6.05.2011 г., 16:01 ч.

Теодора 

  Проза » Разкази
1510 0 11
15 мин за четене

Пътят се виеше между златните жита като тъмна огърлица. Класовете леко се полюляваха, зарадвани от нежната милувка на вечерния вятър. Небето, обагрено от залязващото слънце, бе придобило онзи розов цвят, който ни пленява, изтръгва въздишка от гърдите ни и ни пълни с възхищение от Този, Който е сътворил всичко това. Тук–там сред нивите се виждаше по някое дърво, хвърлящо пъстра сянка върху златния килим. Беше тихо и спокойно. Чуваше се само песента на птиците. Хора наоколо не се виждаха - беше рано за жътва. В далечината близо до синорите разделящи последните ниви, простираше клони голям орех. Ако се вгледаше добре човек, щеше да забележи  легнала под него бременна жена. Тя се бе превила на две и стенеше. Това беше Теодора. Жената беше трудна в деветия месец и болките ù вече бяха започнали. Още на разсъмване, щом усети първите признаци, тя сложи в торбата приготвените отдавна пелени, едно тънко предено платнище, парче хляб, взе малко сирене и дамаджанка с вода и тръгна. „Ако ще раждам – рече си – поне да не е в селото, та да се не чува като викам.”

Теодора беше силна жена – и външно, и по сърце. Беше едра, красива, добре сложена българка, с буйни кестеняви коси и бяла като мляко кожа. Под гъстите ресници две пъстри очи гледаха изпитателно. Под този поглед човек се чувстваше тъй, като че ли е съгрешил нещо, но щом проговореше, думите ù бяха мъдри, кротки и точно на място. Когато излизаше, не поздравяваше никого по пътя си и вървеше като жена, която знае, че я оглеждат. И така си беше. Хората шушукаха след нея, цъкаха с език и клатеха в почуда глави. Наричаха я „оставената Теодора”. Тя не им обръщаше внимание или поне си предаваше такъв вид пред тях.

До преди няколко месеца Теодора беше друг човек. Весела, лъчезарна, пъргава като млада кобилка, невястата често се хващаше на хорото с момите. Обичаше да се гизди и пременя и всички ергени завиждаха на Стоил, че ù е мъж. Щастливият ù смях огласяше двора на къщата им и по него съседите познаваха дали си е у дома. Но не минаха и три години, откак се ожениха, Стоил я остави и замина с друга. Повече не чуха за него. Животът на Теодора се промени. Грижите по животните и нивата сложиха тъмен отпечатък върху лицето и характера ù. Налагаше се да слугува по къщите, за да се изхранва. Не стига това, ами тъкмо след  раздялата разбра, че е бременна. Младата жена трудно преживя  всичко това. Затвори се у дома и залиня. Родителите ù идваха един–два пъти да я видят, но живееха далече, в друго село, а и бяха вече на възраст...  И тъй, ще не ще, тя се вдигна...От  тогава Теодора не е същата. Спря да се весели по хората, отчужди се от приятелките си, а звънкият ù смях вече не се чу. Запази само обичая си да се облича хубаво. Някой я посъветва да махне бебето – баячки много на село.

- Вие луди ли сте, бре ? - сопна им се тя – Живот е това, ей! Как тъй аз ще отнема живот ?!

И го задържа. А откак влезе в деветия месец, все това молеше Бога: ”Господи, това дете е от тебе дадено. Аз нямам мъж, който да го прегърне, като се роди. Ти го пази, Боже. И мене пази -  да съм жива и здрава,та да си го отгледам. Пък кой знае - допълваше тя накрая – някой ден може и мъж да ми дадеш.”  Казваше го, макар и да знаеше, че жена с дете никой не иска. Всичките ù съседи я говореха:  „Кой ще я вземе такава...”

Докато вървеше към нивата, болките ù зачестиха. Щом пристигна, Теодора с мъка опъна платното, сложи наблизо дамаджаната и бавно се отпусна на земята. Тежки мисли минаваха през главата ù: „Ами ако нещо се случи,  ако детето не оживее,  ако вълк се появи...”  „Нищо лошо няма да стане!” – рече си тя на глас, за да се окуражи. Рязка болка премина през корема ù и тя се преви. След малко – отново. Младата жена усети как новият живот напира да излезе от нея. 

- А-а-а... Няма ли кой да помогне? – извика в немощта си, забравила, че тя самата избра да роди далеч от хорските очи.

Пусто. Само вятърът премина и отнесе надалеч вика ù.   Времето минаваше бавно и мъчително. 

- Боже – изстена Теодора – да не ме забравиш, Божичко...

 Последно усилие и се чу детски плач.

- Роди се! Живо е! – въздъхна облекчено Теодора и понечи да придърпа рожбата към себе си, но не можа! Беше останала без сили, а и връзката с детето още не беше прекъсната.  Ами сега?! Нож не беше взела! Опита се да се надигне малко. Тялото ù, изтощено от усилията, трепереше. Огледа се уплашено,  наоколо нямаше никой! "Какво направих - завайка се родилката. - Тук ще си умрем и двамата! Поне да можех лицето му да зърна, да го целуна..." През ума ù преминаха картини от последните две години насам – бременността, слугуването, подигравките, самотните нощи,  посолени с тъжни сълзи... За какво изстрада всичко това? Без смисъл ли е било? Сърцето ù се обърна към единствения помощник, който имаше.

- Господи, – заплака жената – спомни си за какво те молех...

Храстите, които ограждаха съседната нива, изшумяха и от там изскочи Димитър - собственикът - изпотен, с разгърдена бяла риза и навити до лакътя ръкави. Навярно минаваше да оглежда имота си и бе чул виковете на раждащата жена.

 Висок, напет, пъргав, с къса тъмна къдрава коса и весели сини очи, Димитър бе сред най–желаните ергени в селото. Той все се хващаше най-отпред на хорото, обичаше да се шегува, а усмивката му откриваше равни бели зъби, редени сякаш от майстор златар. Момъкът беше единствен наследник на родителите си, които притежаваха голяма част от земята около селото. Всяка девойка копнееше за такъв съпруг, та затуй майка му често казваше, че синът ù ще се ожени само за царска дъщеря.

Щом го видя, Теодора мигом се изчерви.

– Димитре... Махай се от тука! – дръпна тя бързо платнището към себе си в отчаян опит да се покрие . – Кой те е викал?!

С един поглед мъжът разбра какво се беше случило и, без да  я слуша, се спусна към нея:

- Ти, кой – отвърна уж на шега и извади от пояса си голям нож. – Мирувай сега – каза и нещо в гласа му накара Теодора да се покори. Замахна и рязко сряза родилната връв. После я върза чевръсто, както се вързва възел. Ръцете му трепереха, когато ù подаваше бебето.

- Ето, вземи го. Я виж какъв юнак! - опита се да прикрие вълнението си той. Сърцето му биеше лудо.

Майката го пое  в обятията си и дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите ù.

– Как ще го наречеш? – попита Димитър, но тя не отговори. Хем беше щастлива, хем от срам не знаеше накъде да гледа. Мъж да я ображда! Да беше някоя съседка минала, баба някоя, а то - Димитър...

  Както всяка млада жена в селото, Теодора харесваше момъка, но с нищо не показваше това. Какво ще си помисли, ако разбере - бременна жена да заглежда ерген! Знаеше си тя мястото.

- Ама и ти... луда жена! – наведе се над нея мъжът и кротко оправи разпилените по лицето ù коси. – Да дойдеш тука да раждаш!

Този жест на близост смути още повече родилката. Тя замълча засрамена и се сгуши в детето, като че да се скрие. Димитър избърса с ръкав потта от лицето си и седна близо до нея. Постояха така безмълвни, в неловко мълчание. Момъкът пръв наруши тишината.

- Теодоро, Теодоро, защо не ми каза, че ти е дошло времето? Щях да ти помогна, жени щях да извикам...

Теодора повдигна вежди:

- Че теб какво те е грижа за мен?

Димитър я погледна учуден, понечи да каже нещо, но се отказа. Откъсна стрък трева и бавно я размачка с пръсти. Помълча умислен, после тръсна перчем и заговори бързо, сякаш се страхуваше, че ако се забави, няма да му стигне куража:

- Още ли не си разбрала?! Обичам те, Теодоро! Само за тебе мисля. Не си ли видяла как те гледам? А колко често минавам покрай къщата ти – не си ли забелязала? Каквото и да правя, все ти си ми пред очите. Влязла си в сърцето ми и не мога без тебе...

Теодора слушаше, стаила дъх, и не можеше да повярва. Тя все още беше замаяна от раждането и всичко туй ù се струваше като сън. Димитър да я обича?! Онзи Димитър, любимият на душата ù. Една малка, затулена дълбоко вътре в нея мечта, запърха с криле като пеперуда. Димитър, който можеше да има всяка девойка от селото, обичаше нея – оставената?! Тази мисъл, колкото и да изглеждаше прекрасна, я върна в действителността. Спомни си за положението, в което беше и сърцето ù се сви. Уви, късно беше за тази любов! Не само, че не беше вече девица, но и имаше дете от друг мъж.

- Не съм за тебе аз – глухо изстена младата жена и съкрушена извърна глава глава настрани. – За никого не съм вече... 

- Не говори така, Теодоро – хвана я за ръката Димитър. – На години си колкото мене. Пък я колко си хубава... – Малко моми могат да се мерят с тебе. А  за детето... не  мисли. Нашето дете ще е туй, тъй да знаеш. Ще го обичам като свое, имота си на него ще дам. Той - Стоил – глупав излезе да те остави. Но нищо, за мене те е оставил той, за мене... – думите му течаха като сладка вода, която напояваше изстрадалата душа на Теодора. Думи на нежност и утеха, които откриваха едно ново бъдеще, един нов живот. Жената затвори очи и две едри сълзи се търколиха по бузите ù. Тихо прошепна:

- Възможно ли е, Господи, да си толкова добър към мене? В един ден и рожба ми подари, и съпруг – да ме обича.

После, развълнувана и щастлива от този неочакван обрат на живота ù, тя се навдигна и за първи път се вгледа отблизо в този мил на сърцето ù мъж. Чак сега забеляза отслабналото му лице, натъжения поглед… Домиля ù за него. Протегна се и докосна с пръсти челото му, прорязано с фини линии. Ръката ù се плъзна по наболата брада в нежна милувка и се спря върху устните, сякаш, за да сложи край на мъчителната изповед. Усмихна се кротко:                                                                             

- Божидар ще го наречем – рече тя и кимна към детето – Божидар...

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

11.2010 год.

С. Йорданова

© София Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??