2.

     Горе беше на осмия етаж.

     Надена калцуните трудно и реши повече да не ги маха от обувките. Не ако и не го изпишат. Толкова гадна и упорита беше болката да се свие и да ги наложи, само за да не цапа обстановката с присъствието си. Преди година отиде на зъболекар, и това му се случи през тия проклети времена на тихото и злобно остаряване. Още на входа на денталната клиника, така им викат днес на зъболекарските кабинети, му казаха да сложи калцуни. Тогава болката долу под пъпа не беше силна и с готовност се сви, за да си вземе от сините найлонови чорапчици в коша, но стажантката на рецепцията го спря: „Не тези! Тия са мръсни!“ Мръсни ли? Не му се струваха изцапани. „Ето тук! Вдигнете крак Хоп. Точно така! Сега просто дръпнете назад.“ Някаква машина висока и дълга като циклостил, европейска изработка, туряше калцуните направо върху краката му и ги защипваше без да се налага да се свива. В болницата нямаше такава машина.

     – Аз ходя твърде бързо, вие може и да ходите така! – уведоми го кльощавата сестра, която тичаше като щурава хлебарка из коридора.

     Петър Иванов не беше сигурен, че тя го води нанякъде, просто го размотаваше хаотично и насила из коридорите на клиниката по урология, за да се наслади на мъчението му. И той я следваше като всеки човек, хукнал подир хлебарка, за да я утрепе по необходимост.

     – Ето, тук ще ще те настаним!

     Хареса му промяната в обръщението. Почувства се част от своите в това болнично общество. Миришеше на урина и на нещо прекалено свежо, изкуствено и създадено да потиска усещането за тревога.

     Влезе. На леглото стоеше разкрачено бледо момче, разплакано, голобрадо. Не разбра какво му бяха махнали или къде го бяха срязали, защото цялото му тяло беше покрито със зелен плат. На другото легло лежеше хубава жена, която рипна при появяването му.

     – Извинете – рече ѝ. – Май тук ще пребивавам.

     Хубавата жена се изправи.

     – Вие извинявайте! Аз съм тук, до сина ми. Ето тези бутилки, всичките ще ги изхвърля.

     Имаше десетина малки бутилки с минерална вода.

     – То не обича двулитрови бутилки. Тежки са му.

     Петър Иванов остави сака си и реши да седне върху него, докато бъркотията отмине. Преди да стори това, сестрата с късите и бързи крачки дотича и съобщи:

     – Няма да си тука, Петре!

     Беше научила името му. Значи са придвижили картона от долния етаж до горния и сестрата е хвърлила едно око върху личните му данни.. И друго значи – той вече беше част от това урологично отделение на ада. Мърдане няма.

     – Няма да си тук, Петре, споко! – повтори кльощавата. – Ще те отведем в десета стая. Там ще бъдеш.

     Щом тази дребничка жена знае отсега къде ще бъда, значи ми е спукана работата, речи си болният, и я последва. Пиеше му се вода, усещаше потта върху тялото, в слабините, върху гърба си. Искаше само едно – да се съблече гол и да се разхлади с няколко глътки, а после да се облее. Водата носеше от вкъщи, от хладилника, трябваше още да е хладка.

     – Ето тук! – посочи му леглото сестрата и побърза да изтърчи с бързия си ход навън, провиквайки се преди да затръшне вратата: – И никаква вода!

     Това, последното, се престори, че не го е чул. Отвори бутилката и отпи половин литър на едри гълтоци без да спира.

     Когато обърса устните си, се огледа бавно, почти враждебно, не знаеше какво да очаква. Беше в стая, същата, като на онова „то“, детето в зелена завивка, което не обичаше двулитрови бутилки. Ясно беше в началото, че няма да се разберат с малчугана, дори заради литража на шишетата, той предпочиташе онези от литър и половина или два, носеше такива и смяташе да му стигнат – или до изписване, или до хладилника.

     Вместо мама до другото легло стоеше полуклекнал старец с омърлушено лице с червеникав цвят и глуповато изражение.

     – Добър ден! – оповести се новодошлия.

     Усети погледа на стареца, почуства безразличието му в мълчанието.

     Облече пижамата и остави обувките с калцуните в малкото шкафче отдолу. Те сами ще си намерят пътя, когато му дойде ремето, така си помисли. Загледа ги – хубави индиански чепици, как им викаха забрави, увити в найлонови калцуни. Стерилна работа. Европейска. Почувства, че тук не им е мястото на обувките, те са за път. А пред него какъв път имаше?

     – Обувките ми не се чувстват като у дома си. Но не миришат. – Опита се да завърже разговор. Сакът на другия беше в дясното отделение на малкия гардероб.

     Нека си мълчи. Това дори добре му се струваше. Да, мокасини бяха! Така ги наричаше жена му!

     – Мокасини! – съобщи Петър Иванов с откритието на естествоизпитател. – Леки и удобни. Слагам ги отдолу. Няма да миришат. Жена ми ми ги купи. Тя всичко ми купува. Готини са, а?

     Чак сега дочу някакъв слаб, тих, но членоразделен отговор на опита си да се запознае – на стената висеше чудесен телевизор, който работеше и произнасяше звуци! Чу, че ще бъде горещо и трябвало да се пият много течности. Погледна остатъка от бутилката, после другата – тя съвсем пълна, и се замисли:

     – Дали е така? – съобщи на глас. – По телевизията говорят какво ли не напоследък. Имаме куче вкъщи. Казва се Ая. Най-доброто и умно същество, което познавам. Тя е женска. И не пие вода, когато е горещо. Напротив. Лежи и мързелува. Като нас. А?

     Въпросът беше към телевизора. Там програмата се смени и дадоха как в други страни хората и животните умират от наводнения.

     Допусна, че съквартирантът му е глух, ням или поне ненормален и това го поуспокои. Реши да полегне. Петър Иванов имаше вредния навик следобед да лежи, дори още преди да се случи онова лошо с него, което го приковаваше често на леглото по необходимост. Затвори очи.

     – Добър ден!

     Надигна се леко. Обичаше да лежи върху две възглавници. Стана и потърси в шкафовете. Намери една, твърда като сюнгер, и я взе. Подпъхна я под другата.

     – Ти ли го каза? – попита този с червеникавото лице. Той беше седнал на леглото си с гръб към него. Носеше стара пижама и къси гащи.

     Като не чу отговор, подложи по-удобно под главата си вмирисаното дунапренено нещо, готово да бъде възглавница, и се отпусна. Така не го болеше. Така можеше да стои часове наред без да мисли за нищо. Така можеше да живее или да умре. Стига да няма болка.

     – Аз.

     Я, виж ти – наостри уши. Този можел да говори! Хрумна му да го изпита дали се справя едносрично, или може да произнася цели изречения. Затова замълча, да не го стряска и чу следното:.

     – Не ти миришат обувките.

     Би било комплимент в друг слчай, ако например отбиваше редовната си военна служба. За Петър Иванов това бе минало, същото като това, което изживяваха неговите съвременници в панелните блокове наоколо, така че го прие за присмех.

     – Благодаря. Трогнат съм. Не видях твоите, за да направя подобна преценка.

     – Какво е мокасини?

     Подиграва ли се? Няма вид на човек с чувства, камо ли с хумор.

     – Вид кроасани. – Петър Иванов беше състрадателен човек и не обиждаще без причина.

     – Немам обувки. С тия чегли додох.

     Подритна едн чехъл под леглото, после се наведе да потърси другия и изстена.

     – С тия чегли. Те тия. Какво е мокасини?

     Чу се звън на чаши или на нещо такова, в коридора разнасяха храна или стъклени уринатори, мирисът беше един и същ, бързоногата сестра нахлу в стаята и се разпореди:

     – Петър! Незабавно! Ставай!

     Болният стана бавно и обу пантофите си. Вчера ги купи, специално за случая, да бъде красив, елегантен и със спортен вид и да му напомнят, че не е нито едното от тези три неща. Три лева струваха. Още сега усети несъстоятелността на икономиите по ходилата си и в окончанита, пръстите му бавно изскочиха от меката повърхност на плата, от който беше съшит този модерен цървул. Засрами се. Тези чехли бяха почти хартиени.

     Набучкаха го здраво в манипулационната, остави по малко от всичко от себе си за изследвания и анализи. Подписа някаква дълга декларация, напомняща, че всички сме смъртни. Поставиха му абокат за спомен, снимаха му това и онова и го върнаха следобед, по времето, когато телевизорът вече не работеше, а неговият съквартирант стоеше отново в онова странно полунадупено положение, което предпочиташе – приклекнал над леглото, опрял ръце върху металните рамки и вгледан в малкия прозорец между щорите, през който се виждаше небето. Приличаше на лекоатлет на стартова линия.

     Рече:

     – Сега че додат. – Остави купичката с ориз на масичката и отвори прозореца. – Че додат.

     Петър Иванов се чувстваше изтощен. Не искаше да се обажда на никой и погледна мобилния телефон с леко отвращение. А и него никой не го търсеше. Дали го бяха забравили? Защо ли пък да го помнят. Видя, че върху стола между двете легла стои стар джиесем със зарядно устройство до него, увито на руло. На колегата му трябваше да е. А той сновеше из стаята и през пет минути куцаше до тоалетната, подвил единия крак като зле ударено куче. Пускаше водата в казанчето като че без причина. После се връщаше все тъй намръщен, червен и със същото идиотско изражение. И после погледът му увисваше навън – отваряше прозореца, махаше щорите без да ги сгъва с шнура, търсеше нещо, но не казваше какво.

     Мина малко време.

     Да прави какво си иска този чудак. Не му е до него. Загледа се в тавана. Чистичко. Колко ли време щеше да стои тук?

     – Петре! – надигна кривата си снага оня и отскочи отривисто. – Идат! Чуваш ли?

     Съжали го. Очевидно беше дочул името му и дори си беше направил труда да го запомни. Може би му слагаха силни успокоителни. Освен системите, идваха понякога да им бият инжекции – малки и големи, с различно съдържание в тях, и не забравяха да напомнят, че не бива да пият много вода.

     – Идат ли? Кои са? Нашите ли? – Току-виж започнали да разговарят.

     – Да! – въодушеви се червендалестият. – Гледай само!

     Ято гълъби, гугутки, врабци кацнаха на перваза и започнаха да кълват трошичките от хляба и ориза. Идваха още и още, цял рояк се струпа току до отворените прозорци.

     Горещината беше ужасна. Отпи още малко от двулитровата бутилка и легна. Този до него – също. Нямаше нищо против да обсъдят тези, които дойдоха – пернатите, но предпочиташе да държи устните си затворени, да не ги движи излишно и пукнатините в краищата им да не го подсещат за жаждата. Жалко, че спряха телевизора. Повдигна гърба си, извърна се и видя, че над главата му има нещо като нощна лампа. Натисна копчето. Светна. Супер! Щеше да може да не спи! Ще чете романа, който си взе. И вестниците. Не, по-добре романа, да не му шуми на този чичко. Нека поне той почива.

     Птиците се нахраниха и отлетяха. Не стана да ги види. Здрачи се, сякаш дневната светлина си отиде с тях.

     Абокатът му убива. Спи му се. Романът е ужасен. Топлото става непоносимо. Някой в съседната стая вие от болка или от мъка. Зачете с настървение, което да го извади от реалността. Добре, в болница е, всичко е ужасно и тревожно, но защо, бива ли да се пишат толкова некадърни романи? Не си ли дават представа авторите им, че причиняват мъка на читателите, равностойна на страданието от болест? Петър Иванов смяташе, че ако неговият съкафезник четеше това, което той упорито разлистваше в момента, щеше да скочи през перваза с гълъбите си и да отлети в по-доброто битие. Вероятно и той би го последвал. На осми етаж си по-близо до горе, отколко до долу. Внимателно върна романа при рулото с мека хартия в сака и се замисли кое от двете да използва в тоалетната. Обърна се лекичко, за да не скърца леглото много и понечи да спре лампата.

     – Не я спирай! – чу глух говор. – По-добре да свети.

     Оня беше.

     Този човек даваше признаци, че възприема случващото се около него, но със закъснение и несигурност, сякаш рецепторите му търсеха някакво потвърждение, че действителността наистина е такава, каквато изглежда. Не натисна копчето, остави лампата на свети. Той самият така предпочиташе.

     – Не спиш ли? – попита.

     – Не.

     – Как се казваш?

     – Живко.

     – Откъде си?

     И ето пак това мълчание, това жужащо гъргорене на неизказаното, напомнящо му за комарните горещи дни и нощи в отсрещния блок, където живяха щастливо осем години. Странно, защо човек все забравя по нещо хубаво, а помни друго, което му отърва или го отървава, оправдава? Сякаш се освобождава чрез забравата от собственото си несъвършенство. Когато панелът се напечеше през юли и особено през август, няма дишане вътре в панелния апартамент. Спомни си как веднъж се върна от работа по-рано, беше към четири и нещо следобед, отвори хладилника и без да се преоблича, легна на дивана в хола с кофичка студено кисело мляко в ръцете. Докато бавно похапваше, гледаше разсеяно черния свещник от ковано желязо върху масичката от черен гранит. Леко, почти неусетно свещите започнаха да мърдат. Първо най-високата, после и другите две, огъваха се живо като в някакъв нестинарски танц, кривяха се наляво и надясно, жужаха и припукваха като жар. В някаква полусъница му се стори, че всъщност тези свещи горят, били са запалени и сега се разтичат, всеки момент ще паднат върху покривката, ще запалят апартамента, който и без това гореше от пламъка на августовското слънце, ще лумне целия блок, живи ще изгорят съседите, спомените, вещите. Всичко. И после някой и ле нещо внезапно изтегли щепсела на разума му. Свести се след час, беше сам в апартамента и горещината като че ли беше поотминала. Киселото мляко лежеше върху гърдите му, наполовина изсипано по ризата и дивана. Беше станало нещо с него и не побърза да става. Тогава погледна свещите отново – те наистина се бяха изкривили. От жегата. Да, беше кошмарно. Никога дори не си помислиха да купят климатици – подобен лукс тогава беше немислим. Но въпреки тези кошмари, сега беше готов да даде всичко, за да ги преживее отново и да върне лентата на панелното време с децата, с младата си съпруга, със съседите и скърцащия асансьор.

     Петър Иванов се изправи в леглото си. Бавно стана и обу продънените чехли. После ги изу и тръгна из стаята. В старомодната си пижама, сива и на райета, приличаше на осъден. Влезе в банята и видя, че тоалетната е съвсем прилична. Душ стоеше на стената, пусна кранчето, течеше топла вода. Съблече се и се уми внимателно. Това не беше болницата, в която беше влизал преди десетилетия. Бяха само двама пасажери в този клиничен круиз към операционната. Имаше дори телевизор. Подсуши се с кърпата, после я върна в шкафа, просна я грижливо върху сака несгъната, за да изсъхне доколкото може, и направи още няколко крачки.

     – Живко, значи – проговори като на себе си и се загледа през отворения прозорец. – Живко се казваш. Амбициозно име. Ама хубаво.

     Постоя така десетина минути, върна се в леглото и угаси лампата.

     Минути. Те се вливат в часовете като капките в системите – в тръбичките към абоката, за да се присъединят към течността на живота. Въздухът е малко. Всяко движение е скърцане – за да напомня, че е излишно. Така пребиваваха двамата без да си говорят. Не спяха. И в отделението настана тишина. Този в съседната стая спря да вие.

     В първото легло мъжът си въобразяваше, че ще мине метър, ще преодолее болестта, ще я надсочи като прокурор закон и скоро ще е на крак.

     Мъжът във второто легло не мислеше нищо. Каза напосоки:

     – От Санданско съм.

      Изрече го, докато внимателно прибираше остатъка от ориза за гълъбите. Скри го в чекемеджето да не му го вземат санитарките сутринта. Да ги нахрани искаше.

     – Че ме запомнят. – Гласът му бръмчеше като муха, дрезгав и слаб едновременно. – С добро.

     – Сигурен ли си, че телевизорът не работи? – попита го Петър Иванов. Не му се говореше за птиците. Чудеше се как и през нощта горещината не отслабва. – А, Живко?

     Допусна, че няма никакъв смисъл да го пита, след като отклони темата му, но все пак даде заявка за отговор и се надяваше да го получи до сутринта.

     – Има две копчета. И още три по-налево. Аз съм тук от вчера, не съм стар войник. Да знаеш. Не  са ми ясни тука нещата. Ако натискаш сичките копчета, може да светне некое. Да.

     Тоя пък се изкара войник. Петър Иванов не повярва, че Живко някога е ходил в казармата. Това сковано тяло, вдървената лява част, която му придаваше вид на инвалид, изключваха подобна възможност. Но кой знае. Ветеран трябва да е.

     – Ами така кажи!– скочи като новобранец и забрави за болката, за спомените и за абоката. Те му напомниха за себе си. Постоя две минути, докато овладее световъртежа, и превит на кравай, се доближи към стената с телевизора. Натисна едно копче. Не. Друго – пак не става. Накрая уцели нещо по-широко, то прищракна и мониторът светна.

     – Ето! Имаме си компания, ефрейтор.

     После и двамата притихнаха. На монитора нямаше програма, но пък светеше в синьо. Морско синьо.

     Така нощта щеше да премине по-свежо и леко, ако фантазията на тези двамата беше в състояние да заработи и да им помогне да се потопят в морето на стената.

     (Следва)