Тя

Има ли по-хубав начин да умреш?

Мисълта се прокрадна бързо, пляскайки с опашка по мокрия пясък и издъхна някъде между  солените камъни и покритите с водорасли раковини.

Нямаше и тя отлично го знаеше... По-добре от всеки друг на света, а и във всички останали, които сигурно съществуваха.

Нямаше и нямаше да бъде измислен по-добър от този, за който копнееше тя. Чувството я изгаряше, карайки я да тръпне от нетърпение и страст.

Пръстите ù се плъзгаха по гладката стоманена кожа, покрита със ситни капчици роса, преливащи се в причудливи, прегръщащи се форми.

Нежност изпърха друга мисъл.

Нежност, която никой не заслужава.

Нежност, способна да задоволи единствено себе си.

Докосна ги и ги погали. Безжизнени стъклени очи, криещи толкова страст в себе си...  Любов... Гняв, ако се наложеше, но те никога нямаше да я наранят.

Беше спокойна, докато всеки път потъваше в прегръдката им.

Щяха да изгаснат скоро...

Заедно с нея, в целия ù ослепителен блясък и красота, разпръсквайки се в милиони слънца, крещящи под изгряващото слънце.

Тя нямаше да крещи с тях... Нямаше да вика...

Нито стон дори... Само усмивка в цялото си великолепие. Стоманена и прекрасна, каквато всъщност беше самата тя.

Желанието се усили още повече, но тя елегантно го възпря.

Прошепна му нежно, карайки го да чака и да чака. Думи, на които то безропотно се подчини и замря.

Все още имаше силата да заповядва и управлява със страстта си, но тя беше към края си.

Изчерпана, ненужна и овехтяла...

Не съжаляваше за нищо, а и не можеше да си го позволи.

Не и сега, не и в този момент.

Всъщност в никой момент.

Съжалението я правеше слаба и тя отлично го знаеше.

Немощна като старица, преминала дните си, очакваща всеки ден да е последен.

Не, не и не...

За нея този ден щеше да е първия... Ново начало.

Ново усещане...

Скоростта беше без значение.

Тя летеше и това бе най-важното. Усещаше я с тялото си, изваяно за ласки като тези.

Невидими силни ръце я прегръщаха, мачкаха и галеха едновременно.

Сега можеше да крещи с глас, отнасян бързо от вятъра, докато зад нея оставаше цяла една вселена от неизживени мечти и копнежи.

Да вика без да бъде чута със страст, която никой никога нямаше да изживее.

Целувка, докосване и трепет.

Сладост от нещо несъществуващо и толкова реално.

Наслада ли беше наистина или нещо, което нямаше дума, за да бъде описано...

То просто трябваше да се изживее.

Бързо, неумолимо и с цялата сила на мимолетното си съществуване.

Пътят свършваше...

Онзи другият... Нейният... тепърва започваше.

Пътят свърши и всичко се върна в реалността.

Тъжно изсвирване на гуми и трясък от разбити стъкла.

Метал  и искри по асфалта.

Ето го нейният момент, така желан и покрит с разцъфнали копнежи, невинни и крехки в девствеността си.

Свободна...

Освободена...

Освобождаваща...

Завръщаща се...

Отново бяха заедно.

Раят ли беше това?

Нещо още по-прекрасно, чу мисълта си тя и се усмихна.

Беше сънят ù.

Онзи...

Същият, без които не заспиваше.

Тичаха заедно, преплели ръце в паяжина от щастие и копнежи.

Неуморно, без да спират сякаш на това се крепеше цялото им ново съществуване.

Беше точно така.

Не спирай, не спирай, не спирай... шепнеха вълните и пясъкът под краката им.

Не спирай, не спирай, не спирай... пееха водопадите и капките сълзи в тях.

Не спирай, не спирай, не спирай... стенеха дърветата, махайки им с клони.

Не спирай, не спирай, не спирай...

И те никога нямаше да спрат,

защото щяха да престанат да съществуват.

Отнякъде се носеше мелодия...

Повей от вятъра...

Тя отвори очи и всичко, което виждаше, беше прекрасно.

Тя отново беше Тя.

Истинската и различната.

Тя и никой друг...

Продължаваха да тичат без краката им да потъват в пясъка.

Сякаш не го докосваха... Галеха го и той тях.

Косата ù искреше, хвърляйки отблясъци, готови да заслепяват.

А дали наистина не заслепяваха?

Както и усмивката ù...

Кой можеше да издържи на изпитанието, на което щяха да го подложат.

Няма такова същество!

Тази мисъл...

Защо се почувства толкова изплашена и уязвима от нея?

Нямаше отговор...

Тичаха, а тя не знаеше кой е той...

Откъде е... Как изглежда и как се усмихва.

Копнежите и мечтите му, скрити за останалия свят.

Скрити от нея!

Желанието да ги разкрие,

да проучи всяка една частица от него я връхлетя освободено и бушуващо.

Беше толкова силно, че ù причиняваше болка.

Дори и тук, в този свят, така прекрасен и изпълнен само с копнежи

и мечти, готови да се осъществят само с едно мигване на насълзените ù

от вятъра очи.

Същите тези очи се извърнаха

и през пелената съзряха въжето, обвито около ръцете им.

Старо, хилядолетно и вечно.

Тя спря на място...

Задъхана, очакваща и прекрасна.

Знаеше, че и той е сторил същото,

също като нея задъхан, очакващ и прекрасен...

Защо кристалът все по-слабо

свети

и не блести със нежна красота

защо очите и ръцете не

търсят близост след страстта

защо душата ти е тъжна

и гаснеш като падаща звезда

дали не те е страх от мисълта

че своята смърт

намира светлината

пречупвайки се в моите очи

дали не те е страх

от самотата

дали не търсиш в мен утеха

след страстта

потиснала любов несподелена

и скриваш с длани моите очи

за да изплачеш

свойта болка скрита

Беше изписано в мокрия пясък

и дори вълните не можеха да отмият думите...

А искаха ли?

Или само ги даряваха с нежност и ласки.

Тя се усмихна...

Щастлива...

Задъхана, очакваща и прекрасна...