Глава 18. – Сърце на кръст
(зимата на 2022 г.)
„Да имаш много сърца, та да си оставиш едно за днес, едно за утре, едно за след десет години. Или да го сложиш в лед, да не изгори. Ама не може. Така са решили. Времето ли, Съдбата ли, трите проклети мории ли, кой да ти каже?“ Така умуваше Монката, седнал на стола в градината в топлия февруарски следобед. Две хиляди двадесет и втора година – 23 февруари. Месеците хвърчаха като есенни жълти листа, отлитаха дни и нощи. Огънят, на който се печеше от няколко месеца, не само не угасваше, а се разгаряше с по-страшна сила. Когато беше с Мария, се чувстваше светъл, спокоен и тих. Детето в него усещаше майчинска нежност в ръцете ѝ, хубаво беше дори само да слуша какво му говори. Малкият Емануил растеше и може би докторът си внушаваше, но колко много напомняше него самия от детските снимки в албума му. Любов беше друг филм. Опияняваше го плодовият аромат, допреше ли устни до кожата ѝ. Бе жива лудост да иска да запази и двете жени в живота си. Трябва ...