Три шишета в машината на времето

Пролог
Сега - това роман ли е, повест ли, сбироток от спомени и фантазии, мешана скара или постен миш-маш...Абе, не знам.

Поради което го започнах.

Щото е интересно да отиваш нейде - иди не знам

къде, донеси не знам какво.

Е, викам - да тръгваме...

По древното правило - когато не знаеш къде отиваш, ще стигнеш другаде.

Всъщност, как ще разбереш, че е другаде, когато не си знаел целта?

I.

1974 година. Студентска бригада в село Аспарухово. Бивш Михайловградски окръг. На повечето карти го няма. Но може да го откриете – на два километра до Расово.

Спим в училището. Момичетата в три стаи, щабът /звездните братя/ в една, ние в салона. Тридесетина човека. Отстрани има съблекални, над тях балкон. Топла връзка с училището.

Работим – домати за лютеница и пюре. И, разбира се, бързо свършихме парите.

Няма, бе!

И за цигари няма... Камо ли за други жизненоважни неща. Като например ракийца...

Каквато тук има много. Излизаш вечер, отиваш до някоя къща – шишето е на перваза. Оставяш три лева и заминаваш.

Е, как няма да оставиш? Ракия, бе ей! Да не е мацка, че да лъжеш за нея?

Обаче пари няма...

Мезе много – кеф ти зеленчуци, кеф ти манджа от стола. Типичните български жени работят там. И се тревожат, ако някое момиче не си дояде всичко. Ама нали нашите все на диети...И жените се тревожат: “Бе туй дете що не яде? Искаш ли, чадо, сиренце, кашкавалче?”...

Обратно към основния разказ, значи.

Аз бях най-напред на каруцата с амбалажа, после се прехвърлих на ремаркето. Донасят кофите, поемаме, изсипваме доматите, газим /за пюре/, навеждане, изправяне...

Но и голяма компания.

А на каруцата бяхме с един човек от селото. Бивш кръчмар, спец по пиенето – макар сам малко да пиеше, интересен, но...Нали не се сещаме, че от възрастните можем много да научим, ами все тичаме при наборите – аларма да става.

Поради което се смених с един колега и отидох на полето.

А на домати не работех за първи път.

1973 година. Плевен. Комбинатът. Първокурсници.

Като по-сериозен /очилата много мамят!/ ме сложиха в началото на конвейра.

Да контролирам и прочиствам изсипваните домати. Просто да махам дъсчици, железца, камъни. Защото после има барабани и всичко ще стане ... Мани, мани!

И аз внимателно прочиствах. Разбрах колко е важно.

Камъни, дъски, железа – бързо и внимателно навън.

Виж – жабчета, мишлета, охлювчета... Тях пусках. Нали няма да счупят нищо...

После половин година не ядях лютеница. Ама се забравя. Пък и си беше типична студентска храна. Заедно с копърката. Евтино, вкусно...

Хайде пак обратно...

Та, викам, свършихме парите. И позакъсахме със забавленията.

Как ли закъсахме?

Това е отделна история.

II.

Имаше в селото едно момче на нашите години. Оператор в читалището им. Всяка вечер прожектираше филм. Е, два филма за седмицата не е много работа, ама ТКЗС-то го държеше, защото... Абе, имат нужда хората от разнообразие, телевизорите все още не бяха заели хорското внимание, а едната кръчма само не стигаше.

Момчето беше левскарче – като всички интелигентни хора.

И от разните кинопрегледи събрал материали за “Левски”. Плюс отмъкнатите от някаква кинобаза.

С две думи – събрал няколко часа филми за нашите. Под което разбирам и националния отбор. Кадри отпреди 20 години дори – гледахме и мача с олимпийците на Англия, нейде 1956 година.

Та си кибичим една вечер, гледаме стари мачове, обсъждаме, по братски трима смучат един фас /филтрите смятахме за скъпа глезотия – ударението е на “скъпа”/.

И влиза един от “звездните братя”, вика: “Момчета, откраднаха знамето на бригадата...”

Рипаме.

Друг селски /с тях много си допаднахме, нямахме проблеми, както в някои селища/ рече, че ще палне камиона си и тръгваме да гоним Михаля – демек байрака.

Разпознали крадците. От съседното село, дето имаше друга наша бригада от СУ.

Мятаме се в каросерията – леко подпийнали, с горещи глави и свити в юмрук ръце. Шофьорът и той така, ама кой ти гледа...

Джжжжж – през полето, през трънаци, през горичката, през реката...

Точно при влизане в селото камионът поднесе и се шибна с канàта в един стълб. То пък баш там била ръката на Компанейрото, та малкият му пръст пострада яката...

Оппа, за Компанейрото нещо.

Благоевградчанин.

Висок, открит, обичащ чашката и музиката. Китарата все с него. Избиваше го на някакъв полуиспански, тип Григор Вачков в “На всеки километър” – испанската серия.

И към симпатягите се обръщаше с “Компанейро”, което му стана прякор. Иначе си е Краси.

Любим лаф, който стана и лаф на компанията: “Компанейро, офицеро е мио!”.

Та Компанейро изохка, ама само върза една кърпичка на смазания пръст.

Влязохме в селото – и точно срещу читалището. Дето колегите си разпалили огън на площада, танцуват, кефят се.

Замахаха ни – къде подигравателно, къде доброжелателно, но...

Ние не признаваме половинчати неща.

Напред – и до училището, където спяха. Нахлухме и почнахме да товарим камиона.

Пешкири, гащи, сапуни...

По едно време тича някой. Комендантът им се сетил къде сме.

Та го грабнахме и – в камиона. Клечим, държим го изправен и се молим колата да не спре.

Прибрахме се.

На другия ден Компанейро отиде в Расово, превързаха го, биха му инжекции против тетанус /трагедия – не можеше седмица да пие!/.

Комендантът го разменихме срещу знамето.

Установихме - “звездните братя” решили, че ни е скучно, споразумели се с колегите си от оная бригада и устроили тая игричка.

И решихме сами да си направим интересното. Без тях. По нашему.

III.

Един кракижабчанин /от другото име на селото – Краки жаба/ дойде при нас и се оплака – трябвало плоча да лее, ама лято, всички нейде по частното в съботата, не е много работата, ние и без това този ден си почиваме, плаща веднага, та...

Спазарихме се на 40 лева /безумна евтиния, ама...и цигарите свършваха!/. Първа смяна от 5 до 7, втора до 9 сутринта.

Включихме се все шантави мъжкарчета.

Мамините синчета ходиха до Расово, та си получиха записи с някой лев.

А ние в петък легнахме уж рано. Лафчета, лакърдии, масали, локуми, дрънканици, чесане на езика...

И после чух, че първа смяна се надига. Малко след това и ние станахме – докато се измием, докато хапнем...

Хапването лесна работа. Жените ни оставяха ключа от стола - влизахме, вземахме нужното, внимавахме да не направим беля.

Та в седем бяхме на линия. Лопатите, кофите, една макара.

Размах, стегнатост...

Абе, в девет действително заляхме плочата.

Взехме 40 лева, даде и две шишета вино /не беше нещо особено – като за бачкатори/. А по време на работата ни черпи с цигари.

После почнахме да разпределяме парите.

Тридесет лева за цигари, десет за пиене.

Но не каквото да е.

Понеже познавах бившия кръчмар, повериха ми десетачката. Да отида до Расово и с неговите съвети да купя три литра.

С мен тръгна Огито – като спец в тая област.

Перем по полето, приказваме си.

Обсъждахме Златко. Момчето беше отново влюбено. В една колежка.

Ма цуни-гуни, ма...

Седим си една вечер в градинката пред училището...Как кои? Аз и една... Ъъъъъ... позната. Случайна. Просто си говорехме.

Както се казваше в една студентска песничка: “Говорят ръцете по-ясно и от сърцето”...

Огито зад един храст...И той с една позната.

Златко зад друг. С оная мацка.

Като изтрещя... Направо гръм!

Скочихме и се засилихме.

Абе, нямахме проблеми със селската младеж, вярно. Ама де да знаеш...

Гледаме – Златко и момичето седят на пясъка, пейката счупена, ония се хилят...Заливат се от смях.

А пейката от стандартните. Чугун и напречно яки дъски. Бая зор трябва, за да я пречупиш.

“Братчета, вика Златан, като ме напъна хормонът... И пейката отиде...”

Обаче, в петък вечер пристигна официалното гадже на момичето. И беше взел стая в селото, мацката и ...С две думи – Златан се мяташе като шаран на сухо.

И си остана на сухо, докато оня не си замина в неделя следобяд...

Но това е друга история.

IV.

А аз да се върна на моята история.

Вървим, значи, приказваме си. Гледаме – слънчоглед. Още млад, но годен за дъвчене.

Викам: “На връщане ще си вземем...”

“На връщане – казва Огито – надали и пътя ще виждаме. Дай да си понапълним джобовете сега.”

Та си понабрахме и продължихме, дъвчейки меките семки.

И те ти го Расово – два километра, колко му е.

Отидохме до къщата на моя човек. Той ни се зарадва – сармите вече ставали.

Но ракия нямаше. Специализирал се по виното. И такава кантата ни изпя за него...

Покани ни у дома си – червено вино, сарми, под асмата...

Но ние бяхме – и сме си – принципни и честни момчета. Тръгнахме за ракия – най-напред ще вземем ракията. Пък после...Хем да не мислим за задачата.

Съгласи се с нас и ни поведе към свой приятел. Който правел хубава ракия.

Селска къща от ония, от 60-те години. Два етажа, живее се в полумазата, горният е за гости. Отпред асми, разбира се, чешма, маса с ония покривки, дето бяха модерни тогава – мушама на цветчета.

Сядаме, обяснява той на появилата се домакиня, а тя казва, че мъжът ѝ отскочил наблизо, ама ей сега ще дойде, та тя ще ни сипе ракийка – хем да я опитаме...

И вади от коритото на чешмата шишенце. Такова – трилитрово, бледосинкаво-зеленикакво.

Сипа по една хубава водна чаша /абе, къде изчезнаха ония чаши, дето руснаците им викат граньоние – демек, изрязани на тънки стенички, като диамант?/.

Наряза домат. Голям – не от ГМО-та или отрови, ами чист селски домат. Два юмрука.

Знаете ли колко ракия поема един домат? Колкото издържиш. Попива алкохола като гъба. Или поне ти имаш това усещане и сипваш още и още.

Пийнахме по малко – по чаша само.

Ракийцата бяла, блестяща, при сипване пуска мехурчета – цънк... цънк... цънк...

60 градуса, рече жената.

Нашият човек каза, че сармите ще заминат, та тръгна, като сто пъти заръча веднага след това да отидем у тях.

Сипа ни булката още, а после явно усети как всичко отива като вода в стомаха на камила след тридневен преход през пустинята.

И рече, че мъжът й май ще се забави повече, та тя да ни продаде ракия.

Нищо против.

3,50 литъра, каза.

Ха сега де!

Ние се готвехме на три лева – както си знаехме. Едно 50 стотинки май...

Но ровнахме из джобовете и сглобихме сумата.

Три шишета в мрежичката, дето си я носехме и – напред.

Учтиво “Довиждане!”, после поехме напред в задаващата се вечер.