Вятърът погалваше косите му със своя нежен полъх, носейки ухание на морски пáри, лято, и на нея... 
Той се взираше - далѝ в някой и друг слънчев проблясък сред хладките вълни, или пък изследваше хвърковатите капчици, пътешестващи със бриза. А съзнанието му бе далеч... 
 И не тревоги мъчеха ума му, нито пък бреме приютяваше сърцето. Просто повеят понасяше душата му по ритъма на своята мелодия в лек валс.
 И все пак той водеше танца. Стигаше сáмо да прокара пръсти връз морското дихание,
днес негова любима.