- VIII -

         Войнишката служба раздели тримата приятели. Станимир беше приет във Факултета по авиация на ВНВВУ „Г. Бенковски“ в Долна Митрополия и мечтата му да стане пилот бе на път да се осъществи. Условията за живот в общежитието се ядваха, макар да не бяха като у дома. В спалните помещения бяха настанени по четирима или петима курсанти. За щастие или за беда, него го настаниха в стая с три легла, две от които вече бяха заети от двама софиянци, доста наперени, явно, синове на важни партийни клечки. Само се чудеше защо точно него е избрал ротния да дели стая с тия тузарчета. За известно „привилегироваха“ хасковлията да поддържа хигиената и реда в стаята, да изтупва одеялата, да лъска чепиците им, да сменя спалното им бельо. Станимир издържа месец и половина, една неделя обаче, когато пак трябваше да сменя и техните чаршафи, причерня му и им разказа играта. Бая пух и перушина хвърчаха из стаята. Не се сдържа, избухна, напсува ги, размениха си по някое друго кроше с единия от софиянчетата. Другият по това време беше дежурен в столовата.

         Станимир повече от месец ги наблюдаваше мълчаливо, изтърпяваше грандоманските им изцепки, видя, че на тренировките се задъхват като баби, пет пари не струваше надутият им фасон. Всеки ден имаха часове за физическа подготовка, натоварванията бяха тежки, но той беше в добра форма. Много му помогна това, че беше спортувал редовно в гимназията. Не малко постоянство, упоритост и воля изискваше и теоретичната подготовка, но не му беше скучно и досадно по време на лекции, напротив, беше му интересно, слушаше внимателно, водеше си записки. Отличи се като един от курсантите с най-добри постижения по всички дисциплини. Само дето му липсваше компанията на старите му приятели от гимназията, най-вече разговорите с тях. Пишеха си от време на време по някое друго писмо, но едва ли животът щеше да ги събере отново на едно и също място.

         На 25 септември 1987 година Белин отпътува за София. Беше зачислен на военна служба в Двадесет и пети  батальон на Строителни войски, поделение N-3 в квартал Обеля. Първите няколко месеца от казармения живот бяха кошмарни за него. В спалните помещения с дължина шестдесетина и широчина 7-8 метра бяха монтирани в два реда двуетажни легла с дървени табли, в които вечер спяха над петдесетина войници. Светлината и чистият въздух проникваха в тези халета през четирите не дотам големи прозореца. Вечер ставаше задушно, миришеше на спарени партенки, шаяк и мъжка пот, пълнежът на матрака се събираше на топки под гърба му, пружината беше разтегната, а силното хъркане на войника от съседното легло го будеше по няколко пъти през нощта. Мивките и общата баня, които ползваха, бяха в друга сграда. Старите войници издевателстваха над новобранците с гаднярски номера, караха ги да мерят дължината на помещението с кибритена клечка, залепяха чепиците им за балатума с канакулит, приватизираха храната, която близките им изпращаха с колети.

        Първоначалната военна подготовка до клетвата премина в ежедневни маршировки, военни упражнения и обучение, което се водеше от Завеждащия по политическата част майор Дерменджиев. По време на стрелковата подготовка им връчваха оръжие и по десет патрона за упражняване в стрелба, като в края на деня всеки един предаваше оръжието си за съхранение в специален склад с денонощна охрана. След клетвата започнаха едномесечните курсове за обучение в тънкостите на строителните специалности: зидари, арматуристи, бетонаджии, мазачи, бояджии, фаянсаджии, тапетаджии, дърводелци.

             В състава на строителни войски обикновено служеха младежи от малцинствата – турци и цигани. Инстинктът за самосъхранение подсказа на Белин, че само приятелството с друг физически силен войник може да го предпази от тъпите шеги на „старите кучета“. Циганчето Яшар, което спеше под неговото легло, беше яко и набито мъжкарче, рядко се намесваше в разговори, тъй като не владееше добре български език, ала когато си говореха насаме на турски, макар да се изразяваше с кратки изречения, каквото кажеше, беше на място и смислено.Учил-недоучил, завършил шести клас, четеше бавно, събираше и изваждаше в рамките на сто, твърдеше, че Европа е държава, че столицата на България е Разград /беше роден и израсъл в разградското село Вазово/, но тези неща ги знаеше само Белин. Яшар респектираше с внушителната си физика дори и старите войници. След като единият от тях беше го нарекъл „ченгене“, изхвърчаха двата му предни зъба, но на пострадалия досадник и през ум не му мина да се оплаче на взводния или на ротния командир. От тоя ден нататък никой повече не посмя да го обиди или да му се присмее за каквото и да било. Белин усети, че под грубоватата телесна обвивка на това момче тупти едно рядко чувствително сърце. По-късно стана ясно, че Яшар свири чудесно на акордеон и на кларинет. Нямаше си хал хабер от ноти и солфеж, слухар беше, но като засвиреше, наставаше мъртва тишина в „конюшнята“, така наричаха помежду си войничетата спалното си помещение. Когато вечер го приканваха да посвири, не чакаше дълго да го кандърдисват, грабваше акордеона или кларинета, а мазолестите му пръсти изтръгваха сърцераздирателни мелодии, които превръщаха „конюшнята“ в приказен замък с танцуващи принцеси. Когато запееше познати песни, останалите му пригласяха тихичко. Яшар стана любимецът не само на ротата, но и на батальона.

              Ротният им командир старши лейтенант Алексиев беше строг и взискателен човек, никой не беше го виждал да се усмихва, но този строг нрав таеше някъде в дълбините си топла бащинска загриженост за подчинените му. След клетвата, преди началото на професиноланото обучение на войниците от ротата му, той пусна предварително разграфен лист, на който бяха отбелязани строителните дейности, от които всеки един от тях можеше да избере точно в коя желае да се обучава, а сетне и да упражнява усвоената професия по строителните обекти. Белин и Яшар се записаха в групата на тапетаджиите.

         Белин трудно свикна с казармения ред, но нямаше какво да се прави. – „Две години от младостта ни! Най-хубавите! Време за учение или за труд, за съзидание, приключения и пътешествия, за любов и радост, а тук трябва да дишаме под пагон, да набиваме крак, да козируваме! Имаме ли свобода на избора? Дългът към Родината! Варшавският договор – страж на мира! Заплахата от Нато! И защо държавите трябва да воюват помежду си? Сблъсък на идеологии, системи, противоборство между социалиализъм и капитализъм! Кому е нужно всичко това? Защо хората по земното кълбо да не могат да живеят в мир, разбирателство и сътрудничество? Защо?“ – често се питаше Белин в началото на военната служба и вътрешно негодуваше, но накрая се примири.

              Тежко преживя обаче двата инцидента, които се случиха в поделението още в началото на войнишкия му живот. Веднъж едно момче се опита да излезе без разрешение от казармата, караулът откри огън и го рани в крака. Куршумът беше преминал през крака и изпотрошил костите на колянната му става. Войникът остана инвалид и след като кракът му оздравя, оставиха го да помага в кухнята. Друг път вкараха в ареста друго войниче, което предишната седмица беше избягало за няколко дни. След едно здраво пиянство караулните го хвърлиха с главата надолу от покрива на караулното. Бяха онези същите, които го бяха „изпуснали“ и изтърпели наказание за нехайството си. Момчето умря на място. – „Що за патриотизъм, що за хуманизъм е това?“ – питаше се Белин и усещаше, че горчилката, която се трупаше в душата му, дълго време нямаше да се изчисти.

        На Белин най-много му тежеше това, че не му оставаше време за четене и нямаше с кого да води дълбокомислените разговори, в които навремето се залисваха със Станимир и Радослав. На третия месец от службата, Майор Дерменджиев – ЗКПЧ-то на батальона го извика в кабинета си и го убеди да приеме предложението му да стане комсомолски секретар на батальона. Началникът беше забелязал, че хасковлията е различен от останалите войници, имаше интелигентно излъчване и доста обрано поведение. Белин не го попита дали знае, че баща му е в затвора в Белене. Допускаше, че това може да е и опит за вербуване или за предотвратяване на бъдещи метежи сред войниците. Прие, защото не беше забравил заръката на баща си „да направи всичко възможно да завърши университета“ и да не позволява на разни провокатори да съсипят бъдещето му. Ангажиментите му като комсомолски секретар бяха свързани с организиране на тържества, годишнини и чествания, посещения на кино, театър, изложби, исторически забележителности, провеждане на спортни състезания и турнири. Майорът го освободи от полагане на труд по строителните обекти, нареди на ротния и взводния в почивните дни той да ползва градски отпуск и да му позволят да излиза с цивилно облекло. Така се изтърколиха година и половина от военната служба, последните няколко месеца от нея обаче преминаха под голям стрес, неизвестност и страх.

Самадхи

* Приликата с действителни лица и места е случайна!

Следва