XI

    Денят преди да си тръгне от морето винаги беше много тъжен за нея. Мисълта, че цяла година няма да го вижда, че ще дойде зимата (която никак не обичаше), че ще си брои дните, седмиците и месеците до следващото лято (до мига, в който най-сетне отново ще се върне при него), я травмираше болезнено...

    А сега към това се прибавяше и раздялата с Владимир. Все още не можеше да се опомни и да осмисли случващото се… Не осъзнаваше и какво точно изпитва към него. Такова бързо развитие на отношенията ѝ с мъж не беше присъщо за нея, случваше ѝ се за първи път. Ако не бяха преживели премеждието, което ги сближи още в първия ден от запознанството им, едва ли щеше да го допусне до себе си.

    Тя изглеждаше дори за приятелките си странна и доста крайна по отношение на мъжете. Когато не обичаше някого, всякаква физическа близост с него ѝ беше неприятна - дори целувка или танц (ако телата им бяха твърде плътно едно до друго)… Учудваха я жените, които сключват брак не по любов, а по някакви други съображения - как могат да спят в едно легло с човек, когото не обичат! За нея това беше невъзможно, изключено… 

    Но ако обичаше някого, тогава обратно, се оказваше много трудно да овладява чувствата и поривите си. Приличаше на атом, погълнал фотон и преминал на по-високо енергийно ниво. С любовта идваше и вдъхновението, което не ѝ позволяваше да се концентрира върху изпитите, а вместо това пишеше стихове, пееше, свиреше на пианото, композираше… Сякаш вече преставаше да ходи по земята и започваше да лети… Но този полет винаги имаше конкретна посока. Мислите и целият ѝ свят се завъртаха около човека, когото обичаше. Изпитваше неудържимо желание да го вижда всеки ден и да бъде колкото е възможно по-дълго време с него. От друга страна тази нейна всеотдаденост очакваше взаимност (каквато досега не беше усетила или поне не ѝ беше достатъчна).

    Всъщност тялото ѝ даваше ясни индикации какво точно чувства към Владимир, но тя не го разбираше, защото мисълта за вина, за измяна, доминираше в съзнанието ѝ, отравяйки удоволствието от физическото им единение. По-скоро предполагаше, че просто не е могла да устои на изкушението да си вземе това, от което е била лишавана толкова дълго време… 

    Усещането, че е предала любовта, ѝ причиняваше страдание...

   Страдаше също от предстоящата раздяла с любимото си море.

    Страдаше най-вече защото си отиваше мъжът, който я беше носил на ръце в буквален и в преносен смисъл...

   Как щеше да понесе това тройно страдание???...

    Останалата част от деня прекараха само двамата отново при морето, този път без лодката. През цялото време Влади се опитваше да се държи с нея и да ѝ говори така, сякаш раздялата им ще бъде временно, не за дълго, ще поддържат връзка с писма, после тя ще отиде при него в Прага… Но сърцето ѝ предчувстваше друго… 

    Когато слънцето се скри, той я изпрати и отиде в квартирата си, за да си приготви багажа - на следващия ден сутринта щеше само да мине да си го вземе и да отпътува с автобус, а после със самолет за родината си. Същият ден след обяда трябваше да тръгне и тя заедно с брат си и приятелите му с лека кола за София.

    Вечерта двамата дълго се разхождаха прегърнати по крайбрежните алеи… Тя се опитваше да вдишва с пълни гърди уханието на всеки миг с него и любимото море…

    Нейният прекрасен Моравски княз!… Нейният благороден рицар, който сякаш беше дошъл от едно друго време, от една друга, отдавна отминала епоха, за да даде през тези три дни на своята дама на сърцето всичко, от което имаше нужда… всичко, за което беше мечтала… 

    Как щеше да продължи да живее без него?!....

    Тази нощ чувствата подивяха… Нейните сълзи се смесваха с капчиците на неговата първична страст, обливайки голите им тела, които сякаш предусещаха, че се сливат за последно…

    Нейният Адам… Неговата Ева…

    Когато на разсъмване той я прегърна за последен път и вратата се затвори след него, тя се свлече на леглото… Задушаваше се… Сякаш някой беше изтръгнал дробовете ѝ… 

    И тогава някъде дълбоко от паметта ѝ изплува онзи миг на прозрение в мисълта на главната героиня от романа на Фани Попова-Мутафова „Дъщерята на Калояна”: 

    „Чак сега тя разбра, че обича императора. И потръпна пред тежестта на своя жребий…”