16.06.2016 г., 18:25 ч.

Тсалайдон 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
605 0 1
18 мин за четене

  Първото ми посещение в Окования град беше преди три години, и от тогава кракът ми не е стъпвал там. И макар да съм посещавал много прокълнати и забравени от Златното око градове, този беше най-ужасяващия и непонятен за мен.

  Попаднах там в година 778-ма от Третия цикъл на Златното око. Потова време служех като пратеник на Златното Око. Бях изпратен с цел да говоря с господаря на града, самия Крал на Оковите, с цел сключване на икономически съюз с Империята. Пътувах дълго и изморително, и накрая се оказах пред портите на града, които се отвориха пред мен, задвижвани от сложни механизми с множество въжета и вериги, бутани и движени от стотици роби. Войниците, патрулиращи пред портите и по улиците бяха много по-различни от тези на Империята. Те нямаха брони, нито шлемове, а дълги роби и странни копия, а на ръцете им имаше дълги окови. Жреците, които обикаляха титаничните каменни храмове, също изглеждаха необичайно – витаещи безмълвно по улиците в широки бели дрехи и носещи множество дамги по бузите. Гледах и мълчах, прекосявайки пътя към двореца на Краля, гигантска каменна постройка с безброй островърхи кули, най-високата от която – изградена изцяло от бял мрамор. Именно от нейния връх се спускаха десетки огромни вериги, всяка свързана с кула на храм. Попитах придружителите ми – четирима войници и един жрец – за предназначението на тези вериги, ала те не пожелаха да ми отговорят.

  Пред портите на двореца ме посрещна цяла армия стражи и един мъж с вид на жрец, който обаче нямаше дамги по бузите, а само обици с тежки железни висулки, които се спускаха до раменете му. Беше гологлав и се представи като един от личните слуги на Краля. Той ме разведе из двореца, който ми се струваше потиснат и мрачен, и ми показа стаята ми – обширно помещение, което обаче бе голо и некрасиво. Имаше само едно легло, същинска каменна черупка с мека сърцевина, в която спях, и маса с един ръбат стол, върху която ми поднасяха храна три пъти в деня. Нямаше прозорци, единственото осветление бяха безбройните свещи, поставени в ниши по стените, и четири фенера в ъглите на помещението, които светеха с мека, постоянна светлина.

  Прекарах трите дни, през които чаках аудиенцията си с Краля, из града. Прибирах се в сумрачната си стая в двореца, придружаван от слуги и войници, само когато настъпеше време за хранене и за сън. В самия палат не ме допускаха почти никъде – навсякъде имаше войници в особени черни мантии, които пазеха входовете на различните крила. Бях допускан единствено до спалните отделения и една от библиотеките (защото съм убеден, че в двореца се криеха още много зали с книги, съхраняващи древно и мрачно познание). Там прекарвах по два-три часа на ден в четене на книги от всички периоди на новата история, дори и преписи на произведения отпреди формирането на Златното око.

  Докато не спях, ядях и обикалях из двореца, аз скитах из града. Естествено, с мен винаги имаше поне двама войници и един дамгосан жрец, който отговаряше кратко и ясно на въпросите ми, ако благоволеше да го направи. От тези мои разходки останах с впечатлението, че Окования град е място, много по-различно от типичните имперски градове. Нямаше я онази хаотичност на сградите, нямаше ги многото цветове и непрестанния шум, характерни за градовете под погледа на Златното око. Сякаш всеки знаеше мястото в йерархията си и задачата си, сякаш всеки крачеше с някаква цел, а не се шлияеше безцелно. Дори робите, които бяха навсякъде (Окования град търгува робите си от множество малки държави в Юга), работеха мълчаливо и упорито, сякаш преследващи някаква идея (по-късно разбрах, че слабите и болнави роби стават работници и слуги, а силните и здрави влизат в редиците на войниците).

  Навсякъде имаше храмове и казарми, като първите се открояваха с високите си кули, на всяка от които винаги бе закрепена гигантска верига. Казармите бяха далеч по-прости – многоетажни здания във формата на огромни каменни кубове с редове широки един лакът прозорци на всеки етаж. Бързо осъзнах, че живота в тях едва ли е изпълнен с богатство и гуляи.

  Скоро вече имах смътна идея за йерархиите на жреците и тези на войниците (базиращи се на робата, където обикновената бяла роба символизираше най-ниския ранг, а черната, поръбена със златно – най-високия, който най-вероятно е запазен за членовете на Кралската охрана). Забелязах нещо странно обаче – тик някакъв, който обаче се забелязваше при повечето жреци и някои войници. Те от време на време докосваха ръцете си, скрити под ръкавите на дрехите им и движеха пръстите си, сякаш опипвайки някакъв предмет в тъмна стая. Щом ме забележеха, спираха да го правят, ала студените им очи ме поглеждаха с някаква притъпена емоция, която не можех да определя тогава. Аз така и не обърнах внимание на тези погледи.

А накрая трите дни минаха и най-сетне ме заведоха при Краля.


****

 Сто и осмия Крал на оковите, познат под ритуалното име Агормон, властва, като всичките си предшественици, от тронната зала в двореца си. Тронът му е в центъра на стена от злато, по която се вият нишки от сапфирен прах, тънки и ефирни като паяжина. Самия той, в деня на посещението ми, изглеждаше нездраво, блед и слаб, сякаш потънал в черно-златната си роба, с голобрадо лице и тежка, ала проста на вид корона. Очите му помня най-добре. Те бяха с големи зеници, които блестяха в някакъв странен цвят, неописуема смесица от жълто, бяло, сиво и розово, която сякаш играеше някакъв танц около ирисите му. И до днес понякога тези мъртви очи със живи, шаващи цветове в тях обсебват сънищата ми от време на време.

  Кралят се надигна и ме поздрави със странната фраза:

  – Добре дошъл, мой гостенино. Би ли желал усамотение?

  Помня, че само кимнах неуверено с глава, и че Кралят изгони навън всички войници в залата само с едно властно движение на ръката си. В този момент усетих силата и властта в този човек, излъчвани от самата му личност като светлина от фенер.

  С краля проведохме дълъг разговор, в който, признавам си, аз се държах като покорен слуга, като същински роб, упоен от силата и обаянието на този бледен, болнав на вид човек. Успях да му изложа желанието на Златното око за договор с Окования град, и идеята Империята да подкрепя града в случай на нужда, а той да търгува някакви материали (неизвестни дори на мен и изброени в свитък, предназначен единствено за очите на Краля) с тях на ниски цени. Агормон изслуша предложението мълчаливо и съсредоточено, както направи и с доводите ми в полза на договора, които, като ги погледна сега, бяха вяли и отнесени. В този момент бях под властта на Краля.

  Той самият мълча няколко минути, сякаш потънал в мисли, след като приключих да говоря, а най-сетне рече:

  – Ще създам този съюз с вашето Златно око, мой гостенино. Ще подпечатам договора ви, ще изпратя писмо с моето съгласие към вашите властници, и ще започна търговия със стоките, които империята ви желае, веднага щом разбере кои са те. Ала първо желая да ви покажа нещо. Ще ви помоля да доставите пергаментите си на един от писарите ми, който ще ви посети утре сутрин, за да може да създаде точни преписи на свитъците, които уточняват този съюз. След което, ако бихте били така добър, може да дойдете по залез в тронната ми зала подир две нощи. Ще ви очаквам, дори да не се явите. Свободни сте.

  При тези последни думи Кралят повдигна ръка и петте пръста на ръката му, всеки накичен с пръстен, се раздвижиха в някакъв непонятен и невероятно властен жест, който сякаш подръпна някаква струна в душата ми. Обърнах и, все още неосъзнаващ какво върша, излязох от залата, чийто порти сякаш бяха отворени от призрачни ръце. Остатъка от деня (беше привечер в момента на аудиенцията ми) ми е като в мъгла. Не помня дали съм ял и как съм си легнал, но на следващия ден се събудих призори, измъчен от някакъв сенчест кошмар и все още уморен.

  Ако трябва да бъда честен, не желаех да виждам Краля. Достатъчно ми беше едно посещение на тази почти мистична фигура, та да ми стига за цял живот. Ала в душата ми зрееше един неопределен страх да му откажа, и затова потънах в размишления, докато писарят, споменат от Краля, не дойде преди закуска и взе свитъците и неподписания договор за препис и поставяне на кралския печат. Не го попитах нищо и се отнесох вяло с него. Цяла сутрин бях умислен и разсеян, сякаш ума ми търсеше нещо, което просто липсваше, част от мен, която Кралят бе изтръгнал от душата ми по неведоми пътища.

  Отново се разхождах из града, а времето до следващото ми посещение на тронната зала се точеше бавно като деня в Пхеорт. Постоянно блуждаех, сякаш сънуващ наяве, цели часове се губеха от паметта ми, ходех като пиян или обсебен, съня ми бе измъчван от кошмари. Често излизах навън и обикалях в компанията на жреци, които обаче окончателно спряха да отговарят на въпросите ми.

  Това продължи до залеза на третия ми ден след явяването ми пред Краля, когато с натежало сърце и неуверена стъпка се отправих към тронната му зала.

 

****

 Още помня тронната зала в онази раждаща се вечер – сумрака, който се спотайваше покрай гигантските мраморни колони и се наслояваше в ъглите, неественото леко сияние, излъчвано от златната стена зад трона на Краля, и неговите сякаш греещи в онзи болнав, необясним цвят очи. През големите панорамни прозорци гореше залеза, сякаш небосклонът на запад кървеше.

  – А, значи все пак реши да ме посетиш. Мога само да ти благодаря за отделеното време. - рече Кралят, веднъж след като отпрати пазачите си и аз му се поклоних. - Уверявам те, че договора ти е подписан и подпечатан и е нужно само да го представиш пред властимащите във вашата империя. Но, ако би бил така добър да отделиш малко от времето си, можеш да ме придружиш до върха на една от кулите ми. Би ли желал?

  Погледът му сякаш ме пронизваше. Нямаше начин да отклоня предложението му, и макар аз да бях здрав, силен и с бойни умения, този болнав, кльощав мъж накара коленете ми да се разтреперят. С мъка произнесох „Да“, а секунда след това Кралят се надигна от трона си.

Неведоми механизми се раздвижиха в златната стена зад трона, и скоро той самият плавно се премести, отваряйки някакъв проход, перфектен отвор с височината на човешки бой, пред очите ми. Кралят тихо се обърна и премина през него, а докато го правеше, ми направи безмълвен знак с ръка да го последвам. Направих го, без да се замислям.

  Оказа се, че отвора води към началото на вито стълбище, покрай което се точеха тесни прозорци, даващи ограничен изглед към града. Бавно и сякаш безкрайно ходихме нагоре, стълбите не свършваха, а мускулите започнаха да ме болят, запъхтях се, почервенях целия. Кралят се движеше плавно и леко, без да проронва и дума и без да проявява умора. През прозорците градът и дворецът тихо се снижиха, дори кулите на църквите останаха под нас. Единствено гигантските вериги, които бяха десетки и се срещаха някъде отгоре и стигаха до кулите на храмовете, и лилавеещите небеса споделяха мълчанието ни.

  Накрая стигнахме. Стълбите свършиха, ала малко преди това в носа ме блъсна някаква миризма. Миризма на кръв и смърт. А веднъж стигнали върха на кулата, на проклетата централна кула, където се срещаха всички храмови вериги, потръпнах, паднах на колене и повърнах.

  Труповете бяха десетки. Мъртви от скоро, неразложени, просто безжизнени тела със стъклени очи и прерязани гърла. Кръвта им се стичаше бавно по пода и се натрупваше около ръбовете на някакъв каменен басейн, пълен с мътночервена течност. Надигнах глава и погледнах към басейна. От течността в него излизаха вериги. А секунда по-късно от него излезе нещото, което смрази душата ми.

 

  От басейна се появи пипало, което се спусна надолу и докосна кръвта, стичаща се около каменните стени на обиталището му. Ала това пипало беше грешно, извратено, непринадлежащо на никое животно, което планетата ни може да създаде. Мазната му кожа беше полупрозрачна и през нея се виждаше вътрешните му органи, които не наподобяваха нищо, което бях виждал. Нямаше мускули и сухожилия, нямаше двигателно устройство и кръвоносна система, а само гротескна поредица от смукала, тръби и зъбати усти, които се сливаха в един шип в края на пипалото, който бе изграден от нещо, смътно наподобяващо плът. Именно това образувание започна да пулсира, щом пипалото докосна кървавия под. През него започна да преминава нещо, сивкаво-зеленикавия му цвят започна да се променя в червеникаво.

  Душата ми потръпна в ужас. Осъзнах какво прави непонятното създание в басейна, но не желаех да го приема. Все пак думите на Краля потдвърдиха предположението ми:

  – То пие кръв, мой гостенино. Откъснат от своята мъртва раса и от Първоизточника си, Тсалайдон трябва да се храни, поемайки определени минерали и метали, които се съдържат в почти перфектна комбинация... в човешката кръв.

  – Какво... какво, в името на боговете, е това? - успях само да промълвя, все още на колене. Усещах някаква нова сила – силата на създанието в басейна, някаква зла, ала обсебваща аура, стократно по-силна от тази на Краля.

  – Името му е Тсалайдон. То е богоравно създание, родено в мрака на космическите бездни, на планета без слънце, където стотици хиляди от неговия вид процъфтявали в един всемогъщ разум, разпръскващ вълни от знание и мощ сред черните простори на Вселената. За съжаление тази планета изчезнала в някакъв незнаен катаклизъм преди цели еони, и Тсалайдон, последен от своя вид, се спасил, превръщайки се в своеобразна спора в сърцевината на скала, откъснала се от планетата при разрушението й. Милиони години пътувала тя из Космоса, докато не се озова над нашата планета и не паднала на повърхността й, изгаряйки и събуждайки Тсалайдон. Той се озовал на мястото, където сега се издига моят град, Окованият град. С хода на хилядолетията той привлякъл хора от всичка краища на света, изпращайки към тях телепатичен зов. Ала те се уплашили от грозотата и силата на господаря си, затова го оковали, пробили кожата му с куки и го приковали в каменен басейн. Това било преди хиляди години, преди да се формира Окования град и да се появят Кралете. Именно те, Кралете, били избрани истински да се свържат със Тсалайдон, и издигнали град в негова чест. Ала уплахата им от него не преминавала, а годините минавали и бога ни отслабвал. Накрая един от Кралете, по-мъдър от предшествениците си, осъзнал грешката на предците си, ала вече било твърде късно – Тсалайдон бил отслабнал до степен да не може да се свързва с хората в Окования град и му се налагало да пие кръв и да живее в басейн, пълен със вода, в която са примесени хранителни вещества и минерали. Все пак предшественикът ми поправил нещата, до някаква степен – издигнал централната кула на двореца и отново оковал Тсалайдон, ала този път с цел – веригите в басейна се свързвали с Храмовите вериги, започващи от централната кула и стигащи до всеки дом на жреци в града. През тях богът ни изпращал мислите си, способни да пътуват в тленна материя, до кулите на храмовете, които пък служели като камбанарии за мисълта на Тсалайдон – чрез тях той можел да изпраща заповеди и идеи до всеки ум във владенията си. През следващите десетилетия градът се сдобил с името си и всеки човек в него станал покорен слуга на бога си. И до днес е така, макар че повечето хора прегрешават заповедите на Тсалайдон от време на време и трябва да бъдат наказвани. Техните ръце биват порязвани с ножове стотици пъти или пък части от кожата им биват изгаряни. Ако са жреци – лицата им биват дамгосвани. Това не е никакво истинско наказание, но ги държи покорни. Разбра ли достатъчно, мой гостенино?

  – Дори... дори прекалено много. Какво ще правите с мен сега, като знам всичко... това? - рекох, стискайки зъби от ужас.

  – Няма да те убиваме, бъди спокоен. Предлагам ти... да потопиш глава в басейна и да ти видиш бога ни сам. Би ли бил така добър да го направиш?

 

****

Направих го, но срещата ми с така наречения Тсалайдон е неописуема. Безформеното му туловище с десетки очи и беззъби усти е далечно на всичко земно и човешко. Пипалата му, десетки, всяко едно от тях оковано в основата си, постоянно удрят стените на басейна и се движат хаотично като ръцете на полудял. От самата му сърцевина, напонятен орган, който се виждаше под полупрозрачната му кожа, се излъчваше мътна светлина. Нямам думи за цялото преживяване, освен, че то беше най-страшното в живота ми. Имам чувството, че силата на съществото, която се излъчваше от него с непрестанна сила, завинаги се запечата в мен. Бавно осъзнах, че ако това създание не бе така зле ранено в миналото, днес нямаше да има Окован град, а Окована империя, управлявана от извънземен бог от бездните на Вселената, подчинил целия свят на волята си.

  След срещата ми с Тсалайдон ме дамгосаха, но по гърба, а не по лицето като жреците. Болката беше ужасна, желязото беше нажежено до бяло, но аз не крещях – само стенех, докато кожата ми цвърчеше и докато дамгата не беше готова. След това ме отпратиха с подписания договор и писмо на Краля със съгласието му.

  От тогава минаха три години, и аз не съм проронил нито дума от страх. Страхът от Тсалайдон ме преследваше през всички тези години, страхът от неговата сила и неговия гняв, ако разкрия съществуването му на света и застана срещу него. Но днес пиша този своеобразен мемоар в стаята си в един град на бреговете на Стоманения океан. Веднъж след като го завърша, ще го изпратя към столицата на Империята на Златното Око, с надеждата това откровение да попадне в ръцете на някой властимащ. И ако това стане, отправям към получателя на това писмо една молба: унищожи Окования град. Впрегни армиите си, потърси съюз с номадите на Юга или градовете-държави на Запада, или с дивите варварски племена на Севера, и изпрати армиите под свое командване към Окования град. Изгори го до основи, срути храмовете и накарай кулите им да рухнат. Остави войните ти да вършеят из двореца, разбий трона и прережи гърлото на Краля, а после се качи на върха на централната кула. Махни Храмовите вериги от халките им и строши тези, привързващи пипалата на Тсалайдон. После довърши самия „бог“, извади го от басейна му и стъпчи безформеното му, безгръбначно туловище с крак. Направи го без да мислиш. Иначе той ще нападне ума ти и ще те спре.

  Но не убивай друг, освен ако не ти се налага. Освободи предалите се войници, пусни робите на свобода и строши оковите им. Вземи жреците под крилото си и лекувай раните им – душевни и физически. Защото вече знам какво се съдържаше в оня поглед, с който жреци и войни от Окования град ме гледаха, опипвайки раните си. Онова в погледа им беше молба. Молба да ги освобoдя от робството им – физическо, потвърждвано с измъчване, мизерия и дамгосване, и душевно, причинявано от призрачната хватка на Тсалайдон.

 

 

 

© Кирил Всички права запазени

Бел. авт. - действието на този разказ се развива във във фиктивното бъдеще на Земята, която е западнала до почти средновековно ниво, но на места процъфтява древна технология, почитана като магия. Златното око, за което се говори в разказа, и "Империята", са едно и също нещо - титанично политическо образувание, известно като Империята на Златното Око, заемаща централните части на континента, на който се развива действието. 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??