Тичай, Братко, И Крещи!

                 Загледан в звездите чух как Тони се върна с дървата, минути преди огънят да изгасне.

                -Как е тя- попита тихо, докато ръсеше съчки върху жарта.

                -Май добре. Поскимтя малко в един момент, опита се да повърне, но нямаше какво, а сега спи дълбоко. Ще се оправи.

                Тони тежко тупна до мен и въздъхна, също вдигна поглед нагоре.

                -До къде ходи ти- го питах.

                -Надолу по дерето. Исках да намеря нещо по- сухо и намерих тези дръвца под един камък, до едно угаснало огнище. Явно някой е решил да се запаси, но му е омръзнало и си е отишъл.

                -Аха…

                -Я подай една бира насам.

                Отворих две бутилки и му дадох едната. Беше гадна нощ. Беше тиха и влажна нощ, много красива, много спокойна, но я бяхме планирали от седмици, а накрая останахме разочаровани. Просто нещата не се наредиха и сега седяхме на одеялото, потиснати и омълчани, а главната виновница за всичко кротко си спеше, с глава облегната до бедрото ми и тихо похъркваше.

                Тони се обърна към мен:

                -Другия месец може пак, а?

                -Може- казах- Да.

                Чукнахме се и отпихме.

                -Знаеш ли- продължих- Винаги ме наляга някаква особена мъка, когато от „морални съображения“ направя за някого нещо, а накрая се оказва, че съм сгрешил.

                -За нея ли говориш- пита Тони и хвърли поглед към Мая.

                -Всички знаехме, че това не е място за нея, че самата й енергия не е подходяща за ситуацията, но въпреки това я взех, за да не се чувства изолирана.

                -Е, нищо бе, нали пак сме си тук…

                -Е, да, още имаме някакъв шанс. Давай да пием.

                 Пихме в мълчание и на ум разсъждавах за морала и за това колко измамен може да бъде той. „Налага ни го обществото“, помислих си, „Моралът броди скрит из тъпите ни гени и го използваме за оправдание на какво ли не“. За хиляден път през живота си останах разочарован от факта, че винаги осъзнавам нещата, след като вече не мога да ги поправя, и че умът ми никога не използва старите уроци в моменти, в които от тях би имало някаква полза.

                Тони изпи остатъка от бирата си на екс и си отвори още една. Ухилен стана на крака- гол до кръста, космат, надебеляващ, с оредяваща коса и криви крака. Явно из главата му се бяха въртяли по- различни неща.

                -Виж каква красива нощ- кресна той и започна да криви тяло под звездното небе. Изпълняваше молитвата за дъжд. Започна да пляска с ръце, да пристъпва от крак на крак и да вади глухи, отворени звуци, дълбоко от едрата си диафрагма.- Хайде, хайде ставай, мой човек! Нека още веднъж да извикаме дъжда!

                -Не- не искам сега- Помълчах секунда- две и тъжах- Дай да не е сега.

                Тони падна по гръб на земята и започна да размахва ръце и крака. После запали цигара, отпи от бирата и каза:

                -Знаеш ли какъв ти е проблемът? Чувстваш, че трябва да носиш вина за всичко, което се случва на света. Всичко те натъжава и кара да се затваряш. Погледни се как си застанал!

                Бях застанал с колене, опрени в гърдите, сключени отпред ръце и наведена глава.

                -Така затваряш тялото и душата си към света! Хайде, разпери ръце.

                -Не искам. Така ми е удобно.

                -Хайде де, разпери ги. А така!  А сега поеми дълбоко въздух през устата и го изкарай бавно през носа. Точно така, добре.

                Чувствах се нелепо, но повторих упражнението няколко пъти, като с всяко вдишване разпервах ръце, а с всяко издишване ги прибирах.

                -Е, какво ти казах? Така не се ли чувстваш малко по- добре?

                -Става нещо, да- казах аз и наистина се почувствах някак олекотен.

                -Много ясно, че става! Тялото е огледало на ума, а въздухът е живителната ни сила. Само със знанието за тези две прости неща, човек може да се освободи от всеки товар.

                Тони седна по турски и весело се загледа в мен.

                -Виж я, виж я- кимна той към Мая, която леко се въртеше и намръщена криеше лицето си с ръце- Не е ли много сладка една такава размазана и беззащитна? Като малко бебе коте…

                Усмихнах се и я погалих по косата.

                -Обичам я, ей…

                -Много ясно! Нали затова я взе тука да ни съсипе вечерта! Ти си добър човек, брат… Само един наистина добър човек може да се чувства така, както винаги се чувстваш ти.

                Запалих и аз една цигара и отворих две нови бири. Групи от облаци се сформираха на запад.  Боровете зад и около нас бурно се разклатиха от прииждащия вятър. „Духът на времето“, помислих си без каквато и да било връзка аз и продължавах тихо да пия. Всяка нова глътка допълнително втвърдяваше буцата, заседнала в гърдите и слънчевия ми сплит. Откакто се помня правех така: страдах, а после пиех, за да наторя почвата на страданието си. Да може то да роди красиви черни плодове, които после да обера, да ги разхвърлям насам- натам и да ги използвам като пътеводни знаци през целия си живот.

                Смешното беше в случая, че сега, на трийсет и четири, в някаква си скучна гора, аз тепърва се учех да дишам, за да ми е по- добре.

                Тони се беше разсеял и от пластмаските на капачките от всички празни бири си правеше гривна.

                -Знаеш ли- обърнах се към него и той моментално остави заниманието си и ми даде цялото си внимание- Сякаш винаги съм вярвал, че ако обръщам максимално внимание на всичките си чувства, в един момент ще мога да се освободя. Че ще ме пуснат да си ходя, разбираш ли?

                -Има логика- каза той.

                -Има. Но кога? Виж ме. Имам бръчки по челото, брат! Имам бели косми в косата, измарям по- бързо от преди… Кога, питам, брат.

                Той дълго и сериозно се взира в очите ми. После стана на крака.

                -Сега, брат- каза- Сега. Изправи се. Ела при мен.

                Направих го.

                -Поеми си дълбоко въздух.

                Поех си.

                -Сега се усмихни, братко мой! Истински се усмихни.

                Постарах се и успях. Той сложи ръка на рамото ми.

                -А сега погледни луната и всички, сякаш нейни, звезди, усети вятъра по кожата и косата си, почувствай тревата и пръстта под краката си, виж дърветата и облаците, прииждащи над тях, почувствай всичко това и не го съди. Позволи на душата си безмълвно да прегърне света. Позволи, позволи…

                Усетих как мъката в мен започва да изтънява.

                -Погледни това красиво създание, спящо на земята, прости му, прости на себе си и свържи душата си с неговата душа. Как се чувстваш?

                -Добре…

                -Виж, облаците са почти над нас. Колко сме малки и нищожни в сравнение с тях!

                -Да, да…

                -Какво ти се прави?

                -Крещи ми си, брат… И ми се тича…

                -Тичай тогава, братко, крещи! Давай, братко, тичай, тичай.

                Залутах се в кръгове около огъня и малкия ни лагер, и крещях ли крещях. Тони отново започна молитвата за дъжд. Сълзи се стичаха по бузите ми, отмиваха цялата болка и ме правеха чист. Крясъците ми раздираха небето и над нас започна да гърми.

                Присъединих се към Тони, а Мая рязко отвори очи.

                Дъждът заваля.