Под покрива имаше една ниска и тясна ниша – винаги тъмна, влажна и задушна, дори през зимата. Там живееше, ако може да се каже така. Не му трябваше светлина, а помещението се проветряваше самò: през малките цепнатини на гредите влизаха и снопове задимена виделина, и кислород. Имаше нужда от много кислород, с това се хранеше. Понякога долепяше устни до отворите и дишаше – поривисто, жадно и силно, за да поеме повече въздух.

     Наблюдаваше живота навън пак през тези отвори. Нямаше нужда да излиза: всичко се виждаше, а и животът... той не му беше присъщ наяве. Отвътре навън светът е по-интересен, отколкото на обратно. Знаеше, че никой не знае за съществуването му, а той виждаше всичко, мразеше всичко и дори можеше да променя всичко без хората да разберат.

     – Защо ме спъваш? – попита момичето. – Така не е хубаво. Ще кажа на татко ти.

     – Не те спъвам. – Момчето дори не разбираше за какво точно говори приятелката му.

     Тя го погледна и големите ѝ къдрави панделки – като топки на бял божур, се разлюляха. Не го кореше, не повиши тон, само поклащаше главата си от време на време. Накрая каза:

     – И да лъжеш също е лошо.

     Момчето седеше върху каменното корито на чешмата и мълчеше. Знаеше, че лъжата е лошо нещо. Почувства се виновен без да знае защо. „Какъв е смисълът да не лъжа, щом никой не ми вярва? – попита се и някак чу въпроса да влиза в слуха му. – Какъв е смисълът да не я спъвам, след като тя винаги ще си мисли, че правя обратното?”

     Ядоса се, напълни шепите си с вода и я хвърли върху момичето. То се стресна и вдигна ръце да се предпази: не очакваше това. Но кавгата не приключи просто така...

     Потриваше костеливите си ръце в тъмното, свиваше и чупеше пръстите си, наблюдаваше злобно и напрегнато, стимулираше с мозъка си всичко, което виждаше и направляваше. Момичето щеше да стане прекалено пленително, прекалено добро. То нямаше право да разчита на справедливостта, на доверието, защото от това се започва. Момичето трявбаше да бъде изкривено.

     Същото се отнасяше и за момчето. Ако оставеше у него макар и мъничко вяра, усещане за чест и отговорност – свършено е! Достойнството е приумица на слабите човеци, тя не е пряка последица от природните потребности.  Момчето трябваше да бъде звяр, а момичето – жертва.

     Така и стана.

     Тя изтри водата от лицето си. Усети тръпки по гърба си, като от мравки. Гледаше обидно, разочаровано и... познавателно. А той като че ли още повече се ядоса от този поглед. Тръгна към нея, хвана панделките с двете ръце и започна да ги дърпа. Цели кичури от гъстата ѝ кестенява коса се отскубнаха заедно с белите божури, тя плачеше, молеше, накрая пищеше...

     Момчето не знаеше защо прави това. Момичето също не знаеше защо това ѝ се случва. Те нищо не знаеха и може би нямаше да разберат.

     То живееше там от много години. Във всяка къща, точно под покрива, има кухини, в които такива като него намират място за живот. Не се размножават. Но не умират. Защото никога не са се раждали. Те са създания на човека. Неприпознати деца на успеха или на страха. Изоставени мечти. Части от покриви.

     То битуваше там от много години. Преди това съществуваше на други места, но пак със същото предназначение: места, които покриват. Знаеше, че откакто е създаден, човекът все търси покриви. Поверията му – също. Само това знаеше за човека, а значи – и за себе си.

     „Покривите пазят. Така си мислят хората.“ – То отново чупеше пръстите си: навик или потребност беше това; барабанеше по улука и се смееше – вече замисляше следващото си злодеяние. „Да, нека си мислят така – мълвеше съзнанието му. –  Хората имат нужда от пазене, те са стадо, неспособно да се пази самò. Затова винаги търсят покриви. Цели религии си измислят, за да ги пазят от злото. Ха-ха! Страхът е създание на човека! Как не успяха да го проумеят! Аз съм Страхът! И Злото съм аз! И едното, и другото са само човешки творения. Те не съществуват в природата. Аз също.“

     То мислеше така. И постъпваше така, както мисли.

     Затова... откакто има покриви, оттогава под всеки покрив има малка кухина, където живее по едно То.

     Но ето че се случи друго. Нещо неочаквано. То ръководеше процесите, мисловните, от това разбираше и го владееше добре. Но нямаше власт над събитията.

     След двадесет или малко повече години на същото място, точно под същия покрив същото момче чистеше гумените си ботуши в коритото; водата кипеше върху тях, пенлива и бяла, сякаш се радваше, че някой я пуска на свобода. Момчето имаше мустаци и в тях – като люспи на моруна, проблясваха първите бели космички: знак, че идва нещо ново и различно с годините.

     В съседната къща момичето вече нямаше панделки. Прекрасни плътни плитки, увити като козунак и тъкмо като него кестеняво-искрящи, падаха върху слабите ѝ рамене. Тя видя момчето, стресна се. Погледна ботушите му и водата, която се стичаше върху тях, изтръпна от спомена и се прибра вътре. Имаше толкова много за вършене, за оправяне – всичко беше в мухъл, мръсотия и тъга. Отдавна никой не беше идвал в тази къща.

     „Ще ми трябват поне три дни, за да подредя! – възмущаваше се мустакатият мъж, като потропваше с ботушите по прага, за да се оттече водата преди да влезе. – Майка и баща ми не са стъпвали тук поне от десет години, та и повече. Сигурно е пълно с плъхове.“

     – И какъв е шансът точно по едно и също време да се видим отново на тези места? – кахъреше се тя на глас, докато отупваше изгнилите завивки на кревата. Премести паяжината, плътна и прашна като воал на времето и си каза, че може би ще ѝ трябва нож, за да среже всички тези прозрачни творения на паяците в къщата. – Глупаво е... след толкова години. Той си е същият. Има мустаци, но си е същият. Няма как да се е променил. Такива като него не се променят. Никога.

     То усети нещо. Имаше раздвижване. Хора. Значи е време. Долепи се до гредите и започна да диша кислород. Така черпеше информация. Така живееше. Здрачаваше се. Притихна в очакване.

     През нощта не се случи нищо. Момичето с плитките спа спокойно. Не се страхуваше от тъмното, от паяци, нито от паяжини; от духове – изобщо. Мина ѝ през ума, че мустакатият в съседния двор може да се е смахнал напълно и че ще я нападне, но това ѝ се стори съвсем невероятно. Тя беше жена на възраст – хубава възраст, но леко напреднала. Неприлично е да вярва на спомени. Те са минало, а миналото не е част от тази реалност.

     Мустакатият беше гладен. Запали свещта в полунощ, мързеше го да става да пали лампата,  и потърси нещо в сака си. Там трябваше да има сандвич. Чу пропукване някъде по-горе, откъм тавана. „Тази къща вече пука като изгнило дърво – каза си. – Дано не се срути върху мен.“ Не намери сандвича, махна с ръка и угаси свещта с пръсти. Легна на земята върху старо одеяло, за възглавница взе сака. Леглото скърцаше ужасно и звукът на ръждясалите пружини го будеше повече от пукането на тавана. То не ставаше за спане.

     На сутринта реши, че трябва да напазарува. Беше решил да остане тук поне седмица, значи все пак нещо трябва да се яде. Беше ужасно гладен. Къде се беше дянал този сандвич? Сигурно го беше изял вчера по някое време без да запомни. (То се смееше, докато слушаше мислите му. Сандвичът си беше в сака, но в страничния джоб.) Изу ботушите, беше спал с тях, и обу маратонките. Нали отива в градчето, трябва да изглежда по-прилично. Въпреки че не вярваше да срещне някой познат, а и изобщо нехаеше как изглежда днес и тук.

     Тогава я видя, тя подреждаше кашпите на двора. Беше по-красива, отколкото като дете. Зрелостта прави чудеса с жените – превръща ги в богини, които сякаш са предизвикали годините, за да ги победят. Зяпаше я по същия начин, както преди – когато тя играеше на нещо в двора, а той не следеше играта, а движенията ѝ: меки и плавни, сръчни и пъргави...

     И тя го забеляза. Дуварът беше нисък. Погледите им се срещнаха.

     – Здравей! – извика мустакатият. – Ти... ти си тук.

     Тя се усмихна. Това беше очевидно. Помаха с ръка.

     Той натисна малката портичка, която свързваше и отделяше двата двора. Портата заяде. Пръстта се беше надигнала и личеше, че никой не беше минавал оттук с години.

     – Дървото се е изметнало – рече момичето с плитките. Докато доближаваше, личеше, че тялото ѝ е съвсем стегнато, но свободно, спокойно. Беше облечена с широки ленени дрехи, които се полюшваха леко от октомврийския сутрешен хлад. – Тук всичко е изгнило.

     Подаде ръката си през дървените тараби и отново се усмихна. Той пое ръката  и се досети, че обожаваше тази усмивка: тя му причиняваше слабост в коленете и хем я харесваше, хем я мразеше заради това.

     –  Ти тук ли живееш? – попита я и не бързаше са прибере ръката си. – Отново?

     Тя обаче леко се отдръпна.

     – Не. А ти?

     – И аз. Повече от десет, даже петнайсет години не живея тук. Родителите ми се преместиха, а после... Дълго е.

     Октомврийският хлад полюшна ленената рокля, за да покаже някои съвършенства – вятърничавата работа, нали знаете, е най-откровена. Той преглътна и продължи:

     – Дойдох да пооправя това-онова. Ще поостана. Така мисля. Всичко е разхвърляно. Не бива така. Ти?

     Тя кимна:

     – И аз така.

     Замълчаха.

     – Е, значи отново сме съседи. – Неговата усмивка съвсем не бе така хубава и той внезапно съжали, че я употреби. Мустаците прикриваха съдържанието на устата му, при това с основание. Този човек май нямаше зъби. – И ще се виждаме!

     „Едното не води към другото!“, помисли тя и каза:

     – Разбира се.

     По пътя, докато шофираше, си мислеше за последната случка. За това, което ги раздели. А всъщност... това ли беше причината? Едва ли. Просто не им е било писано. Така се казва и е вярно. Нейните родители се изнесоха, неговите – също. След оная истерия край коритото на чешмата те спряха да си говорят. Досега.

     Колата му вървеше съвсем бавно по пътя. Навремето тук имаше асфалт. Сега беше останало нещо като ронлив макадам и само пластовете на широките дупки напомняха за старата настилка.

     То гледаше всичко и всичко следеше. Тук се оформяше нова възможност. Те са променени. То трябва да ги промени веднъж завинаги. Така да ги промени, че нищо да не остане от тях. Те трябва да изгорят живи! Те трябва да знаят, че злото не може да се превъзмогне. Веднъж завинаги трябва да го разберат! И да платят с живота си за това просветление, ако трябва! Всяко познание се заплаща.

     Почисти, доколкото беше възможно. Имаше още много работа. Спомни си, че на тавана имаше кукли. Там ги беше оставила, когато си тръгваха. Нали уж беше за малко; и стана толкова бързо, почти бежешком. „Всичко, което изглежда наужким – хрумна ѝ –  е по-сериозно от действителното.“ Но сега не ѝ беше до куклите. Нямаше вода. А и токът беше спрян. Обади се по мобилния. От енергото ѝ казаха, че още утре ще пуснат електричеството. С водата било по-сложно. Е, добре, ще почака. Досети си, че съседът има вода. Нали видя как си миеше ботушите вчера. Ще вземе назаем вода, значи. Въпреки че това ѝ се струваше излишна близост. Вода, и то точно от същата чешма, до коритото, където стана свадата. Той тогава като че не беше на себе си. Тя още веднага видя нещо неестествено в погледа му, не не можеше да го проумее.

     Няма значение. Минало-заминало. И какво значение може да има наистина?

     Той се върна с дузина кенчета бира и консерви. Носеше два хляба, защото мразеше да пазарува – така няма да му се налага да ходи до пазара втори път през седмицата. Обу отново ботушите и излезе да събере съчки за камината. Ябълката беше съвсем напукана и почерняла, но странно – пак беше родила, озъбени и червиви плодове се клатеха тъжно по клоните ѝ. Откъсна една ябълка и я огледа. Отхапа. Намръщи се – или от вкуса, или от липсата на здрави зъби.

     – Имаш ли вода? – провикна се съседката.

     Той се стресна. Стана му приятно. Затича се към портичката и отново се опита да я отвори.

     – Да, имам! Всичко имам. Напазарувах.

     Върна се, взе лопата и разрови отдолу под тарабите. Портичката изскърца и се открехна.

     – Заповядай! Моята вода е и твоя вода!

     Тя носеше ламаринена кофа и чайник. Помогна ѝ с кофата.

     „Сега ще ме наплиска отново! – хрумна ѝ внезапно. – Ще ме издебне и ще го направи! А после...“ Настръхна.

     „Сега ще ти дам една вода... само да доближим коритото. Ще те удавя в него!“ – хрумна му и изстина внезапно от собствената си мисъл.

     То работеше.

     Оставиха пълните съдове; стояха прави един до друг край коритото без да говорят. Стана неловко.

     – Ти... значи ще останеш? – поинтересува се той, като погледна кофата. – Защото аз съм решил поне седмица да бъда тук.

     – Да, така мисля: два-три дни, не повече. Да пооправя. Но нямам ток. Казаха, че ще го пуснат утре. – Тя се вгледа в мустаците му. Отиваха му, да. Правеха го по-мъжествен, въпреки че можеше да мине и без тях. Беше си същият, като изключим бялото в косата. Май беше пораснал.

     – Ами тогава... – той се почеса зад ухото. – Може ли да те поканя? На вечеря. Тук май сме само ние! Не бива да оставяме на миналото да...

     – Let bygones be bуgones – каза тя и кимна. Плитките ѝ се разклатиха.

     – Да, именно! – Той не разбра какво каза тя, но усети, че не е лошо.

     Натисна силно показалеца на дясната си ръка и костта му изпука силно. „Чудесно – помисли си То. – Сега ще ги сближа по такъв начин, че никога да не могат да се разделят! Сега ще видят какво е да изпиташ истинска мъка! Какво е болка и страдание! Нека да оставим миналото на миналото... Глупости!“ – То съскаше и злобееше, не беше на себе си от радост. Усещаше, че часът му настъпва.

     Меко беше времето, той овърша двора само за час или два. Събра съчките, окастри храстите и натъкми наръч от хубави клони и подпалки. Запали огнището по-отрано, да се постопли и вътре. Радваше се, че тя ще дойде. Но не очакваше да види върху плитките ѝ... нови панделки.

     – Харесват ли ти? – Тя поклати главата си; бе облечена с друга рокля, тъмна. На фона на тази вечерна рокля бялото в края на плитките се открояваше съвсем ясно: бяха две сплетени като кравайчета панделки, нежни и предизвикателни. Прииска му се да ги отскубне, дори със сила. (То работеше.)

     – Винаги съм ги харесвал! – погледна я жадно и преглътна. Откакто я видя зад дувара, все преглъщаше, като прежаднял за нещо. Усети, че изглежда нелепо.

     „Дали няма да ме дръпне и да ме оскубе, както преди?“, мина ѝ през ума и тревожно се извърна настрани, за да не проличи. Огънят прикри руменината ѝ.

     – Нямам много неща – оправда се, докато подреждаше масата край камината. – Но хлябът е пресен. И бира има.

     – Не, благодаря. Не пия.

     – То и аз избягвам. Спомените ме принуждават да не посягам...

     – Спомените ли? – Тя опипа плитките си. – Да, спомените. Те са важно нещо. Като действителността, обърната наопаки; крайчето, от което се навива кълбото.

     Съгласи се. Точно така беше.

     – Аз чувах всичко – каза някак между другото, като придърпваше краищата на покривката с неизвестен цвят; отново се почеса зад ухото. – Имам предвид скандалите. Скандалите у вас.

     Пак същата усмивка, но този път тъжна:

     – И аз – тези у вас.

     – Моите родители се разведоха.

     – Моите – също.

     То се смееше доволно.

     Огънят пукаше силно. Звуците се отразяваха в тавана и пак слизаха до огнището. Сякаш нещо отгоре пукаше.

     Седяха на кръглата маса. Вечерята беше скромна, но изглежда не затова никой не я докосваше. Пастет, нарязан хляб и две консерви бира. Имаше и две вилици за компания.

     – И аз, за да не остана по-назад, и аз се разделих. – Тя гледаше огъня и говореше като на себе си. – Но не съжалявам.

     – Случва се. – Искаше да бъде учтив. Тя беше особено красива тази вечер. Винаги я беше харесвал, но спомените... те понякога трябва да избледняват, защото ако са прекалено ярки, пречат на настоящето. – И аз така. Дойдох, защото имах нужда да остана сам.

     – Именно.

     Мина известно време. Все пак намазаха по една филия с пастет и отхапаха. Вилиците свършиха някаква работа. В тази къща имаше слабо електричество и се виждаха ясно напуканите като устни стени, изпъкнали и враждебни; отблясъците на огъня ги правеха криви и странни: върху тях танцуваха сенки.

     То наблюдаваше. Сега е моментът!

     Той внезапно рипна и заръчка огъня. Тя също стана, за да огледа стаята. На стената имаше снимки. Избеляла рисунка висеше накриво, забучена с карфица.

     Взе главня и я загледа отблизо, взря се в нея. Нещо в тази главня живееше, огънят се разрастваше пред очите му, щеше да изгори мустаците, той стискаше дървото и жарта се впиваше в ръката му, не усещаше болка, някаква външна воля го принуждаваше да стиска още по-силно: „Ще я подпаля! Ще изгоря тези панделки! Ще подпаля косата ѝ!“

     Усети с тих ужас, че нещо зад нея става. Мустакатият не се движеше. Погледът му лазеше по гърба ѝ като пипала на огромна мравка, както преди двадесет години. Нещо се случваше! Нещо лошо! Уплаши се до смърт, но не смееше да се обърне. Огънят бумтеше вътре в нея, не в огнището, всеки момент щеше да пламне нещо...

     Бавно, треперейки, с неприкрита погнуса той върна главнята обратно в камината и се хвана за ръката. Беше обгоряла. Изохка.

     Чу се силен пукот. По-силно от обикновено, не идеше от огнището. Беше То.

     – Какво става? – обърна се рязко тя. – Какво стана? Ръката ти... та ти почти си я прогорил!

     Дишаше тежко, като уморен от някаква борба. Въглените догаряха и съскаха в дланта му.

      – Нищо, няма нищо. Това не бях аз.

     Тя намери кърпа, превърза го. Поръси раната с вода. Притисна ръката му в шепите си.

     – Знаеш ли, трябва да го кажа. – Той стана и направи крачка към стената. Нямаше сили да я гледа, стоеше гърбом. Владееше се, но не до там, че да прикрива чувствата, които се възраждаха в него, сякаш са чакали точно този момент.

     – Да? Слушам те. – Почувства, че вече не е застрашена. Той беше станал силен мъж и можеше да превъзмогва. Беше по-хубав и по-съдържателен от онзи, с който се раздели само преди месец.

     Всъщност, тя знаеше нещо. Знаеше, че той я харесва, и дори повече от това, и че никога сам не би ѝ причинил...

     Докато се опитваше да гледа възможно по-спокойно дима от раната, тя приседна до масата и тихо съобщи:

     – Добре. Имам ти доверие. Слушам те.

     Той се обърна внезапно. Вече не усещаше болката в ръката, нещо го отприщи:

     – Доверие! Това е думата! Да, именно с нея ще започна, в нея е смисълът. Чуй ме! Моля те! Аз не бях тогава. Друго беше – като преди малко! Не исках да те нападам, не исках да те спъвам, нито да те наранявам... И как бих могъл? Та аз те... Повярвай ми! Друг беше. Не аз. Беше друго.

     Говориха дълго. Огънят започна да угасва, тя хвърли още дърва, чувстваше се у дома си. Дали заради раната или от друго, те държаха ръцете си, за да укротят болките, и вече седяха на един стол. После отидоха на леглото. То скърцаше. Но равномерно, нежно.

     Рисунката на момиче с панделки, изваяна усърдно и по детски с червен молив, се поклащаше игриво върху карфицата на стената.

     А То... То си остана там горе, в нишата под покрива. Бясно, злобно, временно победено. Може би само за кратко. Може би. То не умира. Като ракова клетка. Нали ви казах, че тези неща не умират, защото не се раждат, а само съществуват? Да, така е. Просто стоят и чакат. Да изчезне доверието. Да премине любовта. Да угасне огънят. Чакат.