Глава 14. – Сол и мед   

(януари 2020 г.)

Месецът измина по-бързо, отколкото Монката предполагаше. Между операциите, тревогите за Барие и неприятностите в отделението, младият лекар почти бе забравил себе си. Намалелият обем на тумора при момичето бе очевиден и с просто око. Исландският препарат бе направил чудото, за което се молеха. Предстоеше операция, после имунотерапия, арт терапия и всичко щеше да бъде наред. Ако не бе промяната в Барие, която се дистанцираше от него, капсулирайки се в своя собствен свят. Напоследък дори избягваше да разговаря с Емануил. При всеки опит за сближаване го отблъскваше рязко. Вероятно ѝ напомняше болестта и борбата с нея. Сега лъчът надежда бе ярък и тя усещаше, че може да се справи сама. Повече не ѝ беше нужен. Всемогъщият лекар се бе превърнал в обикновено селско момче. А тя търсеше рицар, който да ѝ предложи чудо, вписващо се в мечтите ѝ; в Родопите, където бе нейният дом. Белият гълъб отлетя натам.

Около дванайсет на обяд Док излезе от операция. Чувстваше се уморен. Имаше нужда да се скрие от света за няколко часа. В коридора го чакаха близките на пациента.

— Докторе, кажете ни истината – погледна го умолително съпругата на болния.

Добре познаваше този поглед, пълен със страх, отчаяние и надежда. Тя, както и другите, очакваха да е извършил чудо; да ги успокои, да им обещае, че всичко ще бъде наред, но лекарят не беше магьосник, а обикновен хирург, борещ се с Черната мория.

— Технически операцията премина успешно – дипломатично започна медикът. – Всичко зависи колко бързо ще се възстанови болният. Ще бъде добре да започнете  терапия след консултация с доктор Бенев.

— Какви шансове има да живее по-дълго? – синът беше директен.

— Зависи – уклончиво се опита да се измъкне Монката. – Може да се пребори, ако много силно го желае – не разбра защо им го каза, просто не искаше да им отнема надеждата. Черната мория се подсмихваше иронично, а Третата намръщено мълчеше.

Синът разбра и кимна, жената заплака. Черната мория премести гарвана от рамото на ръката си, а Третата излезе. В този случай беше безсилна. Не можеше да спаси всекиго.

Междувременно докторът успя да се свърже с брата на вдовицата, виден адвокат. Хонорарът, за който работеше юристът, щеше да изяде всички спестявания на Емануил. Но и Меси гарантираше, че човекът върши в съда чудеса. Срещу много пари, естествено.

— Само да не поиска още, че нямам повече – призна младият Док притеснено.

— Аз съм насреща, колега – обади се Бенев, минаващ в този момент покрай тях. – Извинете, чух част от разговора. Адвокат Ечев е много добър и печели дела, ала обича да разтяга нещата. За много пари, разбира се. Но човек си струва да го изчака търпеливо.

Емануил въздъхна и по пътя си мислеше отново за Мария и Барие. Сякаш някой умишлено го отделяше и от двете. Защо? С какво би пречил на някого, ако е щастлив?

За времето, прекарано в София, Арсов бе разбрал простата истина, за която д-р Георгиев му бе говорил толкова пъти. Пациенти с по-леки на пръв поглед проблеми не оцеляваха, чакайки някой друг да се пребори с болестта вместо тях. Други, уж почти безнадеждни случаи, прескачаха черния трап, вкопчени в живота със сила на волята, решени да оцелеят. Всеки случай бе уникален, не приличащ на друг. Хирургът свършваше своята работа за няколко часа и после съдбата на болния оставаше в неговите собствени ръце. Как можеше да напише медицинско изследване върху това? Нали щяха да го разкъсат още преди да излезе да се бие на арената? Струваше ли си риска? Още не знаеше.

Усещаше в джоба си плика с пари, сложени от поредния пациент. Преброи ги в приемния кабинет – разпредели ги – за екипа от залата, за сестрите от стаята, за санитарите. Инстинктивно бе усетил, че така е справедливо. Изработил си бе желязно правило и не допускаше отклонения – ако благодарни близки на пациент му оставеха някаква сума, даваше на всички, полагали грижи за болния. Бе живял бедно и не бе алчен. Селският лекар в него не се предаваше още. Понякога му се струваше, че тайно го наблюдават странни нечовешки същества и претеглят постъпките му. Нямаше идея колко бе прав. Трите мории рядко го оставяха сам в делата му. Ревнуваха го и се дебнеха.

Въздъхна. Дано постъпваше правилно, помагайки на Мария да се разведе.

В ранния следобед с Барие имаха час при доцент Цонева. Родопчанката го чакаше пред кабинета. Красива, хладно дистанцирана. Разговорът с лекарката бе делови, кратък.

— Времето и състоянието на пациентката са подходящи за операция – отбеляза Цонева, разглеждайки изследванията и имайки предвид прегледа, който току-що беше извършила. – Имате ли предвид кой колега бихте желали да оперира?

— Бихме се радвали вие да поемете случая – беше директен Монката.

— Вие искате ли да влезете като втори хирург? - попита доцентката.

— Не - вместо него заяви рязко Барие и Цонева учудено повдигна вежди.

— Нека бъде както желае тя - съгласи се младият лекар дипломатично.

— Добре – отбеляза доцентката. – Препоръчвам да продължите с „МД“ и след това. Надявам се колегата Бенев да ви съдейства. Резултатите дотук са чудесни.

В коридора вървяха в мълчание. На автобусната спирка Монката не издържа:

— Какво беше това преди малко?

— След операцията заминавам – заяви Барие. – Ще уча в Пловдив. Инжекциите ще ми правят в здравната служба на село. Имам нужда да бъда сама. Без теб.

— Вече не съм ти нужен – констатира младият мъж. – Оздравяваш.

— Искам да бъда сама – упорито повтори момичето. – Без теб. Да живея своя живот.

— Както желаеш – съгласи се младият лекар, – щом така ще се чувстваш щастлива.

Девойката не го погледна. За първи път Монката усети, че няма нужда да бъде утешавана или убеждавана, че всичко ще бъде наред. Бе спокойна, уверена, намерила своята сила за новия си живот и той нямаше място в него. Мария му липсваше безумно.

Седяха в автобуса мълчаливо. За секунда му се стори, че в стъклото се отразява сянка на жена, която не е там - пътеката бе празна. Или бе уморен, или от работа започваше да се смахва. Къде мислеше, че отива, а къде се оказа? София беше същински Ад, душата му бе пред колапс. Вече имаше публикации, оперираше, но не беше щастлив.

На село бяха почнали свинските погребения – с песни, танци, хапване и човешко общуване. В София Нова година значеше светлини – студени, чужди. И самота.

Протегна ръка да докосне Барие, но тя се отдръпна. Монката почувства хлад до сърцето си. Може би то не биеше заедно с нейното. Не бе сигурен дали бе любов – онова към Мария и това към Барие. Споменът за горещите нощи с Мария искаше да стане пак реалност. Тази вечер щеше да я покани на среща. И да говори за тях двамата като за едно.

В януарския ден Арсов и Бенев стояха пред операционната зала. Както винаги, възрастният мъж беше спокоен. Мълчаха. Знаеха, че от тях малко зависеше. Цонева щеше да свърши перфектно своята работа – бе прецизна до последния шев, който правеше. Внезапно Монката погледна към ъгъла на стената и ги видя – сенки на три жени, не от плът, а по-скоро от светлина и мрак. На душата му стана студено. Гарванът пак се появи.

— Бенев, виждате ли нещо в ъгъла? - попита младият лекар колебливо възрастния.

— Да – отговори спокойно колегата, без да поглежда към стената.

— Да? – невярващо повтори Монката и погледна възрастния лекар в очите.

— Да – отговори кратко Бенев. – Идват, когато пациент е между живота и смъртта.

— Вижте – реши да рискува Монката с въпрос, – може ли човек да говори с тях? – и кимна към сенките, които ги гледаха сериозно. Гарванът крачеше пред прозореца мрачен.

— Ако те пожелаят – поясни колегата и замълча. Не му харесваше, че мориите са тук.

Младият лекар го погледна въпросително, очаквайки повече информация.

— Сам ще разбереш – леко се усмихна Бенев. – Не се притеснявай, здрав си.

Монката преглътна и за пръв път от много време насам се уплаши истински.

Времето течеше, операцията продължаваше по-дълго от предвиденото. Емануил не можеше да си намери място в коридора. Сега разбра какво изпитваха близките на болните.

Черната мория стоеше зад Цонева и наблюдаваше работата ѝ. Бялата мория държеше ръката на асистента и бършеше потта от челото му. Третата бе подложила крилата си като люлка под себе си и висеше точно над главата на Барие, за да я пази.

Денят не носеше нито топлина, нито прохлада. Януари прегръщаше невидимо, но сигурно дърветата, промъкваше се през прозорците и сядаше до леглата на болните. Не да ги утеши, а да напомни, че смъртта е крачката преди възкръсване. След няколко часа вратата на хирургията се отвори с трясък.

— Защо не ми казахте, че Барие има проблем със сърцето? - ядосано се скара Цонева на младия лекар, излизайки в коридора от операционната.

— Защото никой не ми е казал – слиса се искрено Монката. – Кардиограмата беше добре. Колегата кардиолог направи консултация също – не откри проблем.

— Повече не ме занимавайте с този случай – сърдито вметна доцентката.

— Какво стана? – попита тревожно Арсов, макар да знаеше какво ще му отговори тя.

— За три минути бе на разходка в отвъдното – отговори тя и се обърна към Монката, гледайки го в очите. – Аз свърших своята работа. Оттук нататък сте вие с Бенев.

Младият лекар инстинктивно погледна към ъгъла. Сенките на жените липсваха и той знаеше къде можеше да ги открие. Забърза към стаята на Барие притеснен.

Стоя в интензивното отделение до леглото на девойката до късно. Страхуваше се да я остави сама. Показателите ѝ бяха стабилни, но помнеше думите на Цонева. Вглеждаше се в стаята да открие следи от чуждо присъствие, но не забелязваше такова. Към 11.30 вечерта реши да подремне в дежурния кабинет. Очите му се затваряха за сън.

С отварянето на вратата ги видя – стояха от двете страни на прозореца в коридора.

— Какво искате от мен? – попита направо Арсов, защото му се стори, че го гледат.

— Нищо – отговори с тих глас Светлата сянка.

— Нищо ли – ядосано, за да прикрие страха си, се приближи към тях той. - Тогава какво правите тук?

— Имаме работа – отговори Тъмната и гласът ѝ го посипа с ледени снежинки.

— Не я давам – заяви Монката. – Знам за какво сте дошли, но няма да го получите.

— Може да сме го получили вече – отговори с тих смях Тъмната.

— Нищо не сте и няма да вземете нищо – натърти на последната дума младият лекар.

— Защо мислиш, че сме дошли за нея? – иронично се подсмихна сянката с ледения глас. – Ако исках, щях да я взема още по време на операцията.

— Не вярвам да сте дошли за мен. Освен ако не си падате по селски доктори – последното проряза като мълния паметта му. Вече бе имал вземане-даване с тях преди.

Сенките се смълчаха и бавно избледняха, но все още бяха тук. Преместиха се.

— Коя от вас ме обича? – изрече на глас предположението си Монката и осъзнавайки какво казва, се опря на перваза на прозореца. Добре, че всичко живо спеше по това време, иначе за нула време щяха да го обявят за смахнат. Сенките избледняха още и отстъпиха.

— Господи – удари си шамар веднъж, а после още веднъж младият доктор – всички женски същества са луди!

В паметта му изплува странна история, която дядото на Кольо Благия му разказваше като дете – за Черната и Бялата мория, влюбени в прадядо му Манол. Проваляли всяка негова любовна връзка, за да остане завинаги техен, докато накрая Третата мория не наказала жестоко и двете. Изгорила ги, за да живее мъжът щастливо.

— Третата мория решава всичко. Пред нея няма власт никой, защото и никой не знае коя е – беше завършил дядото тогава. – Само тя може да връща хора от онзи свят тук.

Монката въздъхна. Третата мория – ако можеше за миг да се появи, може би щеше да изясни голяма част от проблемите в живота му. Искаше да бъде с Мария, липсваше му.

Стана и отиде до интензивното отделение пак. Барие спеше спокойно, показателите на монитора бяха добри. Нямаше и помен от сенките. Третата мория явно ги беше прогонила. Имаше ли нещо общо тя с гласа, който задаваше казуси? За кого бяха дошли  Бялата и Черната днес? Много въпроси, на които все още нямаше отговор. А искаше.

Затвори вратата на дежурния кабинет, извади тефтера от чантата и записа: „Лекарство срещу зло - добро.“ Затвори го и легна, очаквайки Тя да се появи.

— Готов ли си за нов казус? – усети нейния шепот като топло дихание.

— Давай да видим какво си измислила днес – иронично отговори той развълнуван.

— Една жена иска да си тръгне от мъж, който я смазва с добротата си. Трябва ли той да я пусне да си върви?

— Да – отговори абсолютно уверено Монката.

— Тогава стягай багажа на Барие – заяви гласът на морията, отдалечавайки се.

— А трябва ли мъж да рискува с жена, която не знае дали обича само защото тя му топли душата? – Емануил запита отново гласа.

— Този казус е твой – обясни непознатата. – Ти ще го решиш сам.

— Значи ти само ще питаш? – раздразнено не се стърпя докторът.

— Да. Ще питам, докато има въпроси.

— А после?

— После и аз ще си тръгна като Барие.

— Кога? – поиска да узнае Емануил.

— Когато се слея с теб.

Емануил стана, набра номера на Мария с надежда тя да не спи. Гласът ѝ го стопли след няколко минути и младият мъж направи това, което отдавна искаше. Покани я на среща. Очакваше отказ, но младата жена прие. Скалата се пропукваше бавно, но сигурно.

Зимната вечер се пързаляше по тънкия лед на времето като фигуристка. Дърветата зъзнеха в студа, а облаците спяха сгушени като котета в рошавите клони на боровете. Третата мория късаше звезди от небето и ги закичваше като светулки в косите си. Време беше за сън, за кратка почивка и споделена обич между света и хората.