http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=337151

Линк към Част 1

Терзанията на един неприлежен предколеден длъжник.

(Коледен букет от шарени измишльотини опакован в целофан от истина)

           Част 2 

                   Срещаме се до някакъв кораб изтипосан в началото на вълнолома. Даааа...! Тя наистина изглежда зле! И като визия и като цялостно излъчване. Още и през цялото време подсмърча. И току притеснено попипва подпухналите възглавнички под очите си. Поглеждам я и със знак и показвам носа. А тя:

-                     Това сигурно е от студеното! И най-вече и от вятъра – после се опитва да се усмихне, но трудно й се получава.

 Разбирам, че съм постъпил нетактично. Схващам, как това подсмърчане, няма да е точно и само от студа. Явно си е едно влажно тягово ехо от преживяното около погребението. Тръгваме по каменния разбивач на морски вълни. А аз както си беше по първоначален план я заливам с моите водопроводни простотии. Как съм направил товааа. Как съм недонаправил онаовааа. Как на домакинята после душа се изскубнал от кран-смесителя и й напълнил деколтето. Докато тя въпросната се е опитвала да си измие краката.

Как отлепена от предните нескопосни майстори плочка паднала върху главата на съпруга на друга една моя клиентка. И все такива едни „много, много интересни“ фаянсо-чешмеджийски забележителни неща. А тя се усмихва, най-вероятно от учтивост - както винаги! Нооо... никак си не е същата, като преди.

Вървим и взаимно се предупреждаваме за локвите образували се по каменната снага на Вълнолома. Минаваме покрай няколко рибари. Аз веднага се подсещам и превключвам на рибарски вицове. Щото то по Свищов такива се въдят в изобилие около тамошните рибари. Ма то те тукашните рибари били много напред с техниките. То не бяха фосфорни разноцветни накрайници за върховете на спинингите. То не бяха лед фенерчета с ленти за главата.

Ааа...!

И имаше един... Ама то в тъмното не можах да му определя възрастта... Но си оставил образа трите въдици и гледа втренчено в един смартфон. Викам си брях - тоз да не би да има монтирани Go-Pro камерки на кукичките. И с нещо като Blue Thooth технология на дисплея да получава подводен образ за рибата. Да я гледа примерно интерактивно както му налапва стървта – брях!? Пък знам ли го тоз последния може и дисертация някаква да пише... Да речем за възпаленията по рибешките сливици. Само дето не знам рибите имат ли сливицииии... нямат лиии? И боледуват ли от заушкиии... не боледуват лиии? Иначе модерна работа ви казвам, тез варненските нощни рибари!

Браво!

Пред нас вървят няколко младежи. Три момчета и едно момиче. Явно и те се опитват да напомпят нещо в себе си. Може би и те търсят романтиката в неделната зимна разходка. Емоционална разтуха около притихналото в навечерието декемврийско море. На тях младите отпрпед обаче много им личи, как им е повече от весело. Не е като при нас с Една Жена. Непрекъснато се смеят на глас за нещо си. Или може би по-точно ей така за нищо си!

 А пък при нас, всичките мои смешки сякаш се блъскат в твърда непробиваема стена от скръб и тъга. И то е ясно - по никакъв начин не дават желания от мен резултат. Стигаме до място където част от вълнолома е много по-нисък. Там на откритото духва още по-силен вятър. Младежите пред нас надигат яки и качулки. След десетина крачки смеха им намалява. Те спират. След това се връщат назад към завета на високата стена.

Оставаме само двамата с Една Жена като вълноломен авангард в хладната компания на каменната му снага, фара и морето. Тя върви малко пред мен, но се обръща поглежда ме с тъжните си очи и пита:

-                     Искаш ли вече да се връщаме? - сериозна е.

-                     Не! Не искам! Нали ти казах, че ми трябва вятър с дъх на море. И то с определена скорост като сила за твоите сълзи. А тук вече имаме и от двете. Ти не искаш ли да отидем до самия фар?

-                     Ако ти искаш - и аз искам! – отговаря ми тя малко по-бодро, но поглежда тъжно към зоната на завета до високата стена, където стои последния от редицата рибари.

-                     Искам да отидем до фара! Да! – отговарям съвсем уверено аз и виждайки я, как гледа точно към рибаря, ми хрумва нещо и питам - Ти си умна жена! Я кажи сегааа, знаеш ли какво е въдицата разглеждана като философска категория?

-                     Въдицата като каквооо? - усмихва ми се за пръв път тя близко до начина, по който на мене ми се иска - Неее! Не знам такова нещо.

-                     Въдицата според дедо Вуцо от селото на баща ми било твърдата връзка между два шарана! – и още не съм довършил, а тя прихва да се смее така, както го беше правила преди.

-                     Иии къде му е философското на това умозрение? Ако мога да попитам? Че чак пък и да е категория?

-                     Ами философско е защото на дедо Вуцо в село му викаха дървения Вуций. Щото се такива ги измисляше. И после много авторитетно и по философски обясняваше кое, какво, защо, кога и как.

-          Аха ясно – продължи да се усмихва тя.

И за моя най-голяма изненада освен като чар и пълнота няколко от усмивките и се появяват пак с онзи специфичния ефект на пресекулките. На мен хем ми става хубаво, хем пък отново ме полазва загадката:

„На какво ли ми напомня този и начин на усмихване?!“

 Но тя секва мисълта ми с въпрос:

-                     И така и не разбрах за философското като категория около въдиците на рибарите?

-                     Ами философското е защото, защотоооо – започвам да ровя из мозъка си, търсейки несъществуващия отговор на този неин въпрос, но нищо смешно или умно не откривам и отговарям кратко и глупаво - защото го е казал дедо Вуцо.

-                     Яснооо! – усмихва се разбиращо Една Жена и пита - Значи казваш важна личност е този Вуцо в селото на баща ти?

-                     Важна е да! Щото там всички го подиграваха, че е философ като Конфуции – ама дървен. За това и после го прекръстиха на Вуций дървенягата. И за всичко подобно като това с шараните и рибарите дето го изръсвал,  даскалът в селото кавал на другите, че всъщност това били философските категории на дедо Вуции.

-                     Ахааа! Ясно, яснооо!  – отново разбиращо се усмихна тя, обръща се и тръгва към фара, но след няколко крачки се спира и отсечено ме пита – А като каква ли философска категория  би определил дедо ти Вуции Дървенягата... например ситуациятаааа... Или не ситуацията... Ама как да го изрека, че по философски да звучи? Хайде факта да го нарека! Или не, не, не! Явно и на мен не ми достига философското в мисълта... Че какво би казал философа Вуций Дървенягата по въпроса ... защо фара ейййй там – и ми посочва с чадъра си на изток – Защо онзи фар на така наречения нос Галата святка по един начин? А този тук пред нас на вълнолома мига по друг?

Тогава я забелязвам, че е с някакъв мъжки чадър. С вита дръжка и остър връх на края. И ми става чудно. Защото това съчетание между черния чадър и дрехите и сякаш не е в стилът й! Отива и само на шалчето-жалейка, елегантно спускащо се от врата й. Пък и за какво й е чадър? Вярно, че беше облачно! Но пък нямаше някакви сериозни признаци да вали. Но зарязвам тези си чудения и преминавам към отговора на въпроса й:

-                     Ами не знам какво би казал за това Конфуции или неговия ученик и верен дървеномислещ последовател дедо Вуций. Но аз докато бях на един курс за капитанско право от бюрото по труда... – и виждайки питащия й поглед пояснявам – От бюрото за безработни имаше курсове на една трета от цената им. Бяха за управление на шлепове по Дунав. Че там в теоретичните часове ни разясняваха, как всеки фар в света мига по специфичен и особен начин. И продължителността на светене както и интервалите на тъмното по между им било уникално. И то за всеки конкретен фар. Така капитаните на корабите било в реките океаните или моретата можели да се ориентират. Къде са в момента всъщност. Примерно ако преди това са попаднали в неблагоприятни атмосферни условия - да речем мъгла или буря. Или пък поради повреда в навигационната си апаратура са загубили ориентация.

-                     Ехее браво на теб! Каза го направо с едни такива думички, все едно го четеш от инструкциите, или учебника. И така ли пишеше там? Никога и никъде фаровете не се повтарят като премигвания – пита тя и пак ми се усмихва, както на мен ми се искаше.

-                     Да! Точно! Даже има подробен навигаторски  справочник, как святка всеки един фар – отговарям отново със заучените почти наизуст фрази от курса.

А като поглеждам... И не знам внуших ли си нещо. Или бе от вятъра. Но някак си ми се стори, как пресекулките на нейното усмихване в момента съвпадат... или поне са в някаква си приблизителност с честотата на пресвяткването на фара от въпросния нос Галата. И докато аз й гледах в лицето тя пита:

-                     Ахааа! Значи казваш фаровете и те като хората са създадени в някаква си уникална неповторимост? –  и отваряйки  ръце към небето, като човек, който се чуди над нещо голямо се завърта около оста си.

Гледам я така докато се върти с разперни ръце иии... изведнъж ми щуква на какво ми напомня това нейното накъсано усмихване. През цялото време ми е приличало на премигването на морски фар. Сещам се също, как тя не рядко ми е писала пък и на живо ми го е казвала - колко много обича морето. И как добре и действа това, да се разхожда покрай него. Току веднага ми минава щуравата фантазия, как ще каже човек, че все едно в нея се е вселил духът на някой разрушен древен фар. А може би той я кара така да се усмихва на пресекулки. Може би го прави точно с неповторимата  честотата на неговото пресвяткване.  Еее не съм компетенция дали древните фарове не са светели с помощта на обикновени огньове от дърва. И може би не точно са присветквали като днешните модерните фарове. Но то нали си казах, че това моето си бе все пак само една фантазия. И я питам: 

-                     А искаш ли да отидем, ама съвсем точно до него?

-                     Давай – казва отново малко по-бодро тя, но още по-силно прихваща чадъра за дръжката сякаш, за да й е насгода, ако нещо се случи.

-                     Ама там е тъмно – решавам да разсея притеснението й с шеговито откровение - И е малко страшно. Ами, ако ми хрумне да искам да те нацелувам?

-                     Аааа... Не ме е страх от нежелани целувки! Имам си оръжие срещу натрапници  -  и ми показва чадъра си, размахвайки го като рапира -  Веднага ще го използвам  - и пак ми се усмихва на пресекулки.

Стигаме почти до фара. Обикаля ме го от към долната част, дето е до водата. Показвам й иконата на Свети Николай Чудотворец. Тя е от към лицевата част на святкащото морско съоръжение. Погалвам огромната икона в долния ъгъл. Поглеждам назад по посока на пристанищната част. Към основата на самия фар водят едни други масивни стълби. А зоната около него е обграден от стена. Обръщам глава да й обясня от къде трябва да минем, за да стигнем точно до основата му. А тя ме гледа неразбиращо може би в смисъл:

„Какво ли толкова се е вкопчил тоя пък в идеята да посетим този фар?!“

Гледам силуета й, излъчващ въпросителност и не знам защо, но се наслаждавам на ситуацията. В този момент тя в почти цял ръст попада в контражура на светлините идващи от към града. Нямам за случващото се! Но при едно от пробляскванията на градските светлини зад нея все едно видях самия себе си. Но не в сегашно време. А доста преди това.  

Видях се като същото силуетно отражение, само че в контражур в светлите очи на един възрастен мой комшия от Свищов. Спомените ми от онзи момент се втурнаха из мислите ми, като стадо буйни коне по неволност изпуснати от млад влюбен коняр. Ама те спомените нали понякога са непослушни, като и стопаните, които ги съхранявааат. Че някой от тях преминахааа в буен галоп пред очите ми за части от секундата...

...беше не чак толкова отдавна. Пак я бях много окъсал с парите. Единственото по-добро от сега се явяваше това, че тогава като ми се случи онова нещо, поне не бе около Коледа. Но пък другото си бе повече от – страшно. И много, много неприятно

На пристанището в Свищов дойде някаква барджа. Хамалите нещо се бяха разбунтували. Не исках да я разтоварват. Група приятели се хванахме на акорд. Да го свършим това. Пристанищните власти ни обещаха добри пари. Може би обаче някой от хамалите  ни прокле. Щото им се бъркаме в работата и им дърпаме от хляба. Така и никой не разбра как, но ненадейно за беля един сапан се скъса. Та тогава двама от най-веселите хора, които някога съм познавал в живота си, загинаха премазани от товара. И то съвсем в края на самата работа. Буквално бяха последните палети. Иначе хубавите пари ги вземахме. Но с нашите лъчезарни приятелчета се простихме завинаги. И тогава да си призная малко се отдадох на алкохолно лечение от  мъката. Както се прави по мъжки.

И не знам до къде щях да я докарам, ако не ми бе звъннал един комшия от съседния вход. Сиромах човек - и той като мен. Имаше малка обущарничка. Но то сега с тези китайските евтини обувки, кой си поправя чепиците я. Хвърляш ги като се скъсат. И тичаш за нови - от онези едносезонките. Та той по тази причина едва свързваше двата края – бедничкият!

 Но му се бе появил друг по-голям проблем. Банята му не бе ремонтирана сигурно от трийсетина години. Всичко във вида й бе все едно стадо бесни кентаври са празнували в нея ергенските си партита. Нямаше една здрава плочка. Или пък място неподгизнало от стара влага. Миришеш на плесен и мухъл - чак в кухнята му. Под стареца обаче не отдавна се бе нанесъл някакъв мутрафунгер. Бъкан с пари, но тъп, злобен,крив и агресивен. Та на дедо Янчо всичките води от банята и тоалетната  пропиваха в тавана на дебеловратия глупак. Беше го заплашил, че ако не си оправи нещата с лайнарника, както се бе изразил мутрафона, първо ще го осъди да му плаща застраховка. А после ще му запали обущарничката. И като не може да си покрива вноските по исковете, ще му вземе и апартамента за назидание.

 Човекът се бе видял в чудо. Много се беше уплашил. Щото апартамента под него хората пак така с помощта на съдия изпълнител го загубиха. И мутрата от там от търг го купи. А пък старчето нямаше никакви пари за ремонт.  Нито пък за адвокат.

А защо на мен звъни ли?! Ами както той се изрази... дошъл бил при мен защото и аз съм бил занаятчия на свободна практика като него. И видите ли поне съм щял да го разбера.

 Е тук вече беше познал. Разбрах го! И то много добре.

 Поканих го да влезе. Налях му една ракийка. А той на втората глътка буквално рухна на дивана и се обля в сълзи. Моли ми се като изпаднало в беда дете да му помогна. Направо като на икона ми се моли – клекнал на колене държи ми ръката като на отец в църквата. Гледа ме право в очите. И плаче, плаче, плаче! Много се притесних! Скъса ми сърцето тоз човек тогава.

Ама аз какво да сторя я? Как да му помогна? Нямам ни пари да му дам, ни злато. Пък ремонта на една баня не е шега работа. Особено ако нищо по нея не е пипано толкова време. Пък аз какво ли имам? Имам само едни сръчни ръце. Едно желаещо да помогне сърце. И един занаят който умея – е вярно съвсем не зле. Ама за друго богатство за размяна тогава не ми дойде наум да ми е в наличност.

Та  пред вида на разливащата се по бузите на стария човек мъка изведнъж моята си, заради която пиех в момента сякаш се пресуши. И се стягам мислено аз наум. И си мисля:

„Мъртвите са си мъртви! Но пък живота нали си е за живите. Не беше редно да тъгувам до несвяст и до безкрай за тези, които са си отишли. Още повече, че заради тази си скръб не бива да ставам по-коравосърдечен към живите, които са около нас.“

Та така! Вземах се аз тогава в ръце и започнах на сериозно да умувам. Как и с какво  реално мога да му помогна на този човечец. Та така докато умувах се сетих, че аз съм си като един жив Плюшкин. И по тази си причина в мазата имам останали цял куп фаянсови плочки и остатъци от полипропиленови тръби дето съм ги прибирал на края на работата от разни обекти. Та така. Взимам значи от онези скатаните-грешни пари от последното злополучно бачкане. Щото то така като се замислих нищо свястно не правя с тях. Профуквах ги в момента само за пиячка. И най-болезненото от всичката сютуация бе че ги гледах, как след всяко здраво пиене докато ходя до тоалетната те се превръщат от живи пари в мъртва миризлива жълта струя. Че си се строснах сам на себе си... Що поне да не взема да свърша нещо не толкова жълто, не толкова  миризливо и поне до някъде по-добро с тях?

 Иии...

 Дръпнах почти до нулата последните. И тъй като фаянса и теракота бяха в наличност... Купих само съответните, като крайна необходимост фитинги, кранчета, цапала, лепила и дори фугиращи смески. Иии... направих на човека банята. Ей така без да ми плаща нищо. Само за едното хапване сутрин обед и вечер. И за веселата му компания. За четири, пет дена му я спретнах – направо на муци отиде работата.

Хе, хе, хе!

 Еее... ако съм честен стана много псевдоарт изпълнение. Четирите ъгъла бяха от различен фаянс. Единия – в резида на тъмносини листенца.  Другия – в морско синьо на червени, морави и керемидени делфинчета. Третия – той беше в сивкави плочки с лимонено жълти облачета. А четвъртия ъгъл се получи в цвят, за който нямам точна думичка. А отгоре на въпросните  плочки бяха намацани едва ли не с пиянска небрежност някакви шармантно -абстрактни орнаментики, наподобяващи безформени космически обекти.

А на пода... Ооо да! На пода съответно имаше три вида теракот. И като цвят! И като размери! И като модели. Естествено, и трите подови цветови гами нямаха нищо като общо с изброените съчетания на фаянса от стените.

Ооо... да, да, да!

И окантващи фризове даже дето се вика за разкош му направих на старчето. Е вярно бяха от осем вида парченца гранитогрес. Но пък в замяна на шаренията им ги нивелирах като за световно. А беее казвам ви стана фешън баня един път. От където и да я погледнеш от всякъде ти крещи на разнбридана, елитарна екстраваганция. Все едно някой надрусан стилист, грижещ се за концертните тоалети на Лейди Гага се бе развихрил в проектирането й. Бих определил това мое фаянсопроизведение като стил Веселата вдовица. Щото скръб от смях да ти припадне докато си в гол нея - малко е!

Нооо  честно! Четири дена докато я правех и много се забавлявах. Особено около опитите ми да напасвам по някакъв начин всичките тези цветове, форми и стандарти в едно единно цялостно нищо. Особено накрая като я видях в завършен вид какъв весел пъзел е... И установих, как неусетно съм се разтоварил от тежките мисли и чувства, които ме бяха обвзели. По точно изцяло обсебили. Но пък така здраво я бях циментирал, че от никъде капчица не минаваше надолу.

След теста за отточност по посоката на канала, поканих онзи мутрафон да види, как всичко е наред. И той млъкна. И остави човечеца на мира. Та по случай завършването на спасителната операция с кодово име Баня, съседът обущар ме покани на официално гости. Наряза салатка! Извади една ракийка! И така по свищовски, ние двамцата  юнашки си пийваме. А той ме поглежда с благите си очи и пита:

-                     И сегааа... Аз как да ти се отплатя бе момче?

-                     Защо как?

-                     Защото ти толкова стока и труд тури тука, че как да стане да ти платя, я? Кат нямам толкоз мноо пари - ха кажи?

-                     Еее ще го нагодим някак си бе бай Янчо.

-                     Как? Казавй!

-                     Например пет години ще ми правиш ремонт на обувките без пари и готово.

-                     Това с обувките е най-лесната работа. Но чини ми се, че малко е по в сравнение, от това което ти стори за мен. Ти направо ми спаси и имота, и живота. Не може то така само с кърпенето на едни чепици да ти се отплащам, аз. Щото ти пак все някога ще ги скъсаш. Или ще ги захвърлиш като немодерни. И дай Боже така да е. Със здраве да го сториш това. Ама пък аз искам дет се вика живот за живота да ти се отплатя. Иска ми се да ти подаря нещо дето до гроб ще да го помниш. Както и аз доброто от това твоето дело в гроба като хубав спомен за теб ще си го отнеса! Искам и аз да ти дам нещо такова дето на теб да ти помага. И не само на теб. Но и на други твои другари изпаднали кат мене в беда да е от полза. Щото та видох, че не ти свиди ни труда, ни ти се свиди стоката, когато иде реч да помогнеш някому.

-                     Ухаааа! Че какво пък ще да е то това незнайно вълшебство бе бай Янчо? – и го поглеждам с весело учудване.

-                     Ами мисля си за едно нещо аз амааа... Едно дето мой един свако ми го показа на времето. Ма не знам дали ти ще го искаш него. Пък то това нещо без желание от другата страна да имаааа... не може да се дава то току така на всекиму.

-                     Ще искам! Щом пък си и рекъл. Няма хатъра ти да троша сега, я! Готов съм с желанието от моя страна това твоето да ми го дадеш – усмихвам му се и му подавам обърнатата си нагоре длан - Давай го тука тогава щом си мераклия! - и протягам отново ръце към старчето и му се усмихвам.

-                     Ама то не е за подаряване на ръка?

-                     Така ли? Ми за как е?

-                     То е знание едно. И за него трябва да отидем до определено място.

-                     Еее бай Янчо. Ма що не каза веднагаааа... Щом е знание още по може значи – усмихвам му се отново шеговито аз – За друго бих ти отказал да се разхождам насам, натам. Че съм и аз май със средствата много на дълбоко в резервата. Ма щом е за знание, тогава може –  продължавах да се шегувам, но той явно неправилно ме разбра и поклати одобрително глава.

-                     Еее момче радвам се, че толкоз бърже се съгласи. Иначе кахърен щях да бъда, щот голям длъжник щях да ти стоя за дълго. Пък не обичам да съм длъжник никому. Особено по празниците някакви ако ги има.

-                     Така си е! За друго не! Но за знание ли е... аз бързо и веднага кандисвам  - и съвсем откровено се разсмях, знаейки какъв неученолюбив пройдоха съм всъщност  – Кандисвам бай Янчо щото на времето бях един от най – големите двойкаджии в класа. Нали знаеш, който не е учил като малък главата му остава празна за дълго – продължих все в тоя стил да се забавлявам аз - Та поради това има мнооого място тук – и му посочвам челото си - за всякакви нови знания има място тук!

-                     Ти май ми се смееш на желанието. Ама аз съвсем сериозно ти го говоря това.

-                     Добре де! Сериозно си го говорим. Къде го сложено то това твоето незнайно за другите знание? Казвай да отиваме! Че да ми го показваш, казваш или даваш – и му доливам от ракийката нищо, че той всъщност е домакина.

-                     Искам да отидем до фара на Шабала. Пък щом си кът откъм средствата аз ще платя бензиня. Ама искам да сме тама по темницата.

-          Дообре щом си рекъл отиваме. И то така ще тръгнем, че по тъмно да стигнем.

И къде на шега, къде на истина след два дена, час-два след залез слънце се озоваваме  с бай ви Янчо на фара на Шабла. Искаме разрешение от фараджията да ни пусне в ограденото и заставаме досами основите му. Тогава те бяха боядисани в червено и бяло. Сега не знам как са:

-                     Иии сега какво? – питам аз

-                     Сега трябва да го пипнеш.

-                     И защо? Това е фар! Да не е мома, че да го опипвам?

-                     Фарът момче не е мома - вярно. Ама фара е много повече от петдесет моми на куп. Фара е една светеща надежда в морето. Той помага на моряците да оцелеят когато са сами в трудното на бурята и мъглата. Всяко едно неговото присветкване е искрицата на всеки един живот, който това чудо със светлината си е спасило по време на съществуването си.

-                     Хубаво казано. И аз сега какво като го пипна – какво от това?

-                     Не само ще го пипнеш – сериозно ми говори той, виждайки ме, че го гледам  както новоизлюпено пате гледа самосвал в акция и ме изкомандва - Сега си сложи ръцете на него – ей туканака на!

-                     Добре сложих ги. И после какво?

-                     Гледай сега нагор. И следи кога ще светне!

-                     Добре и какво от това? Той си светва и си угасва? Все това си прави. Щото това си му е на него работата.

-                     Ти сега не мисли каква му е работата... Нали преди рече, че не те бива много по мисленето...

-                     Еее... бай Янооо ! Ми тя ква стана сега? – взех не наужким да нервнича - Защо го бихме тоз път. Да пипна фара и да не мисля за мома. Да не мисля каква му е работата.. Че щом съм тук за какво друго ми остана да мисля.

-                     А! Видя ли сега?! Най – сетне хубав въпрос зададе. Е, точно за това сме дошли тука моето момче  да ти кажа.

-                     Казвай де! Що се бавиш?

-                     Когато това нещо над главата ти угасне и наоколо стане темно, ти си мисли за лошавото. Това което ти се е случило като случка. И това което веч не искаш да ти се случава. Да речем, че си загубил човек, с който сте си имали личното уважение. Пъъък понеже фара е заземен...  сиреч е надълбоко вкопан е в земята... Та именно в тъмното време на неговата работа онова лошавото от теб дето си го умуваш надоло право в земята ще отиде... И земята безвъзвратно ще го попие, него.

-                     Ахаа...  това хубаво. А когато светне? Тогава какво?

-                     А когато блесне с все сила... Ти гледай към светлината. И не само към нея гледай. Мисли си тогава само за читавите и хубавите работи. За такива, които искаш да ти се случат. И ако са светли мислите ти и желания ти...  Тогава тези мисли ще литнат. Ще полетят ти казвам на на гор към небето. Та чак на космоса ще отидат те. Иии ако има кой да чуе молбата в някоя от мислите ти... може тя и да се изпълни. Има и едно друго... Щото сега те угаждам, как тъгуваш за другарите си. Онези двамата де си ги загубил напоследък...

-                     Какво за тях? Какво друго?

-                     Така като гледаш на фара светлината и се молиш за тяхното добро... И тогава може да стане и друго...

-                     Иии... какво друго може им да стане де? Тях вече ги няма. Каквото и да им стане няма да е същото както това когато сме били заедно?  – попитах с определено недоверие аз.

-                      Не с тях. За тебе ми е думата. Нищо че веч тях ги няма на земята... Така като гледаш светлината и си мислиш за тях има надежда и те да ти чуят мислите. Да, да, да! Не ми клати подигравателно глава. Така е да знаеш! Дори тези, които са веч на онзи свят... дори и те чуват молбите и мислите ни когато са смесени със светлината на морските фарове. Също както пък фара понякога чува в мъглата и темницата молбите и виковете за помощ на бедстващите моряци.  Нооо има едно още много важно!

-                     Охоо и още ли има?! Добре! Казвай го! Ама бай Янчо ти си бил човек пълен с изненади и неизвестности бе!  Хайде кажи си и другото да го чуя!

-                      Ако си мислиш за тези, които веч са тама в отвъдното тогавааа... Когато видиш че свети светлото на фара - няма никак си да си мислиш с мъка и с тага за тях! Чуваш ли! Ще си мислиш само с хубавите си мисли. И само с хубавите си спомени от времето когато са били живи. И примерно когато сте си правели добро един на друг. 

-                     Добреее! За другите вече разбрах. И за живите и за мъртвите с добро да мисля. Ясно е това! И ако те послушам за мен какво ще бъде полезното от всичкото това? Нали уж каза, че искаш на мен да помогнеш? Пък то ти май все за другите ми обясняваш какво ще им е! Ами на мене? На мен какво ще ми бъде?

-                     Така е! От другите почваме и до теб ще стигнем. Та като правиш така фара ще изтегли и почисти от теб тъгата и мъката, която като сажди на стар комин е полепнала по душата ти след случилото се.

-                     Еха ти тука вече не като бай Янчо ами направо като онзи стихописец Яворов си бе бай Янчо. Добре! Ще го направя  –  отговорих  аз тогава на комшията обущар.

Но в интерес на истината след като го направих. И най-вече като постоях малко повечко така... Стори ми се сякаш наистина почувствах някакво облекчение. Или поне най-гадните картини, като тези когато вдигаха товара и от долу се показаха премазаните тела на приятелите ми не се явяваха вече така ясно пред очите ми. Но може пък и да не е точно така и от това. Може вятъра здраво да ми е продухал главата. И за това така да ми се е сторило. Щото то там около фара на Шабла е един голям ветрилник. Но друго ми стана интересно. От къде у един стар обущар от Свищов такива морски знания. И го питам:

-                     И от къде казваш го знаеш всичкото това знание дето сега ми го подаряваш бе бай Янчо?

-                     Нали ти казах!? От един мой свако от съседното село.

-                     Ахаа да бе ти каза! Че той какъв е по занаят тоз твоя свако? Да не би да е бил нейде по моретата фараджия?

-                     Неее. Не е бил фараджия! Коминочистач беше! Черньо Чернев Чернев се казваше!

-                     Коминочистааач? Амааа... то чистенето на комините с морето, бурите, моряцитеее ... иии... чайките бели свързано ли е по някакъв начин бе Бай Янчо? Че пък и още с фаровете морски – а? Ей! Бай Янчооо...! Ти да не ме поднасяш сега само, за да ме разсейваш от мъката ми. Или ей така да си оправдаеш разходката до Шабла.   

-                     Неее момче. Няма такова нещо. Истината ти казвам. Има голяма прилика между фара и коминочистача. Как да няма? Ето видя ли!? Нали точно това ти показах сега. Как фара  може да ти почисти душата от саждите на мъката и тъгата. Също както коминочистачът прави това със саждите полепнали по стените на комините.

-                     Хе, хе, хе! Тука вече наистина ме разсмя – и то юнашки. Не знам фара с неговото присветкване колко свърши работа. Но ти с твоите святкащи оприличавания и раздалечени сравнения наистина ме развесели.

-                     Еее браво бе момче. Бърже ти се даврандисва душата от мъката. Щом само от приказката за това са развесели... Че и даже рачи да се шегуваш с мен. Хубаво е това. Ама да знаеш оприличаванията не са точно мои. Нали ти казах вече... То от свако Черньо го знам всичкото това знание.

-                      Да де! Аз пък защо ли питам! Ясно че от там ги знаеш тез чудатите неща! А той като е чистач на комини от къде има такива умни знания за морските маяци, а? Е това не си ми казал още! Да не би като са му влизали сажди в носа на този твой свако иии.... Да са го карали да киха силно и продължително. Та тогава да си ги е измислял той тези измишльотини, а?

-                     Нее – възрази ми тогава бай Янчо почти сърдито даже – Тези неща, които ти ги казвам, никак си не са измишльотини. И никак си не ги е измислил този мой свако. Той отбира от морски неща, колкото аз от цигулкува музика отбирам. Но пък ходеше на гурбети. Из цялата страна. Щото то на село колко комина има я? Пък и да има коминиии... под колко от тях горят огнища, я?

-                     Ми тогава от къде бе Бай Янчо?

-                     От де ли? Мии от там, че той обикаляше навсякъде из Българията. Пък лятото обличаше черните работните одежди. Нарамваше на гръб антуража от четки проволки и гюленца... И бришеше по цял ден из курортите морски насред летовниците. Даваше на хората да го пипат там, за късмет, здраве и щастие. Пък те парички да му дават.  Че то така се прай кат видиш коминочистач. Ама за разлика от циганите шарлатани дето само на театро го играят това...Свако Черньо си е беше истински коминочистач. И то майстор трето поколение. Чак и дедо му... и той е бил коминочистач. То и за туй, като три пъти Черньо е разписан в книгата на кметя, я.

-                     Добре три пъти Черньо писан – добре! И нататък!?

-                     Нататък... Нататък, един път бил по Бургаско. Случило се така, че чистил комините на някакъв мастит капитан. Толкова мастит, че имал цели четири камини на вилата си. И то всяка с отделен комин. И още три комина за другите одаи. Имал ги щото бил от онези капитани  човекът, дето са на далечното плаване. Та вършил каквот вършил свако ми Черньо. И всичката, като я свършил капитанът го поканил да се почерпят. Заговорили се около чашката.Та след нам коя си на брой капитанска глътка, онзи морски човек като се разприказвал. Ама като се разприказвал ти казвам точно като мен сега. И точно тогава разкрил на свако това-онова около тез чудатите неща.  

-                     Яснооо... Абе точно започнах да се притеснявам, колко знаещи можело да са професионалните коминочистачи в България... Нооо така вече може. Щом от друг ги е чул тез засуканите работи – така може! – полу на сериозно, полу на шега се съгласих аз. – Значи казваш  морският вълк той е в дъното на нещата... Яснооо....

-                     Така така. Няма лъжа тук! Той, той! Той му обяснил, за приликата между морските фарове и коминочистачите.

Та точно тази моя история ми изплува в чешемеджиско-фаянсаджийското мозъче в онази предколедна вечер, виждайки силуета на подсмърчащата в тъмното опечалена жена.

И си помислих, как за това й състояние, знанието ми за което разказах по-горе би могло да бъде твърде подходящ подарък за нея. И защо пък не да е добавка към подаръка за Коледа, който вече бях купил. Вярно подаръкът като такъъъв... Като знание ми е мисълта... Така той нямаше никаква битовата цена. Нито пък имаше стойност в пари. Но ако мен питате...? По моите разбирания си бе почти безценно нещо за подаряване. Но преди да пристъпя към самото подаряване май, май първо трябваше да уточня още някои други подробности около Една Жена. Затова и я попитах:

-                     А ти някога пипала ли си морски фар?

-                     Не!

-                     Дори този тук?

-                     Дори този тук!

-                     Яяя...?! Не вярвам?! От колко време живееш във Варна?

-                     От двадесет и седем години.

-                     И нито веднъж не си стъпвала тук?

-                     Нито веднъж! – започва да ми се усмихва по странния си начин тя.

-                     Ееее ама ти не знаеш ли, че то да пипнеш морски фар е почти същото, като да докоснеш коминочистач. Наистина ли не знаеш, как досегът до него ще ти донесе късмет и щастие. Че даже и ще изсмуче тъгата от душата ти!? -  започнах замазващо да си измислям аз несъществуващи връзки между старите поверия и странните мои знания.

-                     Нима?

-                     Дааа!  Честно - не знаеш ли?

-                     Неее! Никога не съм го чувала това нещо!

-                     Ето! Сега го чу! Значи вече като го знаеш е и крайно време да го направиш това  пипане на морския фар. На живо ми е мисълта! И значи... – и се спирам.

Защото докато си ги измислям тези моите измишльотини и същевременно си умувам: „Дали да й разкажа онази история която ви разказаха на вас, или не?“ Но пък се сещам, че ако й я разкажа там в редицата от случки има много приказки за смърт. За погребения и всякакви такива тъжни работи. А едва ли тези тъготии ще ми бъдат от полза в опитите ми да я развеселя сега в този момент. И в този мрачен студ на вълнолома. Пък още повече, да я накарам и да се усмихва като преди. Редя си ги аз наум тез неща едно след друго... нооо сигурно по-дълбочко съм се замислил. Защото нейният въпрос с неочаквана рязкост ме изважда от мисловните ми лутания: 

-                     И значи какво? Какво като знам или не знам за фара и коминочистача?

Тя добре си пита Жената. Но аз още се триумя, как изобщо да и поднеса всичкото това мое знание. И то така, че да е възможно най не тъжно. Но след като нищо смислено не ми дойде на ум реших да я карам по диагонала... пък както доде на финала. Защото то аз също го правя и при подовете на баните. Онези дето са им кривите стени. Криви както е и сегашната ситуация. Не е ли права стената... имам в предвид не е ли под прав ъгъл спрямо съседните стени или пода - първо поставям плочките да са диагонално на всичкото. И другото хващам задължително първия прав ъгъл на фугата да бъде в най-видимата страна на помещението. Примерно насрещната от към вратата. Щото като отвориш и погледнеш... От тази ти точка на гледане всичко да е ажур. Пък после за финала фугата я водя на вън към вратата, или под мивката, или ваната вече както доде. Че затова сега реших да сменя темата и да задавам на Една Жена един въпрос малко на вереф от всичките ни приказки до тоз момент. Та питам я:  

-                     Знаеш ли, как е морски фар на Английски?  - питам и си мисля:

„ Нека тя на това да ми отговори - пък после ще я карам фугата на диалога към то по-нататък, както доде!“ И докато си го мисля това и чувам въпрос от към нея:

-                     На английски ли? Не! Аз съм учила френски. Но знам, че на руски е маяк. Защо питаш? – и ме поглежда учудено.

Мисля си: „Защо питам ли? Ами ха сега де?!“ Аз като съм на нула за отговора на точно този  въпрос... Съответно започвам да гледам разсеяно към някаква присмехулно намигаща ми звезда на небето, но Една Жена проявява упорита настойчивост:

-                     Как му казват англичаните - как? Кажи де? Защо млъкна?

-                     Ааа... не съм млъкнал! Разсеях се нещо! – и продължавам авторитетно аз - На руски пък аз не съм знаел как е – лъжа нагло защото на курса ни го казаха - Но на английски е Лайт Хаус (Lighthause) .

-                     А това така както го каза точно морски фар ли значи? – пита тя замислено - На мен на друго сякаш ми звучи като смисъл!

-                     Така си е! Добре се ориентираш. Смисълът е друг. Но в буквален превод - не точно фар означава това. Буквално означава нещо като Къща на светлината. Или Светлинна къща

-                     Ехее! Звучи много поетично ! Къщата на светлината. Поне в преносен смисъл е красиво. Значи тази вечер освен на вятър и морски въздух ме доведе да пипна и Къщата на светлината във Варна. Знаеш ли само от това, което сега ми каза ми става по-добре. Особено на фона на всичкото тъмно и черно, което тези дени ми се върти пред очите – поглежда към фара подсмръква лекичко и изтрива нещо под едното си око.

-                     Искрено се надявам да е така – усмихвам й се и аз.

И сякаш си решавам да не говоря повече нищо за смърт и погребения. Решавам да не й разказвам моята история. Казвам си ще извъртя нещата в някаква друга посока. Вярно темата за коминочистача малко ще увисне ... но докато умувам - тя ме изпреварва с въпрос:

-                     Та какво казваше за саждите и морските фарове?

-                     Ааа какво беше я. Аз май го забравих... Или вятъра ми отвя мисълта на някъде.

-                     Ха така! Ти какво?! Уж мен ме доведе тук с такава цел, пък каква стана тя? Твоите мисли се разхвърчаха над залива – и се завъртя в кръг размахвайки чадъра насам натам.

-                     Май така стана да – и отново правя опит да поведа нещата в някакъв друга посока от започнатото от мен - Ти ако не искаш недей идва, но аз ще отида да пипна фара.

-                     Еее идвам - разбира се! – тръгва плахо след мен тя и се мушва в тъмницата, образуваща се от дебелата оградна стена.          

И отново с периферното си зрение виждам, как тя стиска здраво чадъра си в ръка. Вече съм сигурен, че се чувства несигурна от необичайната ми покана. И като цяло от неяснота около основния мотив за разходката. За да не я притеснявам повече тръгвам напред. Пръв обикалям основата на фара. В движение почуквам с длан по могъщият му метален корпус и гледам нагоре към прожекторната му част. А той кънти от всеки допир. Дори и в тъмното е ясно какво точно правя. Една Жена се престрашава и идва след мен. Настига ме и потупва фара с ръка:

-                     Ето! Видя ли! Пипам го! Пипам го и аз – казва тя и поглежда и тя на горе към светлината му.

-                     Това е добре. Даже много повече от добре. Може да не го усетиш веднага. Но ефект ще има. Ще видиш! - уверявам я аз, но и самия аз не съм наясно става ли нещо от еднократно кратко пипване, или не.

Така или иначе до тук мисията е приключила. Действието е изпълнено. От тук на татък какво ще се получи само времето ще покаже. На връщане минаваме и покрай ресторанта, в който аз преди бълдър години съм обядвал с онзи мой роднина. Онези прословутите и незабравими от мен пълнени пиперки. Точно срещу входа му има пътека водеща към две тераси надвесени над морето. Постояваме малко и върху тях. На връщане от терасите погалвам една разглезена дебела котка и после поемаме към града.

Виждам че откакто сме на светлото около някакви басейни тя вече е по-спокойна. Но носът и продължава да тече. Оказва се не е подготвена за този теч. Пита дали мога да й помогна с нещо. Аз обаче в първия момент не съобразявам какво трябва да направя и ме избива на майтап.

-                     Еее на! Ако сега бе наблизо инструментариума ми... Щях веднагически да ти оправя теча. Ноо на! Като нямам навик и на разходка покрай морето да си ходя с чешемеджийския ключ... Виж сега в какви капещи ситуации изпадам. Един женски фитинг да не мога да притегна.

-                     Точно за този лицев мой фитинг и носна кърпичка би свършил работа. От манипулация с чешемеджийски ключ мога и да се лиша. Нямаш ли някаква кърпичка?  - пита тя.

-                     Имам мисля тук едни, но не са от най-свежите... – бъркам в чантичката и вадя попрестарели влажни кърпички, който времето е превърнало просто в кърпички.

-                     Еее няма нищо, че са по-старички. Важното е да не са от времето на твоите пълнени пиперки, които си ял в ресторанта до фара – духна тя в кърпичката и ме погледна косо из под веждата на едното си око.

-                     Е деее...! Чак пък от тогавааа! То изобщо по онова време нямаше такива. Тогава имаше само хасяни и копринени носни кърпи.

И вървим, вървим бавничко. Аз не спирам да плещя. Тя не спира да подсмърча. Така  неусетно стигаме централната част. Разбирам, че ме води някъде в зоната централния вход на Морската градина. Минаваме в страни на една голяма кафява постройка приличаща на многоъгълна скосена в горната част кутия. За онези вносните западняшки пудинги лиии мудинги ли бяха. Една Жена ми я посочва и казва, че било някакъв конгрес комплекс. Или нещо подобно, ма не го запомних. Та там сме някъде вече. Пък аз нали съм момче селянче оставям я тя да избере място където да изпием по чаша чай, или за нея кафе. Но понеже Една Жена пуши избира заведение със столове и маси на вън на улицата.

Пък си е възхладничко. Викам си тук теча от носа като нищо и ще се превърне в шуртене. Ма то пустия тютюн нали е и той едно маанато перо като любовта... Само дето на любовта перото ти влиза дупето и като се въртиш и то те гъдилка и те кара да прайш влюбени щуротии. Пък тютюна е перо дето ти влиза в носа и пак те кара да прайш щуротии ма не влюбени - ми тютюнджийски. Че и тя сега. Носа и капе като престарял ръждясал салник, пък тя навънка да седнем, та навънка.Че да можела да пуши. Ми хубаво! Сядаме навънка.

Уж там има два заветни найлона и някаква улична газова печка. Но понеже сме си само двама с нея след като питаме дали работи възестествено... сервитьора казва:

 „Не работи – съжалявам! Вчера точно нещо й стана. В други ден майсторите ще дойдат, че днес  им беше натоварен график“.

Хе, хе, хе. Ма старото куче знае за това че димящото перо в носа пречи на нормалния разсъдък! Иии...  понеже си знам че и Една Жена пуши... Това положение с уличния чай си го предугадих. Съответно Майсторчо Чешмиджиев съм се облякъл повече от добре. Притеснявам се обаче за нея. Особено пък с това нейното подсмърчане. За това малко след, като ни донасят чая и аз веднага и поднасям моето мъндзъркото подаръче. Че да не се бавим много със седенето на течението, което се образува.

Е реакцията бе това, което си го виждах в желанията си. Зарадва им се много. Или по-скоро не знам дали точно на тях или на самия жест. Но бе видно, как искрено се усмихва. И то освен с искреност и задоволство, още и точно както си го исках аз. 

-                     Знаеш ли не очаквах това с подаръка от теб. Даже ми се строи странна тази твоя настойчивост при поканата. Пък и като цяло идеята да се разходим на това безлюдно място и то вечерта. Но съм приятно изненада сега. Благодаря ти за идеята като цяло. За разходка до фара. Благодаря ти много и за подаръка. И се извинявам, че аз не ти поднасям нищо. Но си имам принципи! Не поднасям подаръци преди момента на повода.

-                     Еее... няма нищо! То всеки път пък нали все ти ме черпиш – изръсвам аз глуповато и оправдателно - Малко с малко да се реванширам поне в предверието преди празника.

-                     А я кажи? Как ти хрумна всичкото това за фара и за разходката изобщо?

-                     Ами тооо...  аз само разходката си я бях нарочил като разведряващо мероприятие. И да си поговорим малко. Щото усетих, че си тъжна и може би искаш да кажеш това, онова на някой. Пък за фара после ми дойде идеята. Ще кажеш, че по едно време отнякъде морският вятър я довя...

-                     И по кое време точно я довя вятърът тази твоята идея?  - усмихна ми се тя, дръпна от цигарата, но си личеше че й е хладно – Още докато се срещнахме до кораба? Или по-късно когато се закачаше с онзи рибар. Онзи с премръзнало червендалестия нос. Дето го подпита дали ще успее да хване риба поне за една ледено студена бира.  

-                     Ами не знам точно къде. Но може би някъде около момента когато, смеещите се младоци минаха покрай нас. Мисля случи се точно когато се разминахме с компанията им. Нали те до преди минути вървяха преди нас. Спомняш ли си ги?

-                     Да разбира се. Те като се върнаха и аз даже се попритесних. Че може би нататък не е позволено да се ходи вечер – отвърна ми Една Жена и се вгледа в огънчето на димящата си цигара.

-                     Че тогава де... Виждайки усмихнато лице на момичето успоредено с твойто. И се замислих: „Къде ще празнува момичето и къде ще бъдеш ти на Коледа“. И още ме бодна факта, как от сега на татък ей така без да си искаш този празник все с това ще го свързваш. С нещо тъжно тъмно и неприятно. Пък аз си помислих не е ли добре да опитам в тази предпразнична нощ да се докоснеш и до нещо по-светло и по-хубаво. Нещо, което помага на много хора изпаднали в беда – като например Къщата на светлината на варненския Вълнолом. Та така ми хрумна конкретно за фара. Пък за вятъра вече ти казах –нали?

-                     Да, да, да! За вятъра ми каза. Хубава идея наистина ти е донесъл ветреца. Нооо и него самия доста си го биваше като силица. И самия той също много ме освежи. Пък за гледката на зимното нощно море озарено от светлините на града да не говорим. И то добре ми се отрази на тъгата. 

-                     Така би трябвало да бъде. Нали народа казва: „Клин клин избива!“ – опитах се да се правя на по-умен от колкото съм аз, но Една Жена веднага ми върна жеста:

-                     Да но все таки единия клин в отвора остава – и си отпи от чая, разглеждайки отражението си в чашата.

-                     Еее...! Така си е – наистина! Аз и за това те попитах пипала ли си преди това изобщо морски фар.

-                     Заради кое то това?

-                     Е нали вече говорихме. Как онова тежкото събитие ще се е забило като тъмен клин в душата ти. Но ето днес оказва се, че никога до сега пък не си се докосвала до морски фар. И от друга страна днес научаваш, как според хората живеещи около морето това е много добра поличба. Още по-малко пък до сега си знаела например, как не малко хора наричат морския фар - Къща на светлината. А сега вече като имаш тези знания и случката с пипането на живо до този морски символ на надеждата... Вече си е съвсем друго – нали? Мисля от днес на татък всичко в теб ще стои по съвсем друг начин. И това ще внесе някакво равновесие и хармония в живота ти за напред.

-                     Това за хармонията звучи интересно! Я кажи! Как ще стане?

-                     Ще стане си мисля! Вярно! Ще запомниш този празничен периода с две неща. Едното тъмно и не дотам приятно. Но успоредно с него и ще има и друго. Макар и символично казано, но то ще е светло и красиво. И вярно, чеее - клин клин избива. И вярно чеее - втория вътре остава. Нооо си мисля, как ако приемеш нашата разходка като втория клин... ще се надявам в тебе в по-голяма степен да остане точно той. Този клин от тази вечер, който съдържа в себе си светлите лъчи на надеждата от Къщата на светлината край морето – и се спирам запъхтяно.

Защото много рядко в живота ми се е налагало да говоря толкова дълго толкова смислени неща. Дори изобщо се учудих, че успях да го направя без да се объркам. Или без да кажа някоя фаянсаджийска глупост. Поглеждам към нея, а тя ми се усмихва както винаги на специфичните си пресекулки, но вече е от топло, по-топло. И защо ли още нещо изненадващо виждам. Струва ми се или е истина не зная, но някак си торбичките под очите и почти са изчезнали.

-                     Ти сега да ме разплачеш ли искаш, или какво? – и после помахва с показалец – Неее! След това чудновато продухване върху мощната снага на онова каменно чудо наречено Вълнолом няма да й се дам вече толкова лесно на мъката. Неее! – и пак ми се усмихва топло.

-                     Не, не, не! Не съм искал в никакъв случай да плачеш. Но друго ми се иска. Иска ми се да те попитам нещо. Би ли ми отговорила, амааа... ако е възможно най-честно.

-                     Ако могааа... Колкото мога толкова по-близо до най-честното ще ти отговоря. Щом пък толкова ти се иска... – и отново ми се усмихва по нейния си пресекулков начин.

-                     До ден днешен не мога да си обясня тогава в Силистра защо ми помогна? И друго не ми е ясно! Как жена като теб се съгласява да излиза макар и чисто по светски с фаянсаджия като мен. Ето това ми е чудно. И нали по Коледа ставали чудеса, че си викам може и като по чудо да ми отговориш откровено.

-                     Да наистина отговора ми ще е чудо. Защото по принцип не отговарям на такива лични въпроси. Но и ти тази вечер бе много искрен и прям с мен. Та аз ще ти върна жеста. Не си търся любовник. Не и на всяка цена. Не и в лицето на всеки срещнат мъж. И изобщо не съм ловджийка на любов и любовници. Да те успокоя, ако това си си мислел до сега. Друго е! – и ме поглежда хитро.

-                     Другооо?! – трепнах неволно аз при произнасяне на думата ловджийка, че нали с плевенчанките преди има няма час пак за женолов говорихме, но се окопитих -  Я да чуя! –  и й връщам подобна хитра усмивка и аз.

-                     Да! Не е кой знае каква тайна или мистерия. Просто в лице, на външен вид пък и като  излъчване, досущ приличаш на брат ми. Все едно сте някакви двойници. Дори, като те видях там в Силистра малко се изплаших от гледката. Защото той, брат ми трябваше да е далеч зад граница в този момент. И се изплаших какво прави в Силистра по никое време. Но после разбрах, че ти не си той. И се овладях. Приех обаче това вашето двойничество, като някакво знамение.  Затова реших и да ти помогна.

-                     А с излизанията ни? Там същото ли е положението? По време на разходките с какво ми помагаше? Или продължи да следваш или изследваш знамението?  Не че ми е било неприятно с теб! Напротив даже на обратното. Много ми е добре. Но да попитам аз! Да не би брат ти да ти липсва по някакъв начин – опитах деликатно да се правя на подробната Мара аз.

-                     Не! Като цяло не ми липсва. И с него се виждаме и си говорим. Той обаче е изключително делови, пунктуален и стриктен човек. Даже ако съм още по-откровена в поведението си е повече от суховат. А аз винаги съм искала да бъде по-прям весел и открит. Това е което ми липсва в него. А ти ми го даваш това липсващото у него. И то в изобилие. Пък и като се срещаме не ме притеснява факта, че някой може да ме види с теб. Защото винаги бих могла да изляза от ситуацията, казвайки че съм била с брат си на кафе - нали така? – поглежда ме ведро тя и отново ме дарява с няколко пресекулкови усмивки.

-                     Еее... еее...еее – проточих аз едно почти безкрайно „е“ - ама ти наистина ме изненада сега. Цяла година мисля над този въпрос. Но точно това никога не ми е минавало през ум. Еее... еее... Виж дори ако ми позволиш ще приема тази твоя изненада, която ми поднесе за нещо като подарък от теб за Коледа. Нещо такова, което не може да се пипне с ръка или пък да се види с око..

-                     Еее... еее... – върна ми тя пунта с дългото екане - аз пък понеже подаръка, който може да се пипа вече си го получих на живо. Даже си го и пипнах с ръкааа... Товааа значиии... че сега и двамата ще сме си някак си длъжници преди Коледа

-                     Длъжници ли? Какви длъжници? – може би спонтанно реагирах аз защото, като чуя, че съм длъжник напоследък и някак си се наострям и си го признах - Аз никак не обичам да съм такъв преди празниците. Ама ей на сега като казваш, че съм ти длъжник ми иде на ум, как май все не мога да избягам от това си състояние...

-                     Неее... Не се разстройвай. Може би се изразих неправилно. Не в лошия смисъл употребих думата длъжник. Исках сякаш друго да кажа. Как и на мен ми се иска да ти подаря нещо материално. А за да сме си квит в подаръците може би ти освен този подарък – и посочи към торбичката – Ще е редно и принципно ти да ми поднесеш и нещо – нематериално...

-                     Това пък защо?

-                      Е как? Нали прие нещата около споделянето ми за приликата ви с брат ми като нематериален дар от мен... Та заради това - после пак надникна в торбичката, бръкна в нея понамести фигурките и ме погледна много лъчезарно - Ама наистина  много са сладки тез човечета... Трогната съм от дубъл усмивката им. Все едно сте ти и брат ми срещу мен. Същите сте.

-                     Еее... така може – вече по спокойно отвърнах аз осъзнавайки, че може би малко повече съм се джъзнал на тази тема с длъжничеството, но пък приех казаното от нея като шега – Защо пък да не помисля по този си нематериален ангажимент към теб. Нооо ще може ли да е след Нова година... че сега се събират много почивни дни иии... Пък и все пак не съм се допитвал да службата по ангажиментите в себе си кога по празните ще почиват и кога ще отработват – опитах се да си върна обичайната духовитост след нервната си реакция - Какво ще кажеш...

-                     Ааа...! - прекъсна ме тя нарочно най - вероятно дори с цел да изглежда невъзпитано - Не може то така Коледен подарък, пък след Нова година. Какъв е този подарък дето ще прескача два празника?

-                     Лелеее... ама ти си била много капризна от към подаръци. Не може да бъде поднасян преди празника! Не може един подарък да прескача два празника...! Не може така...! Не може онова...! Много не можета къташ в главица си! Ама тооо... много правилно и суховато става всичкото това ако се прави, както ти се опитваш да го казваш. А около хубавата емоция да доставиш някому настроение - ей така без много условности, а?! Тази тръпка къде отива, а?

-                     Ами тогава като не искаш пък да е толкова суховатооо... Аз ще взема да си избера сама някое от нещата, които ти направи тази вечер за мен. И ще си го нароча за подарък. Не ми се иска да те чакам да ми се туткаш до другата година - погледна ме тя саркастично и пак ми пусна няколко пресекулки – Ей така ще си го нароча - спонтанно без планове и правила. Иии щом си го избера... Ще го приема като нематериален Коледен подарък от теб! И готовооо!

-                     Съгласен! Щом е за без правила и разни завъртяни измислени сложности - имаш го! Кое по-точно да бъде? Казвай!

-                     Кое ли? Ми например поканата ти да се разходиииим... Или не, не, не! Само поканата е много постно! По скоро искам да ми подариш самата разходка! Нооо като цяло. Със всичкия й морски чар, загадъчност, романтиката, закачките с рибарите и още с всичката усмихнатост, с която бе наситена. Макар и трудна мразовита и измъчена, но пък бе духовита усмихнатост. Ааа... и не на последно място с всичкото това твое старание да я постигнеш.  

-                     Не става!- отсякох веднага аз, имайки като идея да се пошегувам.

-                     Как така не става? Защо? – помръкна тя и то никак си не на шега.

-                     Защото така! – отново отговорих троснато.

-                     Кажи деее! – заподозря в този момент тя, че нещо не съм много сериозен.

-                     Казах не става! – и въпреки леката й усмивка заех много сериозна поза – Усещането и спомена за тази разходка, нито се продава, нито се подарява. Тя си е подарък за мене си за Коледа. Моята си частичка от разходката имам в предвид. Твоята си е за теб – разбира се. Нооо моята не си я давам – дори на теб.

-                     Защоооо?

-                     Защото ако ти подаря и моето хубавото и приятното... Онова което изпитах тази вечер... То за мен какво ще остане като подарък за Коледа. Иии така ще си остана и без материален, и без и нематериален подарък. Избери си нещо друго нематериално от тази вечер, което да ти подаря!

-                     Виж ти. Какъв циция само бил той. Дааа! Тук вече май малко започваш да ми приличаш на брат ми - знаеш ли?

-                     Не знам! Не го познавам човека. Как да знам, че приличам на някой, който не познавам?! Дори не знам дали е вярно това, което казваш, че сме двойници. Нооо... нали приех причината, поради която ти излизаш с мен като подарък. Че за това съм и склонен да ти повярвам!Ноооо... само на честна дума.

-                      Добре тогава! Щом приемаш за подарък това ти да ми повярваш в нещо, което не си видял, чул или разбрал от другаде... Тогавааа въпроса става много, много  принципен и за мен. Тогава и аз ще постъпя по принцип. Иии... като ответен жест ще ти повярвам на чисто доверие в нещо твое, което си ми казал. И още ще го приема като твой нематериален подарък от тази вечер – каза строго тя и си запали нова цигара.

-                      Лелеее ти вярно ще излезеш много принципна и пунктуална жена. Лелеее... Да вземеш да издадеш правилник за принципно правилното и принципно неправилното при подаряване на подаръците ли...? И още и класификатор за видовете подаръци като материални и нематериални ли...?  Лелее...! Ти направо ме разби с това последното... Лелеее – и я поглеждам.

А тя пуши от важно по-важно. Театрално си тръска цигарата на земята и гледа от високо към мен. Все едно е нещо като върховен комисар по принципните въпроси за Коледните подаръците в Еврокомисията към Европарламента. Мен обаче ме напушва на смях от нейната приповдигната поза и питам:

-                     Е това последното като стойка ми хареса! А я кажи! За кое по-точно от тази вечер се каниш да ми повярваш? Че да видя пък аз според моите чешмеджийски принципи... Искам ли адже ба да ти го подаряяя... Не искам лииии?

-                     Ами мисля сиии... Мисля сиии... Например за онова доброто нещо си мисля. Дето светлината и премигването на морските фарове изсмуквали тъгата от човешките души. Първо за него се сещам, че ми се иска да ти повярвам. Ама щом пък ти така поставяш въпросаааа... Кажи си първо ти! Става ли за то за подаряване - или не? Или и него ще си го къташ по цинцийски само за себе си.

-                     Него може! Да! – поглеждам я аз съгласително, но и възучудено.

И някак си ми става и страшно, и смешно! Защо и как някой неща от моите мисли, и главоблъсканици около подаръците за тази Коледа са се прелели в нейните желания. Наистина чудно! Уж няма между нас никаква водопроводна връзка. Или каквато и да е било друга физическа... Е освен едното чисто човешко здрависване?!  Дори не съм си позволил да я целуна нито за Коледа, нито за изобщо. Пък гледай ти, как тя ме оцели точно по мазола на коледните ми терзанията. Иии... как стана това да ни се смесят мисловните води я...? Чудна работа!? А дали пък може да е минала някоя моя мисъл или молба по гравитачната поща?! Онази електронната де! Дето си пишеме по нея...  Ама едва ли? Ако това ставаше така по електронната поща, тя може би повече щеше да знае. И то още много неща... И за мен! И за бай Янчо! И за Черньо Чернев Чернев. Пък тя само за товааа...  за изсмукването на тъгата ме пита. Значи няма как по пощата да е изтекло нещо от мозъка ми към нея. Нищо че Свищов е по-високо на картата на България от Варна. Щото и аз както тогава се бях втечнил и разлял... В мислите си имам впредвид! Еее и в предколедните си желания също де. И съвсем сериозно пак се замислих. Как ли пък наистина може част от моите предколедни терзания и други подобни... да са протекли нанякъде къде нея... И озъртайки се притеснен  поглеждам на изток по посока към морето. А то от мястото където седим то не се вижда. Но нали беше облачно забелязвам, как от долу на облаците нещо проблясва. В първия момент не разбирам от какво е. Викам си че може би са светкавици...?  Ама пък светкавици през Декемврииии...!  Някак си никак си не върви. До сега само два три пъти в живота ми се е случвало да видя зимна светкавица. То тези зимните гръмомълнии са по-редки дори от моите мозъчни проблясъци по някой по-сложни въпроси, като този сегашния например. И пак поглеждам със страх към залива. И пак ги виждам, но пък забелязвам, че тези светкавици са много ритмични. И се сещам! Ми да! Тези проблясквания по облаците от долу не са никакви светкавици. Това са отражения от светлината на фара. Онзи от нос Галата. И тогава и мен ме перва една от онези редките ми мисловни гръмомълниии:

„Ама съм прооооост! Като фаянсаджия от Свищов съм прост! Ами да! Нали с Една Жена едновременно пипахме фара на Вълнолома. И нали тогава си мислех за историята на бай Янчо. А фарът – той, вършейки си работата си светкваше и си угасваше. Ми да! Точно! Точно там и тогава може би...  чрез неговата светлина моето желание да й подаря нещо по-голямо от керамичните човечетата се е предало от мен на нея! И то сега тя простичко само си ми го каза. Ама наистина съм много прост! И то по каналджийски прост! Нооо въпреки поразен от мисловната ми зимна светкавица се овладявам. И веднага заемам и аз важна поза - също като нея.

-                      Доооообре! Нека така да бъде! Нека знанието за морските фарове и това, че те попиват тъгата бъде подарък за теб по случай Коледа. Така бива ли или отново е безпринципно?

-                     Ей стига дъвка тези принципи сега! Бива си го предложението – отново ми се усмихна тя загася си цигарата, отпива от чая и потрива длани, а аз така и не разбрах от студ или от задоволство го направи това, но после ме погледна и пита хитричко –  Щото то по принцип -  и понеже я виждам, как се усеща, че въпросната дума буквално се изсипва по инерция от устата й и двамата прихваме да се смеем, след което тя продължава - Коя жена с принципи или без тях, бяга от подаръци – нали? Или пък коя жена ще хукне да се крие от оказано й внимание. И то от страна на хора, с които й е приятно да общува...

-                     Еее... ама нали казахаме стига-стоп на тези принципи... - връщам и ехидната усмивка аз – Нооо... щом по принцип – изръсвам съвсем нарочно и двамата почти едновременно се сочим с пръст и отново се размиваме на глас, след като се успокояваме и си довършвам мисълта – Щом съм в твоята категорията на хората приятни ти за общуванеее... ето за това пък аз никак не възразявам – и изведнъж се сепвам.

Защото се сещам, че след като е толкова принципна Една Жена, въпреки че ми го заявява, едва ли току така на доверие ми е повярвала за знанието, което и казах за фара. Затова и я питам на момента: 

-                     А ти как пък разбра, че това за фара изобщо има нещо общо с истината. Или пък, че изобщо върши работа?

-                     Ами как от къде разбрах? Не виждаш ли?

-                     Не! Какво да виждам? Нали говорим за условни и невидими неща... Или аз пак по каналджийски нещо не съм разбрал?  – и съвсем на сериозно започвам да се оглеждам наоколо.

-                     Как какво? Въпреки че повече от половин час стоим тук на студа... Седнали. И то на едно място - носът ми спря да тече.

-                     Вярно ли?! Ама ти нали първо каза, как той точно от студа и вятъра течал? Сега пък друго ще се окаже май! Или казваш сопол от студа минава ли, я?! Това ли имаш в предвид? – питам сериозно по фаянсаджийски аз, а тя отново прихва да се смее.

-                     Хубаво беше казано това за сопола. Но не е точно така. Това твоето е по чешемеджийски казано – продължава да се смее тя на глас - Но горе долооо - да! Така казах! Но пък съм сигурна в другото! В голяма степен ми мина като цяло от твоята разходка. И най-вече ми се струва от това, че докоснах фара. И още, най-вероятно защото може би след твоите думи и разяснения в момента на докосването му погледнах по съвсем съвсем друг начин на неговата светлина - отвърна ми тя и вече поуспокоена отново ме дари с няколко пресекулкови усмивки – после продължи – Ето точно по това се различавате с брат ми. Ти почти винаги можеш да ме разсмееш! А той почти никога!

-                     Еейййй знаеш ли?! - прекъснах я на момента защото мисъл една ме блъсна здраво в тила - Аз имам подарък за него. Но за съжаление е само материален.

-                     Стига моля ти се с тези подаръци тази вечер! Наистина взе да ме притесняваш с тази твоя обстоятелствена Коледна подготовка. Вече и за елена Рудолф започнах да се оглеждам чак – и демонстративно взе да си върти глава - От де на къде пък за брат ми ще имаш подарък!?

-                     Ей така имам пък! От тук нататък! Ама Рудолф не е там, или там – и въртя ръка, сочейки й в посоките, към които тя преди миг гледаше  – Тука е той Руфдолф! Тукааа! – и вадя въздушната найлонка, показвайки й смешния щампован елен, но стискам торбичката плътно пред гърдите си и питам:

-                     Той кой номер обувки носи?

-                      

-                     За кой питаш какъв номер обувки носи?

-                     За Рудолф питам! – усмихвам и се подигравателно, но като и виждам учудената физиономия пояснявам – За брат ти питам, как за кой?

-                     Четиридесет и пети! Защо? – поглежда към мен тя и възкликва - Ама то това наистина е Рудолф? Гледай ти сякаш моята мисъл се е залепила за торбичката ти.

-                     А ти кой номер носиш?

-                     Стига с тез номера де! Защо питаш?

-                     Питам си?

-                     Аз нося тридесет и седми, защооо? – отново настойчиво и с дълго „о“ пита тя.

-                     Ето видя ли! А аз нося четиридесет и трети, а ти тридесет и седми – казах авторитетно, пропускайки въпроса й.

-                     И какво от това като си с четиридесет и трети?

-                     Как какво от това? На идване на сам купих тези чорапи при много странно стечение на обстоятелствата. И при още по по-странен начин ми бе казано, показано и доказано, че странното около тях ще продължи. И в края на краищата така и се оказа. Не ти стават на теб. Няма да ми стават и на мен. Защото са огромни.  От нас тримата само той носи подобен номер - значи са за него.

-                     Този път вече наистина ме разсмя с твоята чорапено аритметическа логика. Сериозно ли говориш?

-                     Напълно! И нали няма да ми откажеш да му ги подариш – протегнах се и ги пуснах в нейната торбичка при смехурковците – Ааа и този дядо Коледа с магнитче за хладилник също е за него.

-                     Наистина, шегуваш ли се?

-                     Не! Този път съм много сериозен! И двете неща са за него! Щото в края на краищата нали той е истинската причина да се познаваме. Значи в това отношение е бил послушен. За това и той трябва да си получи подаръка. Пък знаеш ли го?! Може тайно да се е молил някой незнайно защо и как, но точно това да му подари?

-                     Може! – замислено се съгласява тя – То нали всеки по Коледа си има освен явни желания и някакви свои скрити, лични, и съкровени. Такива дето само тогава ги отправя като молба...

-                     Ето видя ли? Значи се разбрахмееее... То и нали по Коледа ще бъдете заедно. Пускаш му ги при подаръците! И толкова! Ако ти не му кажеш на него, или на някой друг... Никой никога няма да разбере, как, от кого и по какъв начин, той е получил чорапи като подарък. Така както аз може би никога няма да разбера, как защо и по какъв начин изобщо се срещнахме с теб. И как по какъв начин и защо точно днес получих моите си нематериални подаръци.

-                     Добре щом толкова настояваш...

-                     Благодаря ти за тази услуга която ще направиш за мен. Иии... да знаеш, че като порасна и стана голям... И като спечеля малко повече пари ще те почерпя където и каквото поискаш. И то колкото пъти искаш.

-                     Добре ама да не забравиш?!

-                     Няма! – обещах аз.  

Приказките около чая са си приказки. Казаното си е казано. Вече другото - не знам! Имам в предвид до колко това, което ми сподели Една Жена, че ми вярва за фара и мъката наистина го вярва. Защото тя е много тактична и съобразителна се оказа. Със сигурност обаче беше спряла да подсмърча и подпухналото под очите й почти изчезна. И наистина не знам какъв ефект имаше това еднократно кратко докосване на морския фар за нея!? Но на мен от както седнахме в това кафене и й поднесох смехуранчовците и после чорапите за брат й по някакъв необясним начин ми олекна. И по също такъв необясним начин още ми се изгуби, стопи или издуха тяговото чувство, че съм длъжник някому преди новогодишните празници. И не мога да обясня дали от всичко това, но не чувствах никакъв студ, въпреки че от устата ми излизаше пара.

Не след дълго си тръгваме от заведението. Помолвам Една Жена да погледнем морето - като за прощално. Защото не знам, как ще ми върви по нататък бачкането. И дали ще имам време за сантименталности. Спускаме се малко по към него. От позицията в която стоим виждам негова не малка част. И така докато още всичките мисли от деня бълбукаха из главата ми отново се заглеждам задълго към залива. След секунда пробляскващата следа, която фарът на нос Галата оставя в нощната тъма ми се мярва пред очите. И не знам защо? От пресекулковото й трептене лиии? Или от това, че отраженията по тъмната вода ми напомнят на стотици новогодишни бенгалски огънчетааа...? Или пък от нещо друго, но точно съм сигурен че тогава си помислих:

 „ Може ли пък наистина да има нещо вярно в това, как по Коледа ставали разни чудеса?“

Rygit