Не ни се сърди! Ние сме мъже! Господ сигурно ни е дялал с тъпата тесла, щом не можем да плачем, да казваме:"Обичам" или:"Съжалявам".

   Когато ни остави сами в онзи априлска ден, преди  години, пак бяхме същите.

   Не те прегърнахме! Не те задържахме при нас!

   Не ти казахме:"Обичаме те! Ще ни липсваш!"

   Това сме ние!

   Ти навярно още ни помниш! Намръщени и гладни.

   Навъсени, като онзи чужд облак над града...

   Сигурно, когато  пристигна до  границата

си спомни за нас...

  А ние искахме да ти кажем много неща,

 но нали сме такива ...

   Сигурно помниш, как асансьорът щракна...

   Дългите ти черни коси се отметнаха назад.

   Очите ти! Очите! Огромните ти черни очи говореха!

   Ние мълчахме. Затова сме ние!

   Желязната врата тъжно простена...

   Само тя се разплака, разбрала, че

   няма да я докосваш повече...

   Това сме ние! Твоите деца! Недодялани,

бедни, боси... Но само твои...Твой завинаги!