19.
Нали ни пробваха, направиха ме отряден командир. На втори отряд – нашия курс. Златан заместник.
А на първия беше една Маргарита – лека лигла, комсомолска натегачка, злобна, макар и хубавичка.
Това беше в Радиново, дето веднъж го споменах.
Та посред войнишките изпращания една сутрин се оказахме без командване на бригадата. Всичките си спяха по квартирите – кьор кютюк пияни. Комендантът дори с гаджето. Те там се и ожениха. Та малко го съжалявахме, защото си познавахме колежката.
Е, ние тръгнахме на работа. Беряхме ябълки. Ниски дървета, палмети, уж удобни... Уж - защото бяха стари вече, поизсъхнали, бодливи. И твърде трудно се проникваше в короната им.
Отидохме в градината, значи – а там няма амбалаж. Забравили, щели да докарат, не знаят кога, да почакаме... Хубаво де – почакахме. Нейде два часа чакахме.
После ми писна и наредих: “Строй се! Към селото!”.
А Маргаритката седи и се муси нещо...
Та тръгнахме и на около двеста метра ни среща командирът – леко поизтрезнял. Бях пратил човек да го вдигне, справил се – макар и с доста зор.
И като се развика... Защо съм ги повел обратно, ония сега ще докарат амбалаж и ще ни обвинят, че сме избягали, нямаме протокол...
Което – после разсъдих – беше вярно.
И моята грешка беше в невслушването в разума, прибързаността, изобщо – разпалеността на действията ми.
А после почна да ме упреква, че съм поел всичко в ръцете си, не съм оставил Маргарита да командва, тя е на първи отряд – значи заместничка...
Контрирах, че нямаше да има никаква нужда от заместници, ако не бяха се напили като прасета и не бяха ни оставили на съдбата.
Той се  разсърди. И веднага се оплакал в щаба в Пловдив. А шефка там беше Станка Вангелова, после Шопова. Която си ме гледаше накриво – трудно приемах, че има авторитет, защото малко нещо я познавах и имах определени съмнения в качествата й.  Не в интригантско-пробиваните, а в деловите.И хич не се съгласявах да бъда част от антуража й.
Та Станка дойде със свитата си – там беше едно хубаво маце, Кира се казваше... Но това е друга история.
Дойде, направи събрание на бригадата. На което всички – независимо от кой отряд бяха, застанаха зад мен. И се казаха доста нелицеприятни неща за звездните братя.
Само едно момче – смятахме го за приятел, дори със Златко му бяхме на гости в Пловдив, та той се изцепи, че след пристигането на амбалажа, съм казал на бригадирите да не се напрягат, и без това от АПК-то ни дължат заплащане не по норма, а по тарифна ставка.
Което си беше така – познавах отлично разпоредбите и правилата.
И като рипнаха нашите... Смляха го от критики. Предположиха, че всичко е от завист, от мерак за власт и така нататък. Занев млъкна, сви се, до края на следването заобикаляше компанията ни...
А аз отнесох мъмрене – за волунтаризъм и анархизъм.
20.
Без малко щеше да ни отнесе законът след една бригада.
Бяхме във Видин. Но не в града, а в един пионерски лагер – на около 30 километра встрани, в една затънтена, макар и много красива местност.
Аз бях пак ЗКТЧ – трудовата част. Най-гадната длъжност. Мотивация, качествена работа, количествени натрупвания, а полето широко...
И ние сме с нашите колеги. Които нея година бяха пред четвърти курс – демек, големи.
Та ги мързеше...
А имаше как да изкараме хубави пари. Беряхме ябълки. В хубава палметна градина. Към 20 лева на сандъче за СССР, тридесет и няколко за ГДР. И работехме... Но какво ни костваше!
Мамините синчета и щерки, парашутистите и подводничарите, бяха точно тогава решили да отидат на почивка  - както приемаха бригадата, и  им се щеше някак си да не се работи, а просто... Абе, веселба!
Казано честно, половината от тях поне не се бяха появявали досега. Болни, нефелни... Пък тая година им хрумна да разнообразят живота си.
А, и с далечен прицел – идваше разпределение, трябваха им малко червени точки в биографията.
После се уредиха в столицата, естествено, но в оня момент още не бяха сигурни. Та на тая бригада всичко си беше нормално. До един момент.
Имаше домакинка на лагера, имаше стол – храненето нормално, имаше вечер забави, имаше ходения във Видин и посещения на тамошни заведения /като се сетя за една винарна, скрита под земята, в парка – много приятно място/, улавяхме и сръбска телевизия.
Което също беше важно – гледахме западен футбол, видяхме известни боксови мачове /включително на Касиус Клей, вече Мохамед Али/, някои много интересни концерти.
Но...
Но!
Един ден се обадиха от цигарената фабрика. Има ли възможност да отидем за два дни – събота и неделя? Върнали им пратка отнейде си, трябвало да се накъсат пакетите, да се приготвят за преработка цигарите. Пари нямат, но всеки ще получи два стека цигари.
При 50 стотинки филтърните...
Отидохме. Работихме, взехме цигари, и си взехме още.
Някои бяха прекалено нахални. Един се прибра по къси гащета.  Представете си – минава охранителят зад фабриката и на метър пред него – туп! – се изтърсва пакет с цигари. Грамаден.
Напълнил нашия гащите с кутии, вързал крачолите, стегнал с каиша и ги метнал през прозореца.
Та после в лагера цигарите ги имахме за нищо. При покера една цигара беше чип, а вървящите по плаца, ако видят кутия цигари, ги мързеше за толкова да се навеждат...
20.
Командир беше Огнян. Не Огито, а друг Огнян.
Срещнахме се на кандидат студентския писмен, приказвахме си, подсказвахме си.
След две години се засякохме – вече колеги.
Запознахме се наистина, станахме добри другарчета, бях му на гости няколко пъти /живееше на “Горски пътник”/... Запознах се с брат му – таксиметров шофьор, с баща му – пенсионер.
И един ден гледам снимки на масата. Баща му с Тодор Живков, баща му с Цола Драгойчева...
Оказа се, че бащата бил виден комунистически деец до момента, когато му направили сложна операция на черепа. Но го уважаваха. И на сватбата на Огнян бяха дошли доста видни комунисти – включая от Политбюро.
Та го питам защо е кандидатствал на общо основание – нали имаха привилегии? А той ми обясни, че баща му казал: “Каквото съм направил – то си е мое. Вие сами се оправяйте!”.
Брат му не щял да учи, станал шофьор, Огнян бил приет на общо основание в СУ.
Като свърши бригадата, един ден получихме с него писма. Викаха ни в следствието.
Шашнахме се.
Отидохме.
Огнян влезе пръв. Бави се около половин час, после излезе заедно с един възрастен цивилен. Който каза, че няма нужда да се явявам, разписа пропуските.
Огнян ми обясни – имало жалба до нас. От ония, мърлячите. Били сме крали одеяла и от храната. Което е просто абсурдно. Защото в лагера си имаше домакинка, имаше готвачи и ние изобщо нямахме допир с материалната част. Просто бяхме облекчени. И се възползвахме от това олекотяване на работата.
А тия глупаци, без поне да се замислят, ни обвиняват в невъзможни неща. Мързяло ги е дори да изпипат интригата.
Следователят направил бърза проверка, а после ги извикал. И им обяснил, че ги чака съд за клевета и набеждаване.
Та една вечер дойдоха на уредена среща в Огнянови – тихи, кротки, посрани. Полугласно се извиняваха – ама нали... грешка... те за добро...
Аз със сигурност щях да оставя да си ги съдят. Но Огнян  - добра душа, подаде заявление от името на двама ни, че нямаме претенции към тях.
Е, лепнаха им някакви комсомолски наказания – все пак, дискредитация на бригадирското движение и т.н.
Така че – не всичко беше цветя и рози, както пишеше в лексикончетата. Имаше и нормални гадости.
Които, обаче, вече са разсеяни от времето и сенките им само се мяркат тук и там...
21.
Летата бяха разпределени – лятна бригада, после в къщи, после есенна.
Първата година беше някак си по-леко. Но после със Златко ни направиха ЗКТЧ-та /дето ви викам – най-гадната работа/, та почвахме подготовката седмица по-рано. И завършвахме по-късно. Отчети и т.н.
Тоя месец, дето оставаше, го прекарвах в Бяла Слатина, а понякога и в Борован.
Последното лято на свобода – 1971 година, след приемните изпити и преди казармата, изкарах пак там. Де на полето, де в къщи… И понякога махах очилата – да не привиквам с тях. Но…
Есента ме взеха в Търново. Като отидохме във ВНВУ-то, от мен веднага се заинтересуваха лекарите. И – изследвания. Капки в очите, разширяваха зениците, зяпаха.
После десет дена във военната болница в София.
Нашите през това време полагали клетва. И аз положих – но пред знамето в щаба. А после почнаха да се чудят какво да ме правят.
Държаха ме така месец време. Ха тук на работа, ха там да помагам... Ама един войник не е бройка, трябва да е в частта си.
И аз “уредих” нещата. Седя веднъж в един склад, скучая.
Гледам – вътрешен телефон. Взех да въртя шайбата – 227, 227... Що тоя номер – ха питайте ме... След малко се почука, влезе помощник-дежурният по училище. Курсант от горния курс, с лента, с пистолет – абе, както си му е редът. Вдигна слушалката, рече “Да, тук е!”. И ме поведе. Заедно с още двама курсанти – от дежурната рота. С автомати, че и с ножове на тях.
Хайде в щаба. Там – заместникът по тила полковник Грозев. Истински военен, солдафон. Като крещеше – мустачките му направо се завираха в очите му.
Видях го, защото доста ми крещя. Бил съм звънял и дразнел началника на военното училище /той почина на другата година, при едни занятия/.
И сега какво да ме правят?
Командировъчно и – хайде в Севлиево. Там беше ВНВУ – 3, МНЗ база. В нея имаше охранна рота, тридесетина старшини – склададжии, един майор.
Плюс изпращаните там издънки на училището – скъсани на изпитите, нарушители, всякакви непасващи на устава.
Ама аз изтеглих късмет. Не ме оставиха в ротата, а се водех командирован от училището заедно с един старшина и още един войник. Демек, хем сме там, хем не сме под пълната юрисдикция.
А старшината...
Ама той си заслужава отделен разказ...
22.
Старшината беше колоритен тип.
Казваше се Цонев. Тодор Цонев /щото имаше и Иван Цонев/.
Имаше и друг старшина важен в базата – на ротата. Генков по фамилия, ама беше лигав, гаден, подъл, следеше колегите си и войниците, докладваше... Дафин му беше малкото име.
Но тоя, нашият старшина, не беше лош човек. Завършил 30-те години нейде трето-четвърто отделение, отишъл войник, останал на свръхсрочна, взел участие във войната /имаше няколко ордена и медала/, беше си своеобразно честен и почтен.
Е, гонеше го огромният комплекс на невежеството. Аз бях завършил гимназия, приет да следвам, а той... Но не показваше нещо външно, разпитваше, търсеше обяснения, учеше се... Беше над 60-годишен, ама не го пенсионираха. Пък и не можех да си го представя без казармата.
Всяка събота ни разписваше книжките “гарнизон”. Тоест – скитахме до към девет часа, прибирахме се, влизахме в специалната сграда /там имаше стаичка/ и спяхме в неделя до обяд.
Тайно!
Защото складовете в събота се запечатваха, ама ние си имахме свои тайни... Например, като закъсвахме за ядене – войникът винаги иска да яде, да спи, да...
Хубаво де, двете неща!
Едно прозорче на склада за консерви, смъкваме стъклото, отваряме отвътре. “Русенско варено”, в кашони. Вадим две кутии, после изправяме на ръба едната, отгоре й слагаме друга... Все едно – непипано.
Тия консерви бяха за занятия.
Имаше въоръжение и всичко необходимо за една дивизия. Два пъти в годината идваха запасняци, обличаха ги и – напред! Само че преди това се правеше пълна проверка на имуществото.
Най-гадно беше с оръжието. Искаха от всеки сандък /10 автомата/ един да се простреля на стрелбището. От оръдията и танковете не помня колко, ама ги откарваха до мястото с големите трейлери.
Та минават офицерите, казват от кой сандък кой автомат, вадиш, чистиш, прострелва се, пише се протокол, после се чисти, смазва и пак в сандъка, в насмолена хартия.
Какво чистене падаше...
Както пес дръгне кучка!
За оръдията не говоря – големия банник, после сипвахме с кофата топла смазка, избива се “тапата”...
Бе, мани, мани!
Май само с ракети не бях стрелял.
Но брат ми стреля. Беше в Самоков, та ги караха нейде в Средна Азия – да гърмят в пустините.
Всичките офицери се върнали с коли оттам. Нали военните ешелони /още повече тоя с ракетите/ не се проверяваха, завили ги с брезент и толкова...
Ах, тия ешелони! Случвало се е да придружаваме такива из страната. А по-често разтоварвахме. Консерви, оръжие, боеприпаси – какво ли не.
Като се сетя как подреждахме пирамидата сандъчета със запалки... По чорапи – в него склад с цинтове не се влизаше! Една искра и... Подаваме внимателно, бавно, до края...
Обаче, един изпусна сандъчето...
И то... туп... туп... туп...
Прехвърля се бавно, а пред очите ми... Абе, наистина целият живот – колкото и кратък да е – минава пред очите...
Но сандъчето падна върху крака на един от нас. Пое удара той, нищо не стана, но кракът му... Половин година ходи по военни болници, накрая го уволниха. Не инвалид, просто да се долекува.
Оня, дето изпусна сандъчето, не беше по-добре.Вкараха го в ареста, а после... Да, знам, че “мечката” е неправилно решение, но...
Толкова се бяхме стреснали, така ни се беше набрало, че логично яде бой. Ама бой!
За занятията, за марш на скок – какво да говоря? В доста от тях не участвах. Старшината ревниво пазеше никой да не товари войниците “му”. Което си беше от полза за нас.
А и много го уважаваха, та да му газят хатъра.
Само пример. Пенсионираха майора, началник на базата. Старшината стана ВРИД. Както разбрах от едно момче от новобранците – две години бил на длъжност за старши офицер.
Уважаваха си го...
23.
Беше цесекар.
И какви дискусии развивахме... Докато побеснее – а аз мога и търпеливо магаре да докарам до нажежаване, развика се и се скрие нейде.
Пък в понеделник към 10 часа ми даваше пропуск за града. За “Спорт”. В сряда за “Футбол”. Уж по служба нещо. То всички знаеха, ама траеха. Уважаваха го, ви казвам.
Та, викам ви, в събота подписваше гарнизонката.
Обаче, един петък го ядосахме нещо с другото момче и ни отряза. Просто замина – без да ни се обади. А ние – презоградска.
Зад големия войнишки клозет, който се беше разпрострял на пет метра пред оградата, имаше дупка в стената. Срутване – почти на половин метър над земята. Прекрачваш и си на свобода.
Та и ние от там. /Отклонение. Наскоро минах през Севлиево. На мястото на казармата са направили парк. Хубав парк. И са запазили тоно сградата, където беше нашата база. С лице към нев, лявата грамадна врата. Запазен е и паметникът – гипсов, елементарен, но… Спомен!/
В събота ходехме обикновено на кино. Да можем спокойно да видим филма, защото после ротата ходеше /във вторник и сряда, за всеки караул/, ама ставаше натрупване. И се гледаше филма по войнишки – просто нямаше как да се възприеме нормално.
Стигнахме до киното, излетях аз пред него, на площадката... и застинах.
Старшината там!
Някаква сватба, пълно с народ, нашичкият нещо кум ли, какво – изтъпанчен отпред... Едва махнах на колегата да си трае зад ъгъла. А старшината ме видя. И аз – туп, туп, с маршова стъпка.
“Какво има?” – вика ми. Явно мислеше, че нещо спешно е станало, та са ме пратили да го викна.
Другарю старшина, така и така, забравили сте да ни разпишете гарнизон, помолих дежурния и той ме прати до Вас, откъдето ми казаха, че сте тук...
“Хубаво!” – вика, ама облекчен. “Къде са ви книжките?”. И подписа.
А после – както в добрите криминални романи, си направих алибито. Бегом в казармата /времето вече беше от значение/, помолвам дежурния да ме пусне до дома на старшината. Дежурният добра душа, веднага ме пусна.
Бегом до тях /живееше до фабриката за ВиК изделията, сега чужда собственост/, питам за старшината, дъщеря му казва, че го няма, на сватба е. Поглеждам часовника – брей, то 11 станало /а беше към 12 часа!/ и се понасям на бегом... До ъгъла.
Алибито вече бетон.
Та така я карахме – де хей, живот, здравей, здравей, де замествахме някой болен на поста /имам над 80 караула, което е нищо. Някои момчета избичиха по над 350/, де в ареста...
Първият път ме вкара Дафин Генков още при пристигането.
22 януари 1972 година. Зима, сняг, студ. От автогарата отивам към казармата – питам, казват ми где е.
Дежурният проверява документите, сочи в далечината бледа светлина.
Казармата е била на 6 конен полк. А после там, където е бил манежът, направили футболно игрище – 100 на 60 метра. И севлиевският отбор тренираше там, че и гости пускаха.
На другата година идва “Динамо” – Москва и тренира в базата, а после правиха спаринг с “Левски”.
Аз бях и на двете места. И даже щраках с фотоапарата. Макар по него време за подобни снимки в казармата...
Та, викам ви, в далечината се вижда мътна светлина. Въъъървях, въъървях, минах покрай редовния гипсов паметник на войник с автомат, стигнах сградата, дето беше поделението.
Останалите сгради – складове, гаражи, щаб.
Посрещнаха ме, имаше куп шегички за новобранеца, дето го лашнали чак в Севлиево, съчувстваха за ситуацията, ама... Какво да се оплаквам? Там имаше всякакви образи.
И тъкмо тая вечер бяха докарали един дисципаджия. Изкарал трите години, още една трябваше да дослужва, ама сбъркали и го върнали в базата.
А то трябвало да няма допир с довчерашното място на служба, нещо пообъркали и... Пратили го там за убийство на дете.
Да, да – не се шегувам. Много обичал да играе с децата – през оградата ритали футбол. Нещо като джитбола, ама през ограда с бодлива тел отгоре.
И един ден бил на пост в ГСМ-а. Вървял по полосата, щракал затвора на калашника, вкарвал патрон, изкарвал... Абе, скука!
Пък ГСМ-ът опираше в оградата към общежитието на фабрика “Петолъчка”. И деца ритали топката. Спрял да гледа, заприказвал се с тях и...Неволно натиснал спусъка...
Трагедия!
После дисцип.
Не знам каква му е била съдбата, но нея вечер изглеждаше нормален младеж, малко по-голям от нас, наистина мрачен и много, много пестелив в думите.
Така започна службата ми в Севлиево.