Та да запомниш
Умря най-после бай Иван…
Кой бай Иван ли?
Тук авторът запъна. Ха сега де – как да го опише ясно, точно, кратко и въздействащо? То всичко е лесно, освен краткостта. Защото за бай Иван трябва – няма как, трябва! – да се използват всички глаголи и описания , изобразяващи… Меко казано – гадост…
За бай Иван може много да се говори. И почти нищо пред възпитани и културни хора. Или поне не с думи, влизащи в речника им.
Но да опитаме така – със заобиколки. Лъжец, измамник, клеветник, крадец, мошеник, наглец, простак, циничен, безогледен…
Не, не… Не става – трябва всички отрицателни епитети и сравнения да вземе човек. Плюс няколко топчета хартия. Един лист не би стигнал. Пък и даже той би почервенял от портрета на бай Иван…
И би се сгърчил от яд и мъка…
Ето защо селото празнуваше, когато се разнесе вестта за края му. Настъпил нейде в големия град, казваха. Едни говореха, че бил застрелян от измамен съпруг, други – че бил блъснат при опит да открадне луксозен автомобил, трети разправяха как насилена жена го наръгала с нож, четвърти уточняваха, че било ножичка или пиличка за нокти, пети се кълняха, че сами чули как полицията съобщавала за убийството му при опит да обере наркодилър, шести бяха убедени, че пазачът на детски дом цапнал бай Иван по-якичката, когато го заварил да измъква детските закуски от кухнята, седми…
Абе, направо казано – умрял… Така, както му се полага. Най-после…
Мина година след известието. Заровиха бай Иван без пищно погребение. То и никой не щя да отиде – даже да се порадва. Само гробарят беше. Едно – по задължение, второ – искаше да се убеди, че тоя, дето прелъга снаха му и обра спестяванията на внучетата, е наистина вкоравен.
След година хората още разправяха за мръсника бай Иван. Припомняха си престъпленията му, проклинаха го, някои даже се хвалеха, че редовно препикавали гроба му. Което не беше трудно – метнали го бяха в трап накрая на гробището, без знак, без тлевичка дори. То и така нищо не никнеше там – даже тръни.
А дядо Пейо седеше до вратата на кръчмата и само хъмкаше, докато останалите си припомнха зулумите на покойния и псуваха родата му по женска, мъжка и неопределена линия поколения назад и в перспектива напред..
- Какво има, дядо? – попита неочаквано Милко – Какво току мънкаш?
- Бе, викам си – рече дядото – Как се казваше оня човек, дето живееше до кметството? Оня, белокосия…
ЗЗамисли се Милко, замислиха се и останалите.
- - Не помня името, ама… Веднъж имах нужда от пари – рече Кольо Кантонерина – Не знам отде разбрал, но ми донесе. Даже у дома…
- И на мен помогна без да го викам – тихо сподели Райчо – Просто така. И срок не ми даде. Когато намерих, занесох му ги, а той само кимна и даже благодари…
- Пък на мен ми прекопа градината преди две лета – сподели Минко – Разболял се бях, а навън пролет, време само за работа… И чувам шум, викам си да не е оня мръсник бай Иван нещо да пребарва, а то дошъл човекът, лопата си носи, копае, ли копае…
- Свестен човек беше… - обобщи Димитър – Само не се сещам как се казваше…
И другите не си спомниха. Разговорът затихна…
А дядо Пейо продума:
- Една приказка ми разправяше моят дядо. Отдавна ми я каза, ама я помня. Някакъв бей взел да се дави. Никой от свитата му не знаел да плува, само един овчар се хвърлил и спасил бея. Оня му казал: „Пари да ти дам – ще ги пропилееш, ще пропаднеш. Власт да ти дам – ще се самозабравиш, ще погинеш. Каквото и да ти подаря – все ще похарчиш. Ми, я гавазите да те опънат, та да ме запомниш…“
Настъпи тишина. После някой попита:
- И що се сети за това?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
