Наближаваха. Мета усети как единият ù клепач почна да „играе” – това я притесни. Тя беше суеверна, а и не бе само от това – от малка знаеше, че примърдва ли неколкократно някой мускул, където и да е по тялото ù, нещо се случваше – винаги, и то нещо значимо. Основно следваха земетресения – по цял свят. Това знаеха и всички от семейството ù. Много пъти я бяха карали да запомни кога къде по тялото е имала крампи и да го съпоставя с мястото, на което неизменно съобщаваха в новините, че е имало земетресение. Досега винаги се случваше. Самата тя вярваше, че има тази дарба или каквото би могло да се нарече, но никога не прояви желание да навлезе по-дълбоко. Имаше го и толкоз. Но понякога, макар и рядко, това посочваше нещо важно и лично за нея и то неизбежно ставаше и се оказваше наистина значимо. Сега, пред това което предстоеше да извърши, я заяде смътна тревога.

– Ще настинеш, да знаеш! – обади се Антон.

Тя затвори на мига. Нищо не каза – само леко се смъкна в седалката.

– Какво ти е, защо мълчиш? Да не ти е лошо, а бе, тии… знаеш ли колко си пребеляла… Едно червило сложи поне, ето  –  няма и десетина километра и сме у вас. Ваште ще кажат...

– Нали ти казах, че ги няма, а и не отиваме у нас – ще влезеш в града, първо ще се видим с Ева.

– Знам, че идваме заради нея, но не е ли прекалено да не идем първо на село, да се пооправим, да починем…, за вашите бях забравил, де!

Мета веднага се съгласи. Тя и без това нямаше никакво намерение да ходи при Ева, най-малко пък с него. Просто печелеше доверието му. Ако беше приел, тя пък щеше да се откаже и да предложи да идат първо в дома ù. Антон не бе никак глупав. Не искаше да я подозира. Даже си сложи червило и каза шеговито:

– Да не стресна миниатюрната Муки – така се казваше кучето им на село.

Дворът посрещна Мета притихнал, само отрупаната ябълка сякаш я приветства с едно тупване и в краката ù се спря едно кръгло, жълто-зелено слънце. Муки заподскача напред-назад в краката ù. Тя отключи къщата и Антон внесе сака им вътре, като грубо подритна Муки.

– Направо влизам в банята, да знаеш. –  Извика ù той отвътре.

„ Мога да те убия точно в този момент и ще си отидеш от този свят неизкъпан. Да, мога. Толкова е лесно. Просто ще включа огромния бързовар, който е в банята, подпрян на пода, а кабелът с щепсела му цял живот е отвън до вратата, където е контактът. И си мъртвец, Антоне! Няма и да те докосна даже.” Мета потръпна, но и почувства как за миг тялото ù се люшна сякаш в тази посока. Винаги бе казвала на майка си, че този бързовар е опасен – може някой да го включи отвън – банята им беше едно ниво по-ниско от широкото остъклено помещение, от което се влизаше директно в нея. Ползваха го за лятна кухня, а вратата на банята бе дървена с много голямо разстояние от стъпалото. Не един, а три кабела можеха да минат през него.

Мета се улови, че мисли съвсем хладнокръвно, теоретично, но и методично. Това я вцепени –  беше ли готова да убие въобще и то в този момент? Не, не беше. Но една тъмна, хлъзгава панделка в чийто възел се гнездеше зло, сякаш леко се приплъзна някъде в дълбините на съзнанието и се развърза с леко, гладко изшумоляване. Леко стисна юмруци и пристъпи към вратата. Щепселът си висеше на закривеното пиронче, но сега ù приличаше на главата на гущер, с разцепен на две език… Леко, съвсем безшумно, се приведе и посегна. Рязкото плисване на душа в банята я сепна и тя отдръпна ръката си като ударена от ток. Светлината отново дойде на фокус в очите ù. За миг бе позволила тъмното да я повлече изцяло.

Излезе и седна на едно кютуче до кладенеца, около който бяха напъпили вече хризантемите. Захладняваше, но като за октомври бе ласкаво, топло. А в душата на Мета бе зейнала дупка, студена и мрачна. Тук, в този дом се бе родила, тук бе обичала и тук бе намразила до смърт. От тук бе избягала, за да спаси и, да се спаси и сега, се бе завърнала, за да си върне себе си, да се освободи също, може би  –  свободата не ù бе много понятна.

Тътренето на чехлите на Антон я извади от мислите ù, той се появи завит с халата на баща ù като триеше енергично мократа си коса с хавлия – това ужасно я подразни. Питаеше такава омраза, че ако погледът ù можеше да убива, той би издъхнал на мига. Във вените ù бликаше отрова, а силата си не знаеше как да скрие – тук тя винаги се чувстваше силна, безобразно силна и властна.

– Направих кафе, отивам да донеса и ще го изпием под беседката.

Ръцете ù трепереха и изля кафе и в чинийката. Ако Антон бе влязъл вместо нея, щеше да стане лошо. „Как не съм усетила по-рано, че тенджерата е топла. Мама каза, че ще заминат сутринта, а това ядене е дори горещо. Трябва да се омитаме бързо… Ами ако се върнат, ако нещо се случи и се върнат сега...,  може и да не са заминавали въобще!”

Тя бе излъгала Антон – те нямаше да ходят в никаква Испания. Просто тя не искаше да вземат детето с тях, не желаеше по някакъв начин, ако нещо се обърка, Александър да е заложник на баща си. А майка ù просто ù каза, че ще бъдат в София при леля ù, сестрата на баща и за два дни – била болна. Все пак София е на един час път, няма и толкова. Разбира се, Мета ù каза, че ще дойде по работа и ще им гостува за кратко, но сама.

    – Антоне, водила ли съм те в родното село на моята майка…, май не съм?

    – Не си…, но го знам - на разклона остава вляво, преди отбивката за тук – казвала си ми го всеки път.

    – Е, да – на 3 километра едно от друго са… И не сме ходили?! – Върти ми се нещо в главата, ма не знам дали ще бъде добре или пък… Хайде, тръгваме – то ще стане тъмно, ако се мотаме, а искам да го видиш на светло…

    – Кое?

   – И без това не съм ходила отдавна, хайде, отиваме в къщата на родната ми майка, хайде! И от там - при Ева.

   Сърцето на Мета се сви, когато спряха пред този тъй мил дом с огромен двор и също така огромна къща. От входната врата я гледаха най-свидните в света очи, само че от некролог. Колко много години минаха, а той – непокътнат, до него след години се бяха наредили и некролозите на дядо ù и вуйчо ù. Майка ù бе сираче – също като нея, израснало също с мащеха. Тежко въздъхна и се прекръсти. Никога не правеше това тук – както и сега – причината бе предстоящото, но бе съвсем уместно пред стоящия встрани Антон, който си бе придал скръбно изражение. Мета имаше нужда от Бог сега повече от всеки друг път, когато бе водила битки с живота. Връзката ù с Бога не се крепеше на кръстене – но днес се надяваше да помогне.

Сърцето ù сякаш се бе разкъсало на парчета, защото го чуваше в ушите си и усещаше в пулса си, в гърлото – навсякъде, докато посягаше с ръка към пощенската кутия. Повдигна капачето, бръкна опипом до дъното и ловко извади с два пръста ключа. Мислено си отдъхна, но и се напрегна – „Няма връщане назад” – помисли тя.

Отключи, направи жест на покана и влезе след Антон. Започна да бърбори приповдигнато кое, какво, що, сочейки в различни посоки на двора. Видя, че той е впечатлен – къщата бе голяма и красива. Братовчед ù я поддържаше, но последните години не се бе връщал от Щатите, а Мета идваше тук много рядко, може би веднъж годишно, само за да изплаче сълзите си сам-сама.

   Разведе го по всички стаи, като отваряше прозорците:

–  Да влезе малко въздух – мирише на застояло, нали?

–  Е, какво, казваш, ти се въртяло из ума за тука?

– Ела, ще ти покажа – каза тя, откачи една връзка ключове от закачалката в коридора и излезе навън в двора. – Ето тази пристройка – посочи тя залепената до къщата по-малка къща.

– Та то това си е цяла къща, бе! – каза Антон и подсвирна с изненада.

– Не, не е - това са две стаи с баня и голям коридор…, а това нататък е просто катоо... абе, хамбар ли, как да кажа... – беше работилница всъщност на вуйчо, ама от него надолу се слиза в огромен зимник, ама огромен ти казвам -  вкопан е в земята и е целият в камък…, сигурно има двайсет бъчви най-малко, абе, като от приказките – като малка си мислех, че там живее ламята… После може и да влезем, ще видим – задъхано обясняваше, за да прикрие огромното напрежение, от което буквално се тресеше.

– Виж! –  отвори тя вратата на пристройката – това си е едно малко апартаментче. Ако поизчистя, ще светне и на Ева може да ù хареса да живее тук – какво ще кажеш, има си и баня, и...?

– Е, нали ще я вземаме с нас? Де да знам – ти си знаеш, мен ми е все тая.

Мета умело показваше ту колебание, ту чисто женски ентусиазъм, докато оглеждаше с ръце на кръста и накрая реши, че ще доведат жената тук. Убеди и него –  знаеше, че ще е лесно – той винаги се бе старал да я отдалечава от приятелки, а една такава за постоянно в града, при тях, без други близки, би обсебила Мета сериозно. Започнаха да разчистват.

–  Отивам в зимника, там не може да го няма  - каза тя. „Трябва да дойдеш с мен, трябва на всяка цена, трябва!”  -  идваш ли?

Преминаха през работилницата - там имаше всякакви инструменти, банциг, абрихт и други машини.

   – Дядо ти да не е правил бъчви?

– Не, той беше строител, а вуйчо ми се занимаваше с тия неща тук – каза тя и преди да стъпи на стъпалото, водещо надолу към избата, с непогрешима точност уцели ключа за осветлението. Лъхна ги особен, леден дъх, какъвто имат мазетата под земята. Мета стъпваше внимателно пред Антон, а сърцето ù бе отишло в корема. По ръцете ù тръгна хлад и премина през цялото тяло. Като дете се бе страхувала до смърт да влиза тук и призраците я нападаха отново. Минаха по тесен коридор, отрупан от двете отстрани с празни бидони по един-два, един върху друг. Бе мрачно, светлината бе оскъдна и тя ритна един бидон, уж без да иска. Този върху него падна, закачи съседен и за миг шумът от търкалянето им стресна и двамата, а Мета уплашено хлъцна и се извърна към Антон, ужасена. Той я прегърна и се засмя малко насила.

   – Боже, изкараха ми акъла! Връщам се, тук винаги се плаша.

– Стига глупости – бидони – нали виждаш?

  –  Абе, страшно си  е – усмихна се тя.

Мета искаше той да захрани страха си – всеки го има – убедена бе.

Той трябваше да започне смътно да се страхува, но съвсееем мъничко и то не от нея, а от нищото. А и трябваше да е сигурна, че когато пусне лампата, нямаше да видят никого по средата на мазето.

     Тя пусна и другата лампа и се оказаха в наистина огромният зимник. Истина бе – имаше много бъчви – не бяха двадесет, но повече от десет със сигурност, дълги рафтове с буркани, един голям ченгел висеше от една метална тръба над голям дървен плот. Като всяко мазе, но голямо, просторно.

–  Много подредено, бе! – каза Антон.

– Подреденоо..., ама никъде не виждам радиатора, да проверим пак горе при машините… А, чакай да видя зад тая мушама ли е, завеса ли е...

Мета се напрегна. Отправи се към най-тъмния ъгъл на мазето. Светлината там почти липсваше. Сърцето ù тупкаше оглушително, ушите ù заглъхнаха изведнъж – посегна, и дръпна леко завесата, по-скоро надникна – дъхът ù секна – погледът ù срещна чифт ледени, втренчени в нея очи. Едва потуши напиращия вик на ужас ­–  ефектът от неподвижния, бездиханен сякаш, и замръзнал до сами нея като вкаменелост силует, бе неописуем. Ръката му лееко се заповдига към нея, но в следващия миг докосна с пръст тънките си устни, приканвайки я към тишина. Мета се бе вкаменила от ужас, макар да очакваше, че той ще бъде там – тази злост, която излъчваше погледът му, я вледеняваше – както мъртвец, когото знаеш, че ще видиш, но се ужасяваш да докоснеш за последно сбогом. Смъртта! Този най-голям страх на човека бе на един дъх от Мета, видя я в тези очи. Искаше ù се да хукне без да се обръща и да се намери директно при детето си. Но нещо я държеше като побита. Той сякаш разбра, че тя се вцепени и леко завъртя глава. Мета успя да се овладее и заотстъпва назад – за нищо на света не би се обърнала с гръб, за нищо!

–  Там ли е? – Мета подскочи – буквално се повдигна от земята от допира на ръката му върху рамото ù, а гласът му в ухото ù бе някак зловещ, глух.

– Там ли е?

Следва…

Ренета Първанова