21.11.2023 г., 14:56 ч.

Таня 

  Проза » Разкази
387 4 5
4 мин за четене

Есента бе в разгара си. Небето - намръщено, вятърът вее, листата падат.

Таня обичаше да готви, затова в този ден бе оставила другите си ангажименти и режеше картофи за мусака. Косите й, хванати на кок, леката усмивка, нежното тяло и красивите трудолюбиви ръце, я правеха магьосница. С Павел бяха женени от 16 години, ала това не я промени, тя си остана мечтателка, вярваща в хората.

Нямаха деца, но тя не се отказваше от мисълта да си осиновят. Само, където съпругът й все отлагаше, по-скоро не желаеше да излезе от зоната си на комфорт

Тя бе едва на 42-години, чувстваше се добре, животът за нея бе подреден. Случваше се понякога да се чувства малко самотна, защото Павел обичаше да се събира с приятели. Канеше я, но тя не изпитваше удобство сама сред деветима мъже.

Вечер гледаше телевизия или пускаше някой филм от диск. Обичаше романтиката, затова няколко пъти гледаше „Флаш данс“. От приятелките, верни останаха Наташа и Симона. Но и те имаха свои семейства и бяха ангажирани, имаха и по две деца.

Тази вечер щеше да е специална, защото щяха да отпразнуват 16  години заедно. Не по ресторанти, Павел щеше да я заведе, ала тя харесваше домашната интимност, а в готвенето се справяше отлично.

Пусна си малко музика и когато тавата беше вече във фурната, телефонът звънна продължително.

Отвън бе тъмно, светлините от лампите се отразявах в стъклата, а листата пееха.

Беше Наташа.

- Как си мой човек? - пошегува се тя - Чакаш любимия, ето почти 18 часа е, до един час се е прибрал. Нали пътува от Пловдив. Обади ли ти се, че е хванал влака?

- Не, мила, не е звънял скоро. Чухме се преди 15 ч., каза, че няма да се бави излишно. Влакът тръгва, сигурно скоро ще звънне.

- Разбира се, Танче! А, знаеш ли, моят ми подари дезодорант и червило, ей така без повод. Беше мил и много нежен! Ха-ха, а после, мила, изчакахме само децата да заспят…

- Ех, Наташка, радвам се, че така се разбирате! Ти го заслужаваш! Ваньо колко има на изпита?

- О, да, как, ще ти кажа… ами изкарал е 4.85 по математика, тестове, работи... побъркват ги децата! Но сам си учи! Затова съм доволна! Частни уроци, там искат само да ни вземат парите, а колко трудно се изкарват!

- Браво, Наташка, браво! Ето, упорит е той!

- Хайде, ще затварям, че ти предстои хубава вечер, ха-ха… Внимавайте с Павел… Таня…

Таня се разсмя от сърце, каза, че я целува и затвори.

Ала някаква тревога се претърколи в душата й, сърцето се сви като топка.

„Глупости си мисля! Таня, осъзнай се!“

После подреди чиниите и чашите, видя за шампанското в хладилника.

Но телефонът мълчеше.

„Ще му звънна!“ - категоризира.

Набра познатите цифри. Но чу, че “абонатът е извън обхват...“

В стаята й се стори, че е прекалено топло, бе включила климатика на 26 градуса, прозорецът бе леко открехнат. Тъкмо да го затвори, чу свистенето на вятърът, идваше буря. Облаците танцуваха дъждовно. Гръмотевиците се молеха на Бог. Манджата беше почти готова, имаше и торта. Реши да пусне телевизора. Превключи на каналите, но нещо не й се стоеше на едно място. Беше си сложила красива блуза, червило и ухаеше на жена. Когато случайно дочу в един от каналите: "Тази ранна вечер, в 18 ч., влакът 3417, пътуващ от Пловдив за Белово, се блъсна във друг влак, бързият експрес 7652 за Варна, метеорологичните условия и разсеяността на машинистите…" Таня изтръпна. Мравки лазеха по тялото й, тя изведнъж заплака. Плачеше като ранено животно и не знаеше как да спре. Часовникът стенеше отривисто. Замириса на изгорели картофи. Но Таня стоеше на стола и нямаше сили на стане.

Телефонът звънеше истерично. После - пак, и пак. Някой чукаше по вратата.

- Таня, отвори, Наша е! Отвори, мила, моля те!

Не знаеше как се е озовала до входната врата. Чуваше откъслечно думи като - „много ранени, има и загинали, ранени…

- Много хора са ранени, ще питаме, мила…

…Денят беше събота. Тогава е ден на мъртвите. Там, на гробището, вятърът отново празнуваше. Листата играеха валс. Един стон и вик прогони сивотата, за да доведат безнадежността и сивотата.

Таня се сбогуваше с любовта.

Завинаги.

 

…След три месеца Таня заведе Павел вкъщи. Той беше на 2 годинки, от дом, без родители. Кръсти го така, заради обичта.

Загубата има много лица.

Ала надеждата винаги е някъде наоколо, въпреки бурята.

Така беше и сега.

Гушнаха се и заспаха, принадлежащи на вярата.

Таня намери смисъла.

А детето - майка си.

 

 

 

 

 

 

 

 

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Таня!
  • Хареса ми!
    Хубав разказ!!!
    Поздравления!
  • Благодаря на Младен! И на Люси! За смисълът!
  • Вълнуващ разказ, дълбок, с послание и вяра. Поздравления!
  • Понякога намираме смисъла неочаквано. И ли по-точно казано - той ни намира!
    Поздравление за интересния и въздействащ разказ, Ана!
Предложения
: ??:??