Странната групичка се придвижваше бавно по снежната пъртина, по която, въпреки засилващия се снеговалеж, все още се виждаха следите на вървящите по–напред хора. 

  Мъжът крачеше приведен, затиснат от огромната тежест на двата вързопа, които се поклащаха на гърба му, готови сякаш всеки момент да се стоварят на снега. Жената се беше подпряла отзад на шейната и едвам се тътреше, гледайки с унил поглед кльощавия задник на Спарк, който се бе оказал най–издръжлив на глад и бе успял да надживее с почти седмица водача на впряга. Горкото животно обаче беше към края на силите си и скоро нямаше да може да тегли шейната, в която имаше всичко на всичко един вързоп с златен прах, четири фунта замразена сьомга, два фунта брашно, четири одеала, празна пушка, две бутилки уиски и няколко метални съда.

  – Бен, не мога повече – проплака жената, – хайде да спрем да си починем.

  Мъжът спря за момент, колкото да изгледа недоволно половинката си, после продължи напред без да обели и дума. Жената, чието име беше Мойра, продължи да хленчи още известно време, след което се предаде и замлъкна. Знаеше, че трябва да стигнат до океана преди и последният китоловен кораб да е отплавал, знаеше, че трябва да бързат, че друг вариант за спасение няма, но протестираше с цялото си същество срещу нечовешката умора.

  Спарк се спъна и зарови нос в снега, после се надигна с мъка, „окуражен” от псувните и ритниците на Бен.

  – Бен, не го бий! Не виждаш ли че едва диша! От три дена не е ял нищо!

  – Млъквай жено, и се стегни! Трябва да бързаме иначе…

  – Добре де, добре. Само не го бий. Ето, виждаш ли, изправя се. Браво момче!

  Мъжът изсумтя и закрачи напред.

  – О, Боже, за какво беше цялото това тегло! Защо се забихме в тази пустош…

  – Жено, когато се приберем, ще имаме много пари, ще си купим къща, ще заживеем охолно, без каквито и да е притеснения за бъдещето.

  – О, Бен! – промълви жената и получила капчица нова енергия, забута напред шейната, подпомагайки изнемощялото куче.

  Снегът понамаля и дори за момент над хоризонта се показа слънце. Мъжът спря, за да намести вързопите със злато и лицето му се изкриви в болезнена гримаса – целият му гръб беше в рани.

 – Бен, дали да не…

 – Не, Мо, продължаваме, до утре сутрин трябва да сме стигнали брега.

 – Но…

 – Моля те не започвай пак! Вече стотици пъти сме обсъждали тази тема.

***

  Не успяха да стигнат до океана нито на следващата сутрин, нито на по-следващата, явно не бяха определили достатъчно точно местоположението си на картата, или може би се движеха прекалено бавно. Мъжът падаше от време на време, но винаги успяваше да се изправи сам; жената падаше двойно по-често от него, като почти никога не успяваше да се изправи сама; Спарк вече не се плашеше от ритниците, посрещаше ги озъбен, със злобно ръмжене.

 – Бен, да зарежем златото, ще си помагаме един друг и ще стигнем за нула време. 

 – Ти луда ли си! То е нашето бъдеще, жертвахме три години от живота си за него – отвърна рязко мъжът и избърса с длан посивялото си лице. Жената наведе глава и захлипа жално. – Още малко, миличка, още мъничко и ще стигнем.

 – Можем да го заровим някъде, догодина ще се върнем и…

 – Не, не, не!

  Мъчеше ги страхотен глад, предният ден бяха изяли последните остатъци от рибата и брашното, но продължаваха да се влачат напред, към океана, към бъдещето.

Спарк се просна на една страна и застина, озъбен, с невиждащи очи. Бен се приближи до него и го ритна. Никаква реакция.

 – Бен, недей! Аз ще се оправя с него!

  Мъжът махна ядно с ръка и каза:

 – Ти ще трябва да носиш третия вързоп, няма друг начин. Ще се справиш, знам, че ще се справиш.

 – Ти си луд, Бен, луд си, не разбираш ли, че загиваме! Майната му на златото!

 - Не ме предавай, Мойра! Много преживяхме заедно, и това ще го преживеем.

  Мъжът тръгна напред, с несигурна крачка, но решително, без да се обръща глава към половинката си. Не спираше, отдалечаваше се, и засилващият се снеговалеж вече почти го скриваше от погледа на жената. Тя се дотътри до грохналото куче и започна да му говори мили, окуражителни слова. Животното надигна глава, огледа се и излая дрезгаво.

 – Хайде сега да поработиш малко. Аз ще ти помагам. Когато стигнем, ще получиш много риба, и месо, тлъсто месо. Разбираш ме, нали, знам, че ме разбираш, Спарки, миличък. Ах, как ще те охраня аз тогава. Изправи се де!

  Кучето се надигна на предните си крака, извъртя рязко глава и впи острите си зъби в основата на левия прасец на жената, точно над черната кожена бота. Остър писък раздра притихналата бяла пустош.

  – Жено, какво става? – изкрещя мъжът и се обърна. Първата му мисъл бе, че жена му е изпаднала в истерия заради кучето. Знаеше каква милозлива душа има тя, дори суровият север не бе успял да я промени. – Пукна ли най–сетне тази мързелива мастия?  

  – Бен, Спарки ме захапа за крака! – извика с треперлив глас младата жена. – Ела да ми помогнеш, бързо! Олеле майчице, Спарки, пусни веднага!

  Бен захвърли вързопите и се втурна да помогне на жена си, която вече виеше от болка.

 – Мо, дръж се, идвам!

 Мойра беше паднала на снега и се опитваше да измъкне крака си от зъбите на озверялото от глад животно. Във въздуха хвърчаха пръски кръв. Първите два ритника на Бен не дадоха никакъв резултат, третият обаче принуди Спарк да пусне сочната жива плът и да се отдръпне скимтейки настрани.

 – Ще те убия, гадино мръсна – изрева Бен на кучето и го срита отново. Спарк се озъби, след което бавно и някак тържествено облиза окървавената си муцуна.

 В това време жена се надигна и седна, вторачвайки очи в ранения си крак. Дланите й трептяха като брулени от вятър есенни листа.

 – Аз … не очаквах. Той никога преди… Не знаех, че е толкова гладен…

 – Спокойно, Мо, ей сега ще те превържа. Само се успокой.

 Бен наряза едното от одеалата на ленти и превърза криво–ляво раната, като преди това я проми с уиски. Лицето на Мойра постепенно възвръщаше обичайния си цвят.

 – Бен, съмнявам се, че ще мога да ходя с този крак.

 – Ще можеш, миличка, ще можеш. Дай ми сега ръка, за да ти помогна да се изправиш. Ха така. Няма да се предаваме я, бъдещето е пред нас, океанът е близо. Ето, виждаш ли, че можеш. Подпри се сега отзад на шейната, а аз ще накарам този звяр да си размърда ленивия задник. Че път ни чака.

  След около миля изнурително тътрене по бялата пъртина, тъкмо когато слънцето отново се усмихна плахо за момент, младата жена чу как нещо изпращя, и усети жестока болка в прасеца – разръфаното й от зъбите на кучето ахилесово сухожилие се бе скъсало.

  Бен изпсува грозно като видя как жена му се строполява тежко на снега, стиснала с две ръце осакатения си крак. Осъзнаваше, че нещата този път наистина отиват на зле, но отказваше да приеме този прост факт. Подхвана Мойра под мишниците и я изправи, а тя се хвана като удавник за раменете му и зарида в лицето му, търсейки утеха.

– Не мога да стъпя, Бен. Чувствам ходилото си като отрязано, а болката е направо нетърпима. Толкова много съжалявам! Трябва да освободим място в шейната… Мисля, че ако заровим торбите под някое дърво…

 – Мисленето остави на мен, жено.

***

  Ден по–късно вахтеният на китоловната шхуна „Призрачно сияние” забеляза някакво движение на брега. Доближи бинокъла до очите си и видя кльощав мъж, размахващ ръце като обезумял. В шейната до него имаше три обемисти вързопа, а отпред подтичваше опърпано, изнемощяло куче.

 – Капитане – провикна се вахтеният към кърмата, – появи се още едно от „златните” момчета.

  Капитанът се засмя гръмко и отвърна:

  – Изпрати лодка да го вземат. Билетът за първа класа в трюма при плъховете за него ще струва хиляда долара. В злато. 

  – Не е ли множко.

  – Нищо не пречи да пробваме, и без това утре отплаваме и финансовите постъпления спират. Ако не ще да плаща, да си стои тук цяла зима.

  – Слушам, сър. Да изхвърляме ли още китова мас?

  – Изхвърляйте, изхвърляйте.

  Когато лодката се приближи до брега, единият от гребците извика на Бен:

  – Билетът за цивилизацията е хиляда и двеста долара, приятелю. Двеста сега, хиляда после, когато се качим на борда.

  – Луксозна каюта предполагам ще получа – измърмори ядосано Бен, докато бъркаше в едната от торбите.

  Гребците се изкискаха. Единият се загледа в кучето и каза:

  – За него няма място, но ако доплатиш…

  – Той остава тук, издръжлив е, нищо чудно да преживее зимата. Нали така, Спарки!

  Чуло името си, кучето размаха опашка. Докато Бен товареше сам вързопите на лодката (категорично бе отказал каквато и да е помощ), вторият гребец подметна:

  - С какво си го хранил това животинче? Коремът му се е подул като плондир.

  Бен махна небрежно с ръка, прокашля се и отвърна:

  - Вчера гръмнах един вълк и Спарки си похапна добре, но аз пасувах. Ще ме нагостите, когато се качим на борда, нали?

  – Разбира се, приятелю.