението, че  няма тема която да е забранена за шеги. От смъртта и Бог та чак до глезените на Николаева. Философски изразено това ще звучи като; „шегувам се ergo sum”.

(Някой случайно да  знае  как е „шегувам се“ на латински?)

      След няколко години собствените му недостатъци и тежкия мъчителен път по, който трябваше измине една   статия за да види бял свят го пречупиха, така както както сладникавия романтизъм се пречупва от брака. Като човек с голяма резистентност към проблеми той може би щеше да се справи, но с времето му се наложи да опознае „тъмната половина” на всеки от колегите си.

        Една вечер един негов приятел перифразира и каза; „разни хора-разни нужди“ Чарли много се смя тогава,  защото се беше сетил за хора за,  които нуждата да кажат нещо лошо за някой друг е също толкова голяма, колкото и неговата да се пошегува. Това  бързо успя да преодолее. Сериозни главоболия обаче (в пряк и в преносен смисъл) му причиняваше задължителната за едно редакция екипна работа. Отначало Чарли смяташе, че нещата вървят тогава когато вместо да се вглеждаме в грешката на другия и да я сочим с пръст на околните по-добре просто да си зададем въпроса; „какво мога да сторя аз, за да му помогна?”.                   Тогава това му изглеждаше много просто и лесно.

      (Колко се заблуждаваше горкичкия!)

    Подходи от алтруистичната позиция, но доведе нещата крайност. Започна да пренебрегва своята работа за сметка на тази на другите. Признаваше се за виновен за чужди грешки и стигна до там, че даже се усъмни в собствените си способности. (Но за това след малко.) Чарли много добре  знаеше как изглежда в очите на колегите си. Вината му беше, че  единственото,  което направи бе  да продължи да  се придържа към линия на поведение според,  която  даваше израз само на положителните емоции и пазeше отрицателните грижливо само за себе си. Винаги се усмихваше на околните и се майтапеше. Такива неща, като гняв, тъга или раздразнение се стараеше да не  показва.(Поредната му грешка.) До такава степен другите бяха свикнали с положителния му образ, че винаги много му личеше, когато  не му пееше петела. Зеленооката Георгиева много добре всеки път долавяше това, но тя  обаче пък беше такава натура, че в общуването с нея понякога стигаше до абсурдни ситуации.

      (Една вечер, когато цялата редакция се бе събрала в едно  кръчме тя даже се опита да го накара да се чувства виновен за това, че не е в настроение!)

       В началото на зимата тонуса му рязко беше падна. Започна след работа да си прави разходки в парка за да премисля  Вечерите станаха по-студени, мъглата в парка по-гъста, разходките му по-дълги и мислите  по-тежки.  (На моменти някои от тях доста черни и по тази причина ще ви ги спестя.) Чарли обаче не беше такъв, че просто да се предаде.  Бързо се отърси. Взе се в ръце  и реши да полага повече грижи за себе си.

Но вече бе късно.

*  *  *

(Как ли са работили в редакциите преди да бъдат измислени компютрите?)

   Всяка една статия след, като бъдеше написана първо минаваше през редактор Искренов. Той преглеждаше и връщаше за корекции.  Чарли коригираше и пак му я пращаше. Достигнала необходимия за съответния репортаж тон статията отиваше при директора. Оттам следваше или нейното връщане към Искренов, (респективно и при Чарли) или получила зелена светлина тя биваше отпечатана в необходимия за излизането на тиража срок. Със тежките ботуши  „планиране” и „приоритети” Чарли  обаче затъна в тресавището наречено „срокове”  (Тук поредната от многобройните му грешки беше, че на въпроса „Имаш ли нужда от помощ” той винаги отговаряше отрицателно.) Ефекта от това беше лавинообразен.

       Един ден   се бяха обадили от голямо пловдивско издателство, което искаше от Чарли статия за течащия в родния му  град ремонт на водопроводната мрежа. Той запретна ръкави и  след два часа текста беше написан. В разстояние на два дни обаче статията му бе върната от Искренов цели четири пъти със съответните поправки от него и необходимите за Чарли насоки.  Първото, което Чарли направи бе да се пошегува, че  поставя своеобразен рекорд. (Все пак за първи път му се налагаше  да преправя толкова пъти текст от само две страници, формат  А4,  размер 12 и с шрифт  Тimes New Roman.) Случи се така, че точно тогава директорът беше в отпуск и именно Искренов го заместваше. В такива моменти редактора  даваше всичко от себе си. Чарли също обаче беше дал всичко от себе и затова в крайна сметка  на Искренов  му се наложи да каже:

       - Мисля, че стана много добре. Можеш да я пращаш за печат.

  Противно на очакванията на Искренов Чарли обаче реши да бъде ехиден.

      - Ааа....аз мисля, че трябва и директора да  я види. Нали така е редно!? Пък и имаме още два дни до излизането на броя.

    Като гледаше Чарли така, както се гледа хлебарка в луксозен хотел Искренов каза.

     -Добре. Прав си, ще му я пратя, а утре ще го подсетя.

  На следващия ден около десет сутринта телефона в кабинета на Чарли звънна.        Беше директора.

     - Здравей, Чарлз! Имаш ли две минутки?

     - Да.

     - Слушай искам да ти кажа, че това което си написал е...

 ... Последва едно нахокване, което му се бе случвало и преди.  Той преглътна сухо и изслуша всичко, което директора му каза.

     - Е? – Попита накрая той.

      Чарли съобрази светкавично и мислите му прескочиха, като прехвърляне на заряди в атомно ядро. Бързо реши, че всъщност няма кой знае какво за казване освен: ”Да... добре... ще я оправя”

       Докато слушаше директора си през цялото време той  не можа да се отърве от горчивината, че разочарова човек, който е вярвал в него. Знаеше много добре, че  от толкова промени текста му бе станал неузнаваем  и сериозно би се затруднил ако трябваше да посочи своите изречения от тези на Искренов.  Директора всъщност беше завършил критиката си с „Очаквам от теб да се справиш така, както знам, че можеш.”

       За Чарли това не  беше първия подобен случай. Това му се случваше вече за  трети път. Разликата бе че сега той запoчна  сериозно да се съмнява в  себе си и във собствените си способности.

       Нямам   дума с която да опиша чувствата му, когато затвори телефона.

*  *  *

    От октомври до март Чарли обичаше да носи черни палта тип; „полски емигрант в графство Кент.“ Те му стояха  добре. Придаваха му аристократичен вид и той често се шегуваше, че ако се пореже ще потече синя кръв.  Разбира се колегите му се усмихваха. (Все пак 80% от шегите му ги схващаха.) Никой обаче  не подозираше, че генеалогичното дърво на Чарли всъщност наистина беше със доста сини клони. (Не, че в наши дни това е от значение де, ама ако Чарли ви разказваше 100% би го отбелязал.)  Освен осанката другото основно предимство на гореспоменатата връхна зимна дреха бяха нейните дълбоки и удобни джобове.  Той обожаваше да ходи с ръце в джобовете а  тези на любимите му палта освен ръцете му побираха тефтерче,  два химикала, цигари, mp3-плеър и  по-голяма библиотека от тази в дома му. (Тоест електронна книга.)

            Чарли обаче направи откритие.

        Откри, че в едно от палтата си спокойно може да  държи  хубав лъскав пистолет (Колт, двадесет и втори калибър), и да го носи със себе си без това  изобщо да личи.

      Случи се  ден, в който заради отпуски,  репортажи, и командировки редакцията бе полу-празна. Директора също го нямаше. Това беше добре дошло за Чарли. (Къде ти иначе толкова смелост.)  Искренов и Стоянова обаче бяха там, а точно те му трябваха. Това, че Теодосиева и Георгиева също се оказаха в същата стая си бе просто лош  късмет за тях. Гръмна и четиримата там където  ги откри. (На третия  етаж.)  Премигна срещу труповете, хвърли ядно патлака към този на Искренов и изсъска „На ти сеа  трета редакция!” После влезе в своя  кабинет. Откъсна едно самозалепващо се листче, отвори най-горното чекмедже на бюрото си и потърси любимата си писалка.

      След две минути вече беше навън и крачеше спокойно по посока на намиращия се наблизо градски парк. В главата му  имаше една единствена мисъл, обаче горката самотница по нищо не напомняше на дълбокoмислените разсъждения от типа; „да бягам или да се самоубивам?“ Просто му се искаше да пийне и мислеше за уиски. (Стограмка black ram, за да сме точни.) След, като подмина детска градина „Детелина“ Чарли зави  към най-близкия магазин с ръце в джобовете. С дясната погали нежно кутията цигари, а с лявата натисна play-а на малката джаджа с която слушаше музика.

     (Ето защо не е чу полицейските сирени, но по-интересно е какво ли е слушал?!)

      Благодарение на контактите на злощастното издателство историята се разчу, а типичния вестникарски стил до безобразие я разду.  Поелият случая инспектор Димова (по между другото страшен фен на Холмс, Мегре, и Поаро) направо се видя в чудо. Дългокосата следователка очакваше да се сблъска с мнооо яката криминална загадка тип: „неизвестен извършител - никакви следи“.  Вместо това откри захвърлен пистолет с ясни отпечатъци и местопрестъпление, което е и месторабота на извършителя. (Егати случая! Та той е по-лесен и  от онези дет ни ги даваха едно време във Симеоново. И то в първи курс!)

      Не стига друго ами даже се оказа, че познава убиеца лично.

      На неговото работното място тя откри  залепена за монитора бележка.

      Бележка на, която пишеше:  

      „... аз СЪМ!... Чарли!!!“

Същата вечер инспектор Димова се обезобрази от пиене и реши за първи път да направи свирка на мъжа си.