Тя е тук
Февруари е. Студ, кал и заледени улици. Пак съм навън и отново сам. Странно, улицата е пуста. Само едно куче маркира съседното дърво и ми се усмихна.
- Обичам те!
Погледнах, около мен нямаше никой.
- Искаш ли да влезем в тази сладкарница?
Видях я. Тя е. И е много, много красива в това синьо палто.
Протегнах ръка и тръгнахме към заведението. Дланта и бе мека, и тия нежни пръстчета.
Вътре нямаше никой. Седнахме на масата до прозореца. Сервитьорът дойде.
- Какво ще желаете?
- Две кафета и едно тирамису. Нали?
Усмихна ми се. Цялата грееше с тази усмивка.
- Запомнил си, че харесвам тирамису.
- Кафетата в една чаша ли да бъдат?
Този път се смееше силно и ми намигна.
- Няма да е лошо, да пием от една чаша.
- В две разбира се.
Донесе поръчката и постави тортата пред мен.
- Тортата не е за мен.
- Тогава да ви я опаковам.
Сега и двама се смеехме.
- Няма нищо. Благодаря ви.
Преместих чинийката пред нея.
- Защо не му даде, да я опакова. Щеше да е много весело да я отворя, като таен подарък.
Бутна без да иска вилицата и тя падна на пода.
- Бихте ли ми донесли нова вилица?
Момчето дойде и остави прибора пред мен. Гледаше ме някак учудено, защото държах ръката и.
Говорихме си и беше толкова хубаво... Толкова хубаво, че я усещах до себе си.
Платих и излязохме. Прегърнах и я целунах. Дъхът и бе с аромат на кафе.
До нас мина едно хлапе и ми се ухили.
- Чичка, много те бива в пантомимата.
- Движение, идиотче.
Тя ме хвана под ръка и продължихме по улицата.
- Днес е именният ти ден. Искам да ти подаря нещо.
- Аз си имам вече подаръка.
Погледнах в очите и... Една пъстра вселена.
Животът течеше, като пълноводна река. Бяхме щастливи, бях и нещастен, като се разболя. Но всичко минаваше някак много гладко и подредено. Тя ходеше на работа, аз също. Оставаха ни нощите и дългите разговори. Допира и страстта.
Да, дойде и малката Лиа. Много нежно създание. Смееше се, като майка си и протягаше ръчички към мен. Говореше ми на чудния си гугукаш език.
И всичко се срина... Бях в болницата и чух, че остават дни до края. Единият лекар промърмори.
- Поредният самотник, без близки.Туморът в главата му е, като ябълка и ми е чудно, как е живял до сега.
Не можех да говоря... А исках да му изкрещя в лицето.
- Обадете се на жена ми. Тя е притеснена. Сама е с детето.
Излязоха от стаята. Цялата група глухи с бели престилки.
Гледах тавана и исках да стана, да взема телефона и да звънна...
Тя влезе. Пак се усмихна, но усмивката и бе тъжна.
- Защо не ми каза, че си болен? Лиа, цял ден пита за теб.
- Нищо ми няма. Тия кретени, не ти ли се обадиха.
- Не, но разбрах, къде си.
- Ти по добре тръгвай, момичето ми. Детето не трябва да бъде само.
- Добре. Утре ще дойда пак по това време. А ти бързо оздравявай.
- Утре, може би ще бъда при теб. Обичам те!
Целуна ме и излезе. След нея остана ароматът на треви и виолетки.
В стаята бе Той. Очите му ме гледа с цялата любов на земята... Любовта на бащата. Усмихна се и ми подаде ръка.
- Време е. Нека да тръгваме.
Станах и го последвах... Отивах при семейството си... Отивах у дома.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гедеон Всички права запазени
