24.

Най-шантава история там беше с “нападението” на Погребите.

Те се намираха извън града. Какво ли нямаше в тях. Виждал съм дори немски пушки и патрони с пречупен кръст.

Та давахме караул там. На пост, подчаси, почиващ... Не е леко, особено, ако си втора мръсна смяна.

Него ден войниците бяхме на кино. Аз в неделя заран гледах филма – италиански, “Черната овца”. За двама братя-близнаци. Единият депутат, другият дребен мошеник. Който използва абсолютната прилика с брат си за всякакви далавери.

Между другото, накрая не се разбира кой брат остава в Рим и отива в парламента и кой заминава на юг – далеч от суетата. Подобен финал има в “Двойникът”, но някак си... Нали е сниман по-късно, прекалено близки са идеите.

Гледахме филма. И тъкмо жената на депутата отиде на гости на брат му, а той й беше казал, че осиновил едно сираче и мадам му купила кукла, пък от банята излиза образа на ръце с една сочна, напращяла, напъпила... Абе, войнишки поглед...

И разпоредителката казва: “Войниците, по тревога в казармата!”.

Излетяхме.

Чуваха се далечни изстрели откъм погребите.

Бегом до казармата, раздават автоматите, патрони, пълнителите набързо заредени, тичаме към хълма... И, колкото по наближаваме, толкова по-бавно се придвижваме.

Защото се стреля. Откоси... Че и единични... Някой вижда нещо и се цели...

Наближихме едно мостче над канала и взехме да спираме.

А беше есен. Локви. Обаче, ние...

С две думи – залегнахме. И младши лейтенантът извади пистолета. Запука ритмично. Сигнал даваше.

Огънят лека-полека затихна. Развикаха се: ”Кои сте?”.

Ние се обаждаме.

“Станете и се осветете!”.

Да, бе...

Да се осветиш, та някой да те издрънчи в тъмното от нейде си...

Хеле, споразумяхме се, младшият отпълзя напред, от погребите се смъкна някой, заприказваха...

После ни викнаха. Не влязохме горе, само ни обясниха какво е станало. На пост бил новобранец. Първи караул.

И, естествено, му се виждало какво ли не. Включително зверове, змейове, таласъми... Абе, ако не сте били на пост – няма да ме разберете.  И в тоя момент новобранецът чул човешки стъпки... Викнал – стъпките не спират...

Пак...

После разбрали, че е свински таралеж. Те имат копитца и тропат като човек – за разлика от мишите, дето са с лапички.

Та отцепил нашият към караулното, бяга и стреля назад. Ония вътре заели позиция по разписанието, почнали да пукат. Дето ви казах – един даже стрелял на единични. Какво е виждал – един дявол знае, ама се целел и стрелял....

Ние тръгнахме към казармата, те се прибраха. И таман бяхме при мостчето пак... Тресна изстрел...

По корем – в локвите.

После втори... И викове: “Ей, няма нищо, няма нищо...”

Прибрахме се, на другия ден дежурният отгоре дойде за закуската и ни разправя.

Влиза в караулното разярен стар войник... ”Мамка ти, новобранец...” И трясва с приклада по пода.

Изстрел.

Забравил да извади патрона от цевта.

Началник караула се развикал: “Твойта мама, колко пъти ви казвам да проверявате автоматите!”. И джаснал с приклада по стола.

Изстрел.

Две дупки в тавана.

Та на другия ден дежурният купи двадесетина пасти за зъби и пълниха дупките...

Останалото го отчетоха по реда – идваха от Търново офицери, разпитваха ги, новобранеца бухнаха в ареста, началник караула също...

Но с това им се размина, никому не се вдигаше шум, началникът на военното чакаше генералски пагони /умря преди това, нали ви казах/, нашите спечелиха – минаха по ръба...

25.

В казармата нямаше време за големи занятия – от рода на марша на скок. Всичко се провеждаше бързо, понякога само за отчитане на дейност.

Тъй като бяхме нарядна рота и режимът, както казах, беше строг – 24 часа наряд, 24 часа почивка. Което означава – работа.

А работа винаги има – включително пренасяне на камъни от тоя ъгъл до другия. Буквално това правихме един път. Нещо искал началникът на базата, ама май и той не знаеше какво. Та струпахме купчина камъни в единия край на огромния двор.

До нея – череша, наоколо трапища, обрасли с трева.

Там ме учиха да карам кола. Молотовка. С ударение на първото “о”. Ама нещо не стана.

Тъй като шофирането е автоматична дейност, рефлексивна. Пък аз все търся на корена ряпа. И се заглеждам, замислям...  

В една неделя беше, спокоен ден. Качихме се с приятелчето, дето щеше да ме обучава. Показа как се пали, тръгнахме, аз управлявам... и зяпам. Та ха в една яма, ха в купчината камъни, ха накрая в черешата.

След което се отказах. И си останах с единственото добро, сторено за шофьори и пешеходци. Не се сдобих с разрешително за лов на хора, наричано шофьорска книжка.

Но камионите ги използвах. В края на двора имаше гаражи. А в тях маса камиони. Включително щабни, медицински и тем подобни. Намерих ключове за щабния. А вътре – маса, столове, легло дори. И много пъти в събота и неделя, а и привечер в нормалните дни, се укривах успешно там. Чета си и си свиркам.

Защото оня гад – старшина Генков, все намираше как да тормози войниците. Хайде аз – иди-доди, в базата бях почти постоянно. Но приятелчетата се приберат от наряд към пет и половина – шест, хапнем и...

Генков вика ротата да подрежда складовете му, да прехвърляме дърва, да... абе, да ни намира работа. И на себе си. Изглежда у тях го гонеха пък него като новобранец, та чак към осем вечерта се прибираше.

Още първата седмица ми вдигна мерника.

Значи, седнал съм аз след вечеря, неосъзнато гледам нанякъде си и... Старшината ни строява – да се прехвърлели едни дърва. Учтиво му обяснявам, че по устав няма право да ни ангажира с подобни неща в свободното за войниците време преди лягане.

А той ме прати в ареста.

Края на януари, началото на февруари. Стуууууууд... Аз, с един шинел, без колан, в караулното. Там беше арестът. То самото караулно се състоеше от няколко помещения – стая за караула, за караулния началник, арест и още някаква врата имаше, не помня каква.

Бутнаха ме в ареста. В другите стаи горят печки – зима, бе, хора!  В ареста – тцък!

Замина старшината към портала, отвори се вратата, началник караула – от старите войници, ме извика и заведе в стаята на почиващите. Печката бумти, хубаво...

Нямаше легло за мен – непредвиден “гост”. Ама легнах край вратичката на печката и захърках. Един войник спи навсякъде. Спал съм в камион от Търново до Севлиево, а като се прибрахме – гледам: бил съм с глава между две брадви. Ама кой ти гледа... Войникът спи, службата си върви...

И други правила – не се навъртай около началството, ще ти намери работа. Навъртай се около кухнята. Вместо да питаш – лягай да спиш... И така нататък!

Но кому ги казвам?

Днешните млади казарма не знаят. А едно време от нея освобождаваха само болните и педерастите. Младите днес не са болни...

Посреднощ ме сръгаха. Генков се домъкнал /зима, студ, сняг!/ от тях, идвал на проверка на караула... Разбира се, нашият човек на портала издебнал, докато дежурният го изпровождал, и врътнал шайбата.

Преместиха ме в ареста. Дойде оня, надникна през прозорчето. А аз – сгушен на дървения одър, симулирам, че дзиндзиркам.

Та се накефи гадинката...

26.

А в ареста лежах още пет пъти. Можеше и повече, ама старшината Цонев нещо бръмчал на началника – командирован съм, само той ми е началник и т.н.

Поради което Генков гледаше, смърдеше /жаргон – мърмореше/, но не смееше да се разпростира.

То и на сутринта след първия арест станал лек скандал. Макар че трябваше да карам 24 часа, освободиха ме – все едно нищо не е имало. Старшина Цонев, обаче, веднага разбрал, извика ме, разпита ме и каза: “Свободен си!”.

После чух, че имало триене на сол и оттогава Генков се опитваше само индиректно да прави гадости.

Аз пък се накефих, когато една вечер обяви “тревога” и ни вдигна – с пълно бойно снаряжение, да отбиваме “атаки” на врага.

От едната страна на поделението беше реката. Храсти, дървета, кал... Та си представете – есен, ние сме заели позиции залегнали в тинята, държим автомати, чакаме команда “Огън!”.

И тя прозвучава.

Затракаха машинките. Ама аз се ослушвам. Не ми се гърмеше. Щото вече осем минава, пък после трябва да чистя и смазвам автомата... Кога ще спя?

Един новобранец ме гледа и пита: “Ама няма ли да гърмиш, другарю стар войник?” /Неуставно обръщение, но.../ Викам му: “Искаш ли патроните?”

Заекът чак подскочи: “Да!”.

Разменихме двата пълнителя за 60 гилзи, запуца новобранецът, аз прибрах всичко под плащ-палатката.

Дадоха отбой. Прибрахме се. Пооправих автомата. Старшината – ще, не ще, прие го. Нямаше за какво да се хване, само ме изгледа подозрително.

В това време новобранците търкат – както пес дръгне кучка, нали ви го описах.

Повечето набори също се бяха изтарикатили, та си легнахме.

И таман заспивам – а в казармата бързо се заспива, отваря се вратата, появява се един мокър, кален таласъм, изревава: “Вашта мама...”, след което почва да гърми в помещението...

За отрицателно време си чукнахме главите под креватите с колегата, дето спеше отдолу.

Шум, крясъци, псувни, дим – щото и печката бяха обърнали. Навсякъде задници се вирят, глави се завират дори под шкафчетата...

Абе...

Генков направо...да, ще си кажа – с кеф и злоба ще кажа... напика се! Видяхме му мокрите гащи.

Може и от нас някой да се е напикал. Макар че ние не осъзнахме какво става, а после стресът ни крепеше до заранта.

Но тоя се напика.

А образът с автомата бил оставен отцепление. И го забравили. Стоял си кротко под ромолещия дъжд, докато по едно време усетил, че са го изоставили. И побеснял...

Направихме му мечка, разбира се.

Но на другия ден само се смеехме с това. И тихичко – с напикания старшина. Който, между другото, се домъкна пак рано заранта. Ама някак си парцаливен един... бая време мина, докато се напери...

Нали старшините бяха аристокрацията на Севлиево, трябваше да е на ниво.

Бе те историите там край нямат...

27.

Спалното беше огромно.

Някога в тая сграда е бил щабът на конния полк, а баш в стаята – някакъв салон. С паркет!!!

Разгонваше ни фамилията. Всяка сутрин го лъскахме – паркетол, после паркетин...

И – сваляхме одеялото от леглото на “патрона на ротата”. То легло беше в единия край. Нормално, единично /нашите бяха на два етажа/, със сиво стандартно одеяло.

Което одеяло сваляхме, сядаха отгоре му петима стари кокали, а новобранците влачеха, та паркетът заблестяваше.

Стените бяха бели, макар един път да ги боядисахме. По-скоро...

Абе, подред.

Събота, отпуска, отиваме в “Бангладеш”. Така викахме на една кръчма в циганския квартал – по-скоро барака, ама скрита от патрули и военни. Пийнахме коняче, две... После ми тръгна глътката. Че още, че още...

С две думи – прибрах се към проверката.

Имам гарнизон, можех да не отивам в спалното. Ама пиян човек...

Кой знае защо, по пътя реших, че съм пристигнал и взех да се събличам.

Тогава въведоха парадна униформа и за войниците. Та ходехме с фуражки, куртки, вратовръзки... Тежкари! Но що грижи отиваха за подготовка...

Помня, беше есен, огладняхме преди отпуската. И извадихме едни гъби, дето си бяхме набрали край реката. Обърнахме една ютия. Опекохме ги. Ютията сложихме настрана.

Само дето един не разбрал. И, понеже другите усилено гладеха, взел свободната ютия...

Да ви разправям какво стана – няма смисъл...

Та да се върна на моя марш към спалното.

От портала до него са около 300 метра. А по тях – куртка, риза, вратовръзка, панталони... В тоя момент реших да източа излишните течности. Спрях под една плачуща върба и вперих замислено поглед към звездното небе.

Обаче... усещам как земята тръгва нанякъде... а краката ми самостоятелно поемат по свой път... опитах да се задържа за клонките... не успях!

И като се издрънчах с тила върху плочите...

Ама Господ пази пияните...

Та станах, отказах да търся хвръкналата фуражка, прибрах се. Че си и легнах.

Наборът под мен – и той пиян. По едно време почва проверка. Водеше я един младши лейтенант – фазан. Врачанската школа изкарал след висшето, натегач, веднага му лепнали офицерски чин.

И ми разправят момчетата после. Проверка. Имена.

“Аз”.

А от спалното се чува изригване на вулкан. Не, на два вулкана. Стената – мозайка!

На другия ден новобранците търкаха, после минахме с постна боя и...

Младшият – за негова чест, премълча.

Щото и той си имаше дни...

Обичаше да стреля с пистолета в стаята си. Голяма стая – сложил старо шкафче за мишена и дупчи вратичките, лежейки на кревата си. Патрони при нас – бол, нали имаше АВ.

Но някакви хитряги – не твърдя, че съм бил, имам алиби! – му подметнали да изпука два пълнителя по шкафчето и да види как се групират дупките.

Оня запукал.

А после вратичката – разцепена, за нищо не ставаща, се отворила като във филм на ужасите. Вътре била формената му риза. Или по-скоро спомените от нея...

Ами когато дежурният на КПП-то решил да прочисти комина с нафталин? Пратил горе помощника си с една торба нафталин, запалил печката и оня отгоре сипал в комина...

Стърчаха греди, керемидите хвърчаха навсякъде, а най-отгоре стои вкаменен помощник-дежурният – с протегнати ръце. Застинал като статуя. Статуя на негър, щедро ръсещ неграмотност...

Абе, войнишки ми ти работи!