Глава 6. – Старата вражда ръжда не хваща (Първа част от шеста глава)

(есента на 2019 г.)

Олеся се възстановяваше удивително бързо. Раните по тялото и ръцете ѝ избледняваха с всеки изминал ден. Баба Елефтера ги мажеше с приготвения печен мехлем. Нанасяше го върху кожата с птиче перо. С друг благ мехлем, съдържащ варен здравец, пчелен восък, кантарион и зехтин, мажеха сините болезнени отоци по главата ѝ. Едва няколко дни след инцидента тя събра сили да им разкаже какво се бе случило. Денко поискал от нея интимни ласки, които тя не желаела да сподели. По време на скандала минали по улицата почерпени мъже, подхвърлили шеги за нея, което отприщило пристъп на ревност у годеника ѝ. Убеждавала го, че няма нищо вярно в пиянските подмятания, но той не повярвал. Тогава тя заявила, че си събира багажа и се връща в Москва. Отишла да си прибира вещите, когато я нападнал в гръб с дъската за хляб. Дошла в съзнание пред здравната служба. Кой е влязъл на помощ, чувайки нейните писъци, не знаела. И кой я е изнесъл навън, също не помнела. Свестила се чак в кабинета му.

– Подай жалба в полицията – убеждаваше я докторът. – Не си първият случай. Всички предишни жени са си тръгвали от живота му заради побой. Най-накрая този насилник трябва да си получи заслуженото.

– Не знам – колебаеше се чужденката. – Нямам близки тук да ме подкрепят. По-добре е като се оправя, да се върна вкъщи, в Москва.

Из селото информацията в какво докторът се опитва да убеди рускинята бързо се разпространи. Едни, най-вече жените, бяха съгласни с него, защото не бе рядкост мъжете им да ги побийват в пристъп на ревност, а старите им внушаваха, че е в реда на нещата. Мъжете изведнъж пък се съюзиха в защита на Денко. Една жена, ако ти няма страх, на главата ще ти се качи, оправдаваха те закона на юмрука и се дистанцираха от младия доктор. Монката се опитваше да намери свидетели, в случай че нещата стигнеха до съд. Ала дори баба Лефтера директно отказа да му помогне, като разбра за какво иде реч.

– Не е хубаво, че толкова много я е бил – с половин уста потвърди тя. – Ама чак да го съди, не бива. По-добре да си иде в Москва. Аз свидетел няма да съм – заключи старицата и с това даде кураж на мъжете.

Емануил беше бесен. Така преди двайсет години баща му бе пребил майка му. Тя си беше заминала. Къде? Не се върна, знаейки, че мъж, който веднъж е ударил, ще го направи пак. Защо не бе взела сина си със себе си? Можеше да се досети сам след години.

Октомври се вихреше из селото като картинка от приказките. Всяка градина преливаше от цветове и ухания. Бяха почти летни температури, особено около обяд. Олеся най-после облече рокля с къси ръкави и не можеше да се нарадва на чистата здрава кожа. Белезите избледняваха, мазани със специалната смес за рани. Много неща искаше да каже на красивия лекар балерината, но никога не оставаха и за миг сами. Бабите дежуряха край нея непрекъснато – едно, за да имат най-пресните клюки и да влязат в ролята на СИА (Селска информационна агенция), друго – за да опазят „морала“ на доктора и да не допуснат да се „опропасти“ с чужденка. Трябваше да си вземе хубаво момиче от селото.

На всичко отгоре той притискаше балерината да подаде жалба в полицията, а тя се страхуваше. Искаше да се махне оттук, но и да продължава да вижда този благороден мъж покрай себе си. Нямаше как да има и двете. Затова започна да се приготвя за път. Бялата мория галеше душата ѝ и ѝ даваше сила. Така беше най-добре за всички в този момент.

Една сутрин Емануил тъкмо се бръснеше, когато Олеся и баба Лефтера застанаха на вратата на банята. По сериозните им лица разбра за какво бяха дошли. Без да бърза, се дообръсна, наплиска се с одеколон, обърна се към тях и зачака да чуе как щяха да му съобщят новината. Изглеждаше спокоен, а му се искаше да им извие вратовете и на двете.

– Заминавам след няколко дни – заяви рускинята. Искаше да каже още нещо, но Кировица чакаше като с въдица да улови всяка дума от устата ѝ. – Имам приятелка в Петербург – мълчанието тежеше като олово в стаята и разделяше сбъдването завинаги.

– Имаш ли пари за път? – попита уж небрежно мъжът, макар да знаеше отговора.

– Денко ми взе всичко, с което дойдох – обясни тя. – Но ще ми изпратят. Приятели.

– Самолетните билети са скъпи – вметна младият доктор. – Дано имаш толкова богати приятели.

– Надявам се да съберат поне половината – отчаяно прошепна тя.

– А останалите? – поинтересува се младият мъж.

– Ще си продам обеците и пръстена.

– Може ли нещо да кажа? – прокашля се половинката на дядо Киро. – Оня кретен, дето те би, като не го съдиш, барем пари за път да даде, па и некой лев да имаш за леб тамо – даде идея Елефтера, жегната от чувство за вина.

– Много хубаво – натърти Монката, – ама като няма да го осъдим, как ще му вземем пари?

– Както направи дядо ти едно време – заяви с ръце на кръста бабата. – Когато оня преби предишната жена пак с дъската за хляб, той я убеди да подаде жалба. Татко ѝ не даде по съдилища да я влачат, ама на Денко му смъкнаха бая пари – та си купи жената гарсониера в Пловдив, оня да не знае къде е. Така стават работите тук.

– Значи да пуснем жалба, да го притиснем, за да му вземем пари, а после да я оттеглим, така ли? – вън от кожата си ядно повтори Монката.

– Така – потвърди баба Елефтера уверено. – Да знае друг път да не бие така.

– Ама както виждаш, продължава да бие така! – почти кресна Емануил.

– Това ке му е последно – убедено натърти старицата.

– И откъде си толкова сигурна? – иронично попита докторът.