Съдба...

Камъчетата изчезваха едно след друго в тъмната вода. Малкото момче на брега гледаше някакси с безразличие образуващите се вълнички. Беше тъжно, че трябва да си заминават толкова рано. Унесено в мислите си, то не забеляза кога малкото момиче бе седнало на края на кея. От потръпващите му рамене Джош разбра, че момиченцето плаче. Той стана и с малко несигурни стъпки се качи по дървените стъпала и тръгна към нея. Вече бе забравил за своите мъки, а едно странно любопитство го дърпаше натам. Тя или не го забеляза, или просто бе толкова съкрушена, че околния свят не я интересуваше. Той бавно седна до нея. Постояха така дълго време, всеки потънал в своите мисли но също така спокоен, че другия е до него. Тя спря да плаче, избърса бузите си с ръкав и попита малко колебливо – Как се казваш?
- Дшош, Дшош Вехнер. А ти?
- Натали. 
- Защо плачеше, Натали?
- Мечо избяга...
- Кой е Мечо?
- Нашето котенце, тичахме двамата по поляната, то видя някакво животинче и побягна... аз тичах... но не го намерих, скри се в гората... той е непослушно коте...
- Сигурно се е върнал обратно... а... къде са твоите родители, няма ли да те търсят?
- Не знам... ще ми се карат заради Мечо... – и след кратка пауза добави – А твоите родители къде са?
- Приготвят багажа, ще заминаваме за вкъщи.
- А ще се върнеш ли скоро?
- Не знам...
- А как да те намеря Джош?
Настъпи мълчание... Слънцето вече бе почнало да залязва, което правеше гледката към устието на реката прекрасна. Джош стана и протегна ръка към Натали – Да тръгваме да намерим родителите ти.
- Добре – каза тя и двамата, ръка за ръка тръгнаха обратно.
Майка й се затича към нея и я вдигна в прегръдките си – Къде беше, толкова се уплашихме – никога повече не изчезвай така, никога повече... каза тя с укор, а сълзи от радост се стичаха по бузите и. Тогава Натали бръкна в джоба си и извади оттам скъсано листче, на което с детски почерк бе написано “Дшош Вехнер”.
- Мамо, мамо, това момче ме изпрати дотук... каза да го потърся... живее в Сан Франциско. Нали ще отидем там, мамо?
- Разбира се скъпа, разбира се. Тичай сега вътре да видиш баща си.
 
Част II

- Натали ще ми донесеш ли папката за корпоративните клиенти, моля те.
- Разбира се, г-н Нишмори. Нещо конкретно ли търсите?
- Да, днес ще идва много важен наш клиент да уточним подробности по последната ни сделка, така, че искам да съм подготвен. Даже той трябва да дойде всеки момент... знаеш ли пусни и кафето на връщане.
- Да, разбира се, връщам се след секунда. 
Докато вървеше по коридора, тя погледна към Лидия, която тъкмо посрещаше някого на вратата – може би въпросния клиент. Когато обаче тя погледна новопристигналия, я обзе едно странно чувство на любопитство, примесено с вълнение. Сърцето и се разтуптя и въпреки това бе сигурна, че не познаваше мъжа на вратата, но сякаш и напомняше на някого. Точно в този момент той обърна поглед към нея. Тя му отвърна за миг, но после се смути - какво правеше за бога. Тя се забърза към кухнята, пусна кафе машината, а на връщане взе необходимия документ в ръка и тръгна обратно за офиса на шефа й. Въпросният мъж седеше на канапето в приемната и беше разгърнал някакво списание. Този път не се обърна, но и тя притича набързо – смутена без видима причина за това – какво и ставаше? Тя занесе документа и се върна в своя офис. Работният ден премина сравнително бързо, но през цялото време нещо и тежеше, сякаш беше пропуснала нещо. Тя провери отново дали всичко бе готово, преподреди документите на бюрото си за 3-ти път и се запъти към бюрото на г-н Нишмори. То бе в пълна бъркотия. В желанието си да свърши по-бързо, тя без да иска бутна чашата с кафе и малкото останала кафява течност красиво се разля над разхвърляните листа. Проклинайки се, тя бързо изчисти бюрото и се зае да види важни ли са били документите, които току-що съсипа. Четейки, сърцето и затуптя лудо, краката и се подкосиха и тя седна на пода... но на лицето и беше изписана една странна замечтана усмивка... на листа, който лежеше до нея бе написано - Дшош Арнолд Вехнер – Вице управител на Сан Франциско Ънлимитед Ко.