Под покрива имаше една ниска и тясна ниша – винаги тъмна, влажна и задушна, дори през зимата. Там живееше, ако може да се каже така. Не му трябваше светлина, а помещението се проветряваше самò: през малките цепнатини на гредите влизаха и снопове задимена виделина, и кислород. Имаше нужда от много кислород, с това се хранеше. Понякога долепяше устни до отворите и дишаше – поривисто, жадно и силно, за да поеме повече въздух.
Наблюдаваше живота навън пак през тези отвори. Нямаше нужда да излиза: всичко се виждаше, а и животът... той не му беше присъщ наяве. Отвътре навън светът е по-интересен, отколкото на обратно. Знаеше, че никой не знае за съществуването му, а той виждаше всичко, мразеше всичко и дори можеше да променя всичко без хората да разберат.
– Защо ме спъваш? – попита момичето. – Така не е хубаво. Ще кажа на татко ти.
– Не те спъвам. – Момчето дори не разбираше за какво точно говори приятелката му.
Тя го погледна и големите ѝ къдрави панделки – като топки на бял божур, се разлю ...