18.08.2012 г., 20:41 ч.

Тертер от Диводедково IV 

  Проза » Разкази
659 0 8
3 мин за четене

Сам, по-замислен от всякога, Тертер пътуваше назад във времето, към своето детство, към корените си… Сега, когато беше в отпуска и би могъл да се почувства по-свободен, той усещаше, че е по-зает отпреди. Странно, но го бе завладяло предчувствието, че му предстои най-важното, най-осмислящото в неговия живот. Караше полекичка антиката, с която се беше сдобил – очуканият „Москвич”, а погледът му неволно се спираше ту върху някое вековно дърво покрай пътя, ту върху някоя стара, изоставена къща, с унили прозорци, сякаш със засъхнали по очите ù сълзи, после прескачаше към съседната буренясала нива, но усмихващите се в нея диви цветя все пак успяваха да разведрят душата му. А в далечината, като кръшна снага на напъпила девойка, го приласкаваха тайнствените планински очертания. Те неустоимо го привличаха, канеха го да проникне в дебрите им, да се потопи в магията им… Могилите, които често отминаваше по пътя си, го застигаха още на следващия завой с омайващ дъх на минало. Тогава Тертер усещаше очарованието на скритите в тях златни тракийски съкровища и в тези вълшебни мигове дочуваше гласовете на древните, захласваше се от песента на Орфей, от трелите на чудодейната му лира… Господи, колко мило му бе всичко наоколо - сякаш не само чувстваше целувката на първата си любов, но и докосването на изстрадалата майчина ръка, на побелелите ù коси, погледът на изморените, проникващи до дъното на душата му родни очи… Тръсна глава, защото усети напиращи сълзи, а той знаеше, че един мъж винаги трябва да преглъща мъката си. Уви, пак не ги остави да потекат на воля, а стисна зъби, както бе правил много пъти и в САЩ, но сега се сви от тъпа болка вляво. Спря и притеснено разтърка сърдечната си област.  В такива моменти имаше нужда от мъдър съвет, от ръка на близък върху челото. Затова се вглъби в себе си, опитвайки да си спомни нещо съкровено. Дядо му, този изстрадал българин, преживял война, обичаше да му разказва не само приказки, но и истински истории, а като се разчувстваше, често му повтаряше: „Сине, сине, от мене да знаеш, че човек и цар да е в чужбина, димът на свидната Родина никога не ще му дава мира”. Колко е бил прав! Скоро Тертер се поуспокои и продължи да шофира. Унесен в своите мисли, не усети кога стигна до дерето и до пътя, наполовина, по дължината си, отнесен от миналогодишното наводнение. Жалко, че той бе единственият към Диводедково. Ще не ще, отново спря, защото трябваше да измисли как да продължи. Пред него се тътреше тясна, дълга каруца, в която съгледа, че бяха наредени кашони с хляб за селския магазин. „Аха, ето докъде е довела неволята - тук и превозните средства са особени, старинни…” – тъжно се поусмихна Тертер, а сетне пъргаво изтича по жалките останки от път и подвикна на каруцаря да спре за малко. Двамата се поразговориха и скоро физикът нахвърля багажа си в талигата, до хляба, а сетне гордо се настани на капрата, до гостоприемния диводедковец.

Както се казва, „след три дни път с камили”, който в никакъв случай не би могъл да се нарече скучен, Тертер най-после стигна там, накъдето беше запрашил с допотопния „Москвич”. Е, до крайната цел го докара катърекспресът, но това още повече повдигна духа му и го разведри. Да, неустоимо бе желанието му, въпреки всички трудности, да се докосне до родното!

Бе тиха привечер. След няколкогодишно отсъствие ученият отново открехна портата на бащиния двор. Пристъпи, мълвейки любимите си стихове на поета Димчо Дебелянов, които в „далечната чужбина” често си повтаряше, а на прага го пресрещна духът на свидната му майчица…

Продължава

© Росица Танчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??