Тя е тук
Февруари е. Студ, кал и заледени улици. Пак съм навън и отново сам. Странно, улицата е пуста. Само едно куче маркира съседното дърво и ми се усмихна.
- Обичам те!
Погледнах, около мен нямаше никой.
- Искаш ли да влезем в тази сладкарница?
Видях я. Тя е. И е много, много красива в това синьо палто.
Протегнах ръка и тръгнахме към заведението. Дланта и бе мека, и тия нежни пръстчета.
Вътре нямаше никой. Седнахме на масата до прозореца. Сервитьорът дойде.
- Какво ще желаете?
- Две кафета и едно тирамису. Нали?
Усмихна ми се. Цялата грееше с тази усмивка.
- Запомнил си, че харесвам тирамису.
- Кафетата в една чаша ли да бъдат?
Този път се смееше силно и ми намигна.
- Няма да е лошо, да пием от една чаша.
- В две разбира се.
Донесе поръчката и постави тортата пред мен.
- Тортата не е за мен.
- Тогава да ви я опаковам.
Сега и двама се смеехме.
- Няма нищо. Благодаря ви.
Преместих чинийката пред нея.
- Защо не му даде, да я опакова. Щеше да е много весело да я отворя, като таен подарък.
Бутна без да иска вилицата и тя падна на пода.
- Бихте ли ми донесли нова вилица?
Момчето дойде и остави прибора пред мен. Гледаше ме някак учудено, защото държах ръката и.
Говорихме си и беше толкова хубаво... Толкова хубаво, че я усещах до себе си.
Платих и излязохме. Прегърнах и я целунах. Дъхът и бе с аромат на кафе.
До нас мина едно хлапе и ми се ухили.
- Чичка, много те бива в пантомимата.
- Движение, идиотче.
Тя ме хвана под ръка и продължихме по улицата.
- Днес е именният ти ден. Искам да ти подаря нещо.
- Аз си имам вече подаръка.
Погледнах в очите и... Една пъстра вселена.
Животът течеше, като пълноводна река. Бяхме щастливи, бях и нещастен, като се разболя. Но всичко минаваше някак много гладко и подредено. Тя ходеше на работа, аз също. Оставаха ни нощите и дългите разговори. Допира и страстта.
Да, дойде и малката Лиа. Много нежно създание. Смееше се, като майка си и протягаше ръчички към мен. Говореше ми на чудния си гугукаш език.
И всичко се срина... Бях в болницата и чух, че остават дни до края. Единият лекар промърмори.
- Поредният самотник, без близки.Туморът в главата му е, като ябълка и ми е чудно, как е живял до сега.
Не можех да говоря... А исках да му изкрещя в лицето.
- Обадете се на жена ми. Тя е притеснена. Сама е с детето.
Излязоха от стаята. Цялата група глухи с бели престилки.
Гледах тавана и исках да стана, да взема телефона и да звънна...
Тя влезе. Пак се усмихна, но усмивката и бе тъжна.
- Защо не ми каза, че си болен? Лиа, цял ден пита за теб.
- Нищо ми няма. Тия кретени, не ти ли се обадиха.
- Не, но разбрах, къде си.
- Ти по добре тръгвай, момичето ми. Детето не трябва да бъде само.
- Добре. Утре ще дойда пак по това време. А ти бързо оздравявай.
- Утре, може би ще бъда при теб. Обичам те!
Целуна ме и излезе. След нея остана ароматът на треви и виолетки.
В стаята бе Той. Очите му ме гледа с цялата любов на земята... Любовта на бащата. Усмихна се и ми подаде ръка.
- Време е. Нека да тръгваме.
Станах и го последвах... Отивах при семейството си... Отивах у дома.
© Гедеон Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Роси, много ти благодаря за коментара.
-
Вярата – това не е само спазване на определени обряди и молитви. Вярата – това е преди всичко начин на живот, това са ДЕЛАТА ни! Затова е казано: "За да бъде истинска, любовта към Бога трябва да дава добри плодове. Трябва да се изразява с дела."
Много ми хареса разказа, Вал! А мисълта на Щурачето " Душата е прозорец на очите" ми се струва много вярна, защото и Дяволът има очи! -
Замислих се, кога приемаме, че Бог прави чудеса. Когато видим, че е излекувал болест на плътта, когато ни показва силата си върху материята. А тези неща, които са невидими за сетивата ни, понякога приемаме за лудост в другия. Не е ли чудо, един самотник да получи своето изцеление в свят невидим за другите. Свят, в който има обич от създания без материално покритие или може би не материални за земните ни представи. Нима можем да определим нещо като реалност, само защото и другите го виждат, а ако не е така минава в рубриката "несъществуващо". Има неща, които са невидими за очи и сетивата, но са чудеса на Вярата.
Вероятно много хора няма да са съгласни с това, но това е мое виждане. -
Има и други работи по две
-
Спокойно може да се каже - душата му е само две очи ха ха
п.с.: Има и такива, дето душата им е само две уши :р -
Много интересна мисъл, Щураче " Душата е прозорец на очите"
Възхищавам се на това прозрение за някои. -
Твърде идеалистично казано. Не, не е това. Според мен фразата "очите са прозорец към душата", но при повечето хора е станало точно обратното - душата им е прозорец на очите, т.е физическото контолира духовното/ако изобщо може да се говори за духовност в този случай/.
-
Че е красива
Реалното е, когато видиш красотата, която мъжът и е видял. -
Това е много интересна и важна тема. И съм съгласна, че реалността е индивидуална. Преди няколко години се запознах с едно семейство. Когато ги видях за първи път си казах: Не съм виждала по-грозна жена, как се е влюбил в подобно нещо. Сега болшинството живеещо в преобладаваща реалност, ще каже - за пари. Обаче не е за пари, тя не е богата. неговото семейство ги отритнало, заради недостойния според тях избор. След няколко срещи с тях, започнах да виждам жената - красива и се чудех как ми се е виждала ужасно грозна. Кое е реалното? Тогава или сега?
-
Благодаря за уточнението. Имам подобен разказ и ми беше интересна твоята гледна точка.
-
Катя, реалността е това, в което вярваме и обичаме, въпреки че другите не го виждат то съществува.
-
Днес го четох през обедната почивка и ми хареса. Само не ми стана ясно семейството, което има загинало ли е или е само във фантазията му. Не ме натъжи, защото героят ти изпитва толкова много любов.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
