-X-

     Тежко преживяваше взводен командир Радев майските събития. Беше разкъсван от противоречиви чувства, но в никакъв случай не биваше да споделя с когото и да било онова, което мислеше за случващото се. Два пъти праща покана за телефонен разговор до Белин, но той не се яви. Младши лейтенант Радослав Радев беше информиран от свои нелегални източници за внесената в Народното събрание на 10 май 1989 година Декларация за осъждане на Възродителния процес с искане за пълно възстановяване не само на отнетите имена, но и на всички права на “възродените” български турци. Декларацията беше подписана от членовете на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. На същото заседание народните представители бяха приели и закон за издаване на задгранични паспорти на желаещите български граждани да пътуват извън страната. Той беше узнал и за скрито изнесеното писмо на Ахмед Доган от Пазарджишкия затвор, в което дисидентът изразявал протеста си срещу издевателствата над турците от режима на Тодор Живков. Писмото е било адресирано до участниците в Конференцията на  ОССЕ* на тема „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“, заседаваща от 30 май до 23 юни 1989 година в Париж.  

         Взводният командир Радослав Радев беше наясно, че майските бунтове и протести целяха осведомяване на световната общественост за потъпкваните човешки права на турците в България от репресивния режим на Тодор Живков.Той осъждаше актовете на насилие срещу турското население, но обстоятелствата го задължаваха да е от другата страна на барикадата. Беше сигурен, че случващите се напоследък събития няма как да останат незабелязани от европейската общност. Знаеше, че и съветският лидер Михаил Горбачов не подкрепя българския диктатор Живков, но недоумяваше как може да бъде съборена от власт дългогодишната тоталитарна номенклатура на БКП. „Продухването“ на малцинствата от НРБ, както Пенчо Кубадински се беше изразил, щеше да струва много лишения, страдания, болка, мъка и сълзи на турците, но настъпващите времена на разруха в икономиката и в селското стопанство в България влечаха след себе си тежки последици, с които трябваше да се нагърбят милиони невинни българи.

        Пролетта беше в разгара си. Дърветата се бяха раззеленили, цъфтежът на люляците все още не беше преминал, градът ухаеше на свежа зеленина и разцъфнал цвят. Радослав помоли ротния си командир Събев да го пусне за няколко часа в градски отпуск. Капитанът, ненавършил четиридесетте, още помнеше първите младежки трепети на любовта. Помисли си, че лейтенантчето се е залюбило с някоя красива и палава студентка от Шуменския университет и без много, много да го усуква, разреши му да напусне поделението, но му заръча до 22 часа непременно да се прибере. А Радослав просто искаше да остане насаме със себе си. Да се порадва на пролетния злак, да подиша на свобода свежото ухание на възродилата се природа, да забрави, че е под пагон. Толкова много му се насъбра напоследък! Но… не само той изживяваше тревога и страхове. Реши да се поразходи към „Кьошковете, но първо мина през пощата с намерение да се чуе с техните. Никога не си позволи да провежда лични разговори по служебния си телефон. Дежурната телефонистка му каза, че няма да може да се свърже автоматично с телефонен номер от друг окръг, тъй като връзките са били прекъснати заради бунтовете на турците. Когато се взря в очите на младежа във офицерски костюм обаче, майчиното ѝ сърце трепна. Догодина и нейния син щеше да е войник.

               –  Войниче, нека се опитам да набера домашния ви телефон по линията за спешни обаждания – предложи тя.

               –   Благодаря Ви, не е толкова спешно! Ще се обадя друг път.

               –   Не, не, дай ми номера на телефона – настояваше служителката. Радослав написа на гърба на един формуляр за телеграма номера на домашни им телефон и го подаде през гишето.

              –  Влезте в четвърта кабина – упъти го жената зад гишето. Минаха повече от три, четири минути, никой не се обаждаше. Радослав помисли, че сигурно майка му е в градината, а баща му вероятно майстори нещо в двора в съботния ден и няма как да чуят телефона. Телефонистката вероятно не беше предупредена, че спешната телефонна линия беше предназначена да осъществява връзка само между ОК на БКП, държавните институции и учреждения в окръга със службите на МВР.

          Точно по това време стрина Нколина наистина се беше захванала да окопае пипера в градината. През телената ограда между техния имот и този на съседите им Еминова тя видя, че у тях влизат и излизат непознати хора. – „Леля Хурие беше нещо болнава, да не би да ѝ се случило нещо неочаквано? – помисли си тя. Като се навечеряха, каза на мъжа си, че ще  прескочи за малко у съседите да види как са, що са. Посрещна я съседът им Мустафа, който седеше под асмата с още двама мъже.  

                –   Добра вечер, чичо Мустафа? Как сте? Що сте?

               –   Добре сме булка Николина, малко сме теляшлии*, ама  ще видим накъде ще тръгнат работите! Аллах да е с нас! Как е Мити? Днес май нещо ковеше в двора? Не се обади да се видим.

                –   Добре е, но нали знаеш, само в почивните дни си е тука, гледа да свърши едно друго.

              –   Влез, влез, жените са вътре! – подкани я застаряващият ѝ вече съсед. По изражението на лицето му стрина Николина веднага разбра, че се е случило нещо тревожно, но не посмя да му зададе още въпроси, понеже не познаваше другите двама мъже, които в момента сърбаха кафе и пушеха. Посрещна я снаха им Гюлхан, едра и красива тридесет и двегодишна кадъна с дълга до кръста тъмнокестенява коса и бяло топарлачесто* лице.  Юсуф, синът на чичо Мустафа, беше я довел от село Черноочене има няма година, след като се върна от казарма. Залюбили се, докато са учели в Кърджали – той в Строителния, тя в Икономически техникум. Дочакала го тя, докато изкара войниклъка, ама един младеж от селото ѝ хвърлил око. Син на заможно семейство бил, а родителите му – трудолюбиви и почтени хора. Дошли са сватове да я искат и нейните родители се съгласили, уговорили даже и дата за годеж. Само след седмица в селото имало сбор и тя знаела, че Юсуф ще дойде. Когато му казала, че родителите ѝ възнамеряват да я задомят в нейното село, Юсуф веднага решил въпроса – качил я в колата на приятеля си и без знанието на техните я довел в Хасково.  

      Имаха късмет Еминови, падна им се добра снаха – скромна, трудолюбива, сговорчива, чистофайница и табиетлийка. В тия времена младите вече не искаха да живеят в едно с възрастните, но тя не чу нито веднъж от устата на Гюлхан лоша дума за родителите на мъжа ѝ. През изминалите десет години, откак беше снаха в този дом, не се чу нито веднъж хър-мър у съседите. Уважаваха се, почитаха се, свекърва ѝ напусна работа и изгледа до тригодишна възраст и двете си внучета. Хубаво се носеше Гюлхан, не се гримираше, но имаше вкус, купуваше си модни дрехи. Работеше като касиерка в АПК-то, а мъжът ѝ Юсуф беше на служба в Общината като строителен техник. След като роди децата, малко се позакръгли в ханша, но все още беше много хубава и лъчезарна. Сега пред нея стоеше една друга Гюлхан – с несресана коса и разплакани очи, в които тя прочете безкраен ужас. Поздравиха се и тя нетърпеливо попита:  

               –  Какво става, комшийке, какъв е този хал? – Гюлхан я покани да седне и през сълзи продължи:

          –  Ох, како Куне, не питай! Какво ни е било писано! Гонят ни от дома ни!  Гонят ни от града! Гонят ни от родината ни! Сутринта, отивам на работа, към девет часа  в канцеларията влиза секретарката на председателя на АПК-то и ми казва да отида веднага в кабинет му. Влизам и по лицето му познах, че ще ми каже нещо лошо. Беше забил поглед в бюрото си, не вдигна глава да ме погледне, върти някакъв химикал в ръцете си и директно ми каза:

            –  Еминова, сега отиваш и предаваш касата на счетоводителката Добринка Пейчева, а като приключите, тръгваш си за вас. Вземи всичко – лични вещи, едно друго, което е твое, от канцеларията. Мъжът ти ще ти обясни всичко. Съжалявам, Еминова, но трябва да изпълня това нареждане отгоре. Благодаря ти за твоята принципност и стриктност! Ще те помня с добро. Всичко добро ви желая!  – младата жена замълча, наля си вода от каната върху масата, пи, загледа се в пода, въздъхна и продължи:           

         – Веднага дотичах вкъщи, Юсуф вече беше се прибрал. Рано сутринта и него са го викали в кабинета на заместник партийния секретар. Някакъв цивилен служител от милицията, сигурно човек от Държавна сигурност, май го познавал, му казал, че от днес той не е на работа и друг строителен техник щял да поеме неговите ангажименти. Казал му веднага да се прибере вкъщи и цялото семейство да се подготви за път. От МВР-то били изготвили служебно задгранични паспорти за всички ни и в неделя привечер щял да дойде специален автобус да ни вземе. Предупредили са го, че можем да си вземем само личен багаж в няколко куфара.  

               –  Гюлхан, не знам какво да кажа! Тъй изведнъж да напуснете дома си, работата си! Що тъй се обърка света, не знам! Но ти не се тревожи, нали сте живи и здрави, все някак си ще се оправите! Пък и не се знае какво ще стане утре, вдругиден  – опитвала се да успокои разтревожената си съседка стрина Николина.

              –  Не знаем къде отиваме, къде ще спим, как ще се изхранваме! Не можем да се простим даже с близките си. Хайде, Юнал е на девет, може да  издържи и на път, и на глад, ами Ниляй, тя е само на три! Как да им обясня защо утре няма да ходят на училище, защо напускаме дома ни? Ако ме попитат къде отиваме, какво да им кажа? Нищо не са му казали и на Юсуф. И той не знае къде ще ни пратят. Разбрахме, че  преди две седмици, още преди да се надигнат нашите, пак тъй изгонили за двадесет и четири часа няколко семейства от Силистренско, правили гладна стачка. Извозили ги с автобус до Русе, а оттам ги качили на влака за Виена. И нас ли там ще ни пратят? Како Куне, не знам след два-три дена къде ще се приютим с децата, ще имаме ли покрив над главите си? Ох, тя и свекървата никак не е добре, не знам как ще издържи на дълъг път! Няма как да си изтеглим спестяванията от ДСК, то с тези опашки три дена трябва да чакаш да ти дойде реда. На Юсуф са му казали, че може да обмени само по двадесет долара на човек и толкова. За колко време ще ни стигнат?

          Стрина Николина слушаше в недоумение и се чудеше какво да каже. Видя, че младата жена се задъхва и затова реши да я прекъсне. Обърна се към свекърва ѝ Хурие, която лежеше на дивана, стегнала главата си с черна забрадка, и току изтриваше сълзите си. Като се прибрали синът и снаха ѝ към обяд,  като разбрала каква е работата, изпаднала в паника, призляло ѝ, вдигнала кръвно. Повикали лекар, сложил ѝ той една инжекция и сега я отпуснала малко главата. На единия от фотьойлите в хола и на табуретка, близо до главата ѝ, седяха още две жени,  вероятно техни близки. Тя попита възрастната жена за сина ѝ Юсуф, но отговори Гюлхан. Каза, че бил отскочил до брат си да вземе нещо и с вежди направи знак на съседката си да мине в кухнята. Там, насаме, изля душата си пред нея:

           – Како Куне, заради Юсуф е цялата работа.Членувал в някакъв комитет, имал пръст в подготовката на митингите. Свекърва ми разправя, преди аз да се прибера в къщи, свекърът го попритиснал да каже що е сторил, та сме я докарали до този хал – да ни гонят от собствения ни дом. Знаеш го Юсуф, како Куне, не може да излъже баща си, почита го много. Признал си, че е забъркан в подготовката и организирането на демонстрациите. Усещах аз, усещах, че става нещо. Закъсняваше след работа, някой път излизаше вечер, казваше, че ходи у брат си, връщаше се късно, но аз се съмнявах за друго. Мислех, че друга жена му е завъртяла ума и много се измъчвах, но дума не съм му продумала. Нали го знаеш какъв е кибритлия?! А то …. какво било! Не му се тръгва на татко. Стар съм вика, цял живот съм се трудил, тухла по тухла къща съм градил, блъсках от сутрин до вечер деца да изуча, да ги задомя, удобства да им осигуря, коли да им купя, нямам ли право на старини да съм рахат? А сега какво? Да оставя тук на произвола на съдбата всичко що с труд и пот съм спечелил и градил с години и да тръгна за немай къде! Ох, не знам, не знам какво ни чака, како Куне! Толкова хубаво си живеехме тук, дума не сме си казали напреки с теб и с бати Митьо, а Радослав го имаме като наш брат. Ще ти оставим ключовете от къщата, наглеждайте я, моля те! Тате вика, кажи на бачо си Димитър и на кака си Николина да вземат кокошките, кучето може да го дадат на някой, който го иска. В хамбара и в плевнята има  жито, царевица, ярма, сено. Митьо да ги пренесе у тях, зян* да не станат – тъй ми е заръчал свекърът.

           Като се прибра вкъщи, стрина Николина разказа всичко на мъжа си от игла до конец. Той мълчеше и слушаше.

                 –  Не е на себе си Гюлхан, като луда е. Леля Хурие също не е добре, вдигнала кръвно, лежи. Чичо Мустафа се държи, но личи че отвътре му кипи. Огън гори в къщата им, но няма какво да се направи, Димитре! Нищо не можем да направим, с нищо не можем да им помогнем  –  заключи тя и тръгна към кухнята да накваси сирене от козето мляко, което беше издоила привечер.  

              Комшията Мустафа, наближващ вече шесдесетте, след като разбра защо им е дошла на главата тази беда, не знаеше дали да се ядосва на сина си Юсуф и да го проклина, или да се гордее с него, че не е скланял глава и тайно от него се е месел в политиката. Ала цената, цената, която трябваше да заплатят беше твърде висока! Струваше ли си да загубят дом и родина, близки и приятели, за да защитят човешкото си достойнство и чест? Мъдър човек беше  Мустафа, беше препатил доста и знаеше, че с молитва и вяра в Аллах, с жива надежда всичко се преодолява, но сега нямаше как да успокои душата си. Пред тях като дълбока, тъмна бездна зееше неизвестността. Онова, което напираше в душата му, трудно можеше да се контролира, но той беше главата на семейството и трябваше да е търпелив и сдържан, да не рухне, да поддържа духа на младите. На другия ден по мръкнало дойде специалният автобус, качиха се цялото семейство с шестте куфара багаж и дворът на Еминови опустя.

          А по улиците продължаваха да се щурат наплашени и забързани хора. Пред МВР-то всеки ден се точеше километрична опашка – вадеха си червени паспорти турците. Даваха големи рушвети в пари и злато на служителите в МВР, за да изготвят по-бързо документите им и да тръгнат по-скоро с автоколоните към Турция. В центъра пред банка ДСК под лъчите на парещото юнско слънце също се извиваха дълги опашки.Теглеха си парите заминаващите, изплащаха заеми, продаваха къщи, апартаменти, покъщнина, лозя, вили, животни на безценица. Други заключваха домовете си, по селата пускаха животните си на улицата и тръгваха. Запасяваха се с големи количества храна, а магазините за хранителни стоки почти се бяха изпразнили.Червените барети, преметнали автомати „Калашников“ на гърбовете си, контролираха реда в града. 

       Голяма бъркотия, голям хаос беше навсякъде. Нямаше кой да работи по нивите, тютюнът съхнеше на полето необран, черешите гниеха по дърветата. Животните – безпризорни и гладни, плъзнали  из ливади и пасища. Нямаше кой да наглежда овцете и кравите по кравефермите и овцефермите по селата, кой да ги издои. Много малко турци продължаваха да ходят на работа по предприятията, повечето напускаха масово и се готвеха да потеглят към Турция. Говореше се, че войници щели да идват да обират продукцията от череши и вишни, щели да командироват хора от други краища на страната да заемат работните местата на напусналите турци в заводите и ТКЗС-тата.   Какво ли щеше да се случи през следващите няколко месеца?!

Следва

*ОССЕ – Организация за сигурност и сътрудничество в Европа

*теляшлии  – разтревожени

*топарлачесто – кръгло

* рахат –  спокоен 

 *зян да не става - да не се съсипе

Самадхи