Не успях да докарам успех за медицина.
Оказва се да учиш за лекар - никак не било шега работа!
По време на една сесия, мои стари приятели решават да ходят на врачка.
Случвам се наоколо.
Помъкват ме с тях.
Жената започва да гледа.
Аз нали го играя „Барабар Петко със студенцията”
… съм последен.
Старицата се вглежда в чашата ми, върти глава и сумти:
- Тук не виждам ни медицина, ни наука! Юнако, я си признай! Всъщност на кой изпит те скъса животът?
- Ами то таковатааа… - започвам да пелтеча аз – Имах си мечта. Но оценките ми се оказаха ниски за университета.
- Добре! Не си в сесия! Тогава за какво си ми дошъл?
- Ей така – чупя пръсти аз.
- Какво значи ей така!?
- Мечтаех си да спасявам и лекувам хора. Че за това…
- Е! И от мен какво искаш?
- Знам ли!? След като никога няма да бъда лекар, поне да ми кажеш какъв мога да стана.
- Момчеее – размахва пръст жената, пронизвайки ме с поглед, който ще помня до живот - Решиш ли да преследваш съкровената си мечта - никога не казвай никога! Ясно!?
- Да, да! – смутолевям аз, но после се правя на мъжага – Ама защо ми се караш?
- И питаш?! – сочи ми едната от чашите тя - Ви’иш ли туканка на? – и поглежда момичето, което е пило от нея - Само тя и ти ще поживявате люде. Па те он’я - въси вежди към гаджето й – Он изобщо нема ‘а завърши.
- Ааа…?! – хили се набеденият – Е нали каза, как в сесията ще съм ажур.
- Щот’ само за сесията ма пита. За мечта дума не обели – после се обръща към другите двама и добавя - А тия убавци все кат’ чантаджии ша са моткат по лечебниците. Така чеее… Стягай се момче! И да не си я гъкнал повеч’ таа тъпотевина… Никога си то’а - никога си оно’а. Чуеш ли?!
Тръгнахме си потресени.
Минава време.
Всички те завършиха.
Без единия - Он’я.
Посоченото за пример момиче стана виден хирург.
Момчето и момичето нарочени за чантаджии се реализираха като медицински консултанти при застрахователите.
Аз обаче непрестанно се разминавах с пророчеството. Работих какво ли не. Нооо… Винаги твърде далеч от сферата на здравеопазването. В един момент решавам да се занимавам с радиестезия. Наука боравеща с енергии пренасяни от вълни, които са табу за съвременната апаратура. Така минават къде десет години. Една неделя чета в нета: „Радиестезист извършва медицинска диагностика чрез вълновия способ на радиестизията.”
Отивам.
Човекът започва да мери.
В един момент се ококорва.
- Да нямам рак? – питам аз.
- Пепел ти на устата!
- Ми?
- Имаш отрицателен магнитен поляритет на границата на биологично възможното.
- Ха така! И какво мога да правя с него?
- Да спасяваш човешки животи! Да лекуваш!
- Стига бе! И как ще да става това?
- Има такива практики. Прочети! Научи се! Ще видиш! Ще слагаш лекарите в малкото си джобче.
Първо се посмях от сърце.
Година по-късно решавам да опитам.
Оказва се истина!
Вярно!
Началото бе тягово. Успявах единствено да отнемам болка, или да премахвам енергийни блокажи. Но не спирах да практикувам.
Отново минава време.
Един ден съм в градския транспорт на голям град. Отпред двама клошари се скарват с контрльорката. На по-възрастният му прилошава. Килва глава. Опипват го за пулс. Тутакси се развикват, че е мъртъв.
Спират автобуса.
Викат линейка и полиция.
Пътниците започват да слизат.
Минавам покрай човека. Поглеждам го по моя си начин:
„Душата още е витална! Но има енергиен прорастък, блокиращ динамиката в сърдечната област. Значи мога да помогна! Неутрализирам блокажа и готово. ”
Захващам се.
Да! Ама не!
Още от първия опит осъзнавам, как всъщност до сега не съм работил при спряло сърце.
Мисля си:
„Дори да премахна блокажа, как ще реанимирам сърцето? Повече няма да се намесвам в подобни ситуации! Никога!”
Буквално миг след това ме връхлита ефектът на обратната тяга. Блокажът връща енергия към мен. Случвало ми се е. Стане ли така, все едно пред теб гръмва шокова граната.
Странно обаче!
… там някъде сред блясъка мярвам размахан, показалец и нечий строг поглед.
Взирам се!
Виж ти! Ликът на онази сърдитата гадателка е!
Направо изтръпвам!
Но пък ме стрелва хрумка:
„Да насоча моя енергиен импулс към идващия от зоната на блокажа. При сблъска, сумарният капацитет от енергиите ще изиграе ролята на дефибрилатор. Което би трябвало да активира сърдечните възли. Синусовият и Атриовентрикуларният.”
Правя го!
Блокажът се разпада.
Сърцето сработва.
Човекът, потрепервайки отваря очи.
От тогава при подобни ситуации не смея дори да си помислям за думата НИКОГА.
© Ригит Всички права запазени
Спасибо, Мастер!