Танцьори

Дочу музиката откъм площада. Празненството започваше. Нима за първи път от почти осемдесет години щеше да се завърти без него комитското хоро? Опита се да раздвижи ръце. Бе изключително трудно. Хвана се за ръба на леглото и напрегна всички сили. Може би щеше да се получи този път. За секунда се отчая и спря.

— Две минути почивка – нареди на себе си. – После ще продължа отново.

Спомни си – беше на четири, когато облече за първи път франгалийска носия. Беше горд, че изглежда точно като батко си, баща си и дядо си. Дадоха му и сабя.

— Ще настинете детето, огън да ви гори – кълнеше баба му, докато оправяше гънките на бялата му пола. – Пъпът ви е хвърлен на площада. Аман от танцьори!

Времето беше студено, не чувстваше пръстите на ръцете си. Ала не се оплака. Опитваше се да повтаря движенията на танцуващите мъже. Виждаше как му се радват и беше щастлив, че е франгалия като големите. Че танцува като истински мъж със сабя.

С всяка година ставаше все по-добър. Магията на музиката попи в кръвта му. Щом засвиреха зурните комитското хоро, преставаше да бъде обикновен земен човек, а се пренасяше в минали, а може би бъдещи времена. Душата му се отделяше от тялото и танцуваше между времето и вечността. Живееше от танц до танц като в свята лудост.

Дотолкова бе обсебен от музиката, че една Нова година излезе, за да танцува, макар детето му да беше болно. Разбираше, че трябва да остане, ала не можеше.

— Проклет да си с твоите танци! – зарече го през сълзи жена му. – Един ден няма да можеш да се тъпанчиш на главата на хорото. Ще те видя тогава!

Възрастният мъж затвори очи. Добре, че жена му си отиде по-рано. Да не злорадства сега, когато е прикован на легло и наистина за първи път, откакто се помни, не може да стане и поведе комитското хоро. Отново напрегна всички сили да стане.

Инсултът го удари преди няколко месеца иззад гърба. Десерт след КОВИД.

— Дотук беше с перченето и танците – каза си наум, щом установи, че не може да движи едната ръка и крака си. Ала знаеше, че няма да се предаде без бой.

Дъщерите му се грижиха четиридесет дни за него, после се умориха и повикаха социалните. Жената, която изпратиха, беше странна, на моменти му се струваше луда, но свикнаха един с друг. Тя нямаше къде да живее - беше я изгонил мъжът ѝ заради млада любовница. А той нямаше на кого да разчита – децата му си имаха свой дом и грижи. Не искаше да им тежи като камък на шията. Искаше да е мъж докрай.

Погледна през прозореца. Зурните приближаваха тяхната улица. Станчинарите надуваха роговете, кукерите дрънчаха с джангарлаците. Отправяха се към площада.

— Ставай – нареди на себе си ядосано. – Още не си на сто. Какво си легнал като родилка! Докажи, че още си и танцьор, и мъж!

Напъна отново мускули. Докопа таблата на леглото и седна. Къде се бе запиляла Ирена днес? Дори закуска не беше донесла. Не че бе умрял да яде като бебе кус-кус.

— Двама луди на едно място или се избиват, или си живеят царски – бе казал на асистентката, когато дойде при него преди месец. – Предлагам ти мир. Без любов.

Тя извъртя очи към тавана и вдигна палец. Толкова. Не беше много по приказките. И слава богу, че жена му спираше да приказва само докато спи.

— Сега трябва да се изправиш – нова заповед си издаде той. – И да стигнеш до гардероба, за да си вземеш носията, ако ще да е за последно.

— Няма нужда – отвори вратата Ирена и вдигна пред него закачалката.

Държеше изгладена франгалийската му носия и се подсмихваше лукаво.

— Да не смяташ до обяд да се търкаляш в леглото? – захапа го тя. – Време е да се обличаме и да танцуваме.

— Да се обличаме? – изненадано я погледна той. Дали не беше „мръднала“?

— Да не мислиш, че ще стоя като квачка на полог тук? – сопна се жената.

Излезе и внесе в стаята станчинарска каска, рог и черна боя за лице. Наметалото и навущата бе преметнала на рамо. Лицето ѝ излъчваше особена светлина. Като него.

— Не само ти си потомък на станчинари. И не само ти си танцьор – заяви тя.

С нейна помощ скоро се костюмираха. Човек нямаше как да познае, че е жена станчинар – лицето ѝ беше черно, каската ниско нахлупена, а за щастие не ѝ се налагаше да говори. Достатъчно бе само да надува дългия рог и да дрънчи с джангараците, докато върви по улиците. Мъжът я гледаше удивен. Беше напълно луда!

— Предлагам да направим така – даде идея жената. – Ще те вържа за себе си и ще вървим като сиамски близнаци. Може и танцът да се получи, ако ме слушаш.

— По-скоро ти ще ме влачиш като куцо пиле домат – мрачно установи мъжът.

— Сега ще скимтиш като вдовица ли? – сряза го тя. – Ако излизаме като станчинари - добре. Иначе сядам ей тук, до прозореца, и почвам да плета чорапи.

Мъжът се засмя въпреки болката. Неговата асистентка бе всичко друго, само не прилежна домакиня. Това му допадаше. Беше му дошло до гуша от манията за чистота и подреденост на жена му. Господ да я прости. С лудата се живееше по-лесно.

— Слагам ти памперс за всеки случай – сети се тя. – После ще се оправяме, ако има някакви поражения. Хайде, танцьоре, да им покажем кои сме!

„Страхотна жена! – каза си франгалията. – Трябвало е да се роди мъж!“

Завързаха се един за друг с дебела връв. Неговият крак за нейния – оплетен от горе до долу, после кръста, гърдите, рамото и част от врата, да не клюма главата без разрешение накъдето си иска. Направиха пробни крачки. Усети нейния ритъм веднага.

— Готови ли сме? – попита го тихо тя.

— Готови! – още по-тихо отговори мъжът.

Движенията бяха болезнени. Но жената до него бе твърда като скала. Скоро се сля с нейния ритъм на ходене и нещата тръгнаха. Щеше да танцува или да умре днес.

— Ще успеем ли да стигнем навреме за комитското до площада? – запита мъжът с побелели устни след няколко метра.

— Естествено – отговори асистентката и продължиха към музиката.

Хората знаеха колко е болен и щом го видяха, му направиха път да мине. Станчинарите надуха дългите рогове, а зурните застанаха от двете му страни и засвириха така, че аха-аха бузите на някой от музикантите да се спука като балон. На площада му отстъпиха главата на хорото, но той им посочи средата. Застанаха в кръга с лудата и като вятър в душа се сляха с музиката в танца на комитското хоро завинаги.

Ангелите гледаха от небето удивени и размахваха криле в такт с музиката – такива танцьори досега още не бяха виждали.

автор - Илияна Каракочева (Ина Крейн)

из нов сборник с разкази "Три пъти любов"

7 януари, 2024 година