29.09.2013 г., 13:38 ч.

Тъжното око на рибата 

  Проза » Разкази
1256 0 10
14 мин за четене

 

 

 

                                                                          

    Спореше му на Лъчо в търговията. Сякаш беше роден за нея, а и тя за него. Не му трябваше университет. Още щом завърши средното и я отпочна. От баща му остана една стара и прогнила лодка, която набързо успя да замени с по-голяма, пренебрегвайки много забрани и неписани рибарски закони. Е, та нали всеки се прави на честен, ама така не се изкарват бързи пари, а и много, на куп. Желязна логика. Пък и Лъчката беше хубавец и много идеи му се въртяха в главата, все за това забогатяване. Искаше пари, трябваха му пари, сънуваше пари, говореше и денем и нощем за пари. С тях си лягаше и с тях ставаше. Дори често пъти забравяше да яде, мислейки само от къде да изкара повече. Много пари изкарваше в периодите, когато беше забранено да се лови риба. Ама той си беше намерил и прекупвачи на черно, а и не се свенеше да плаща тлъсти подкупи на тези, които често пъти го хващаха. Всички бяха в схемата, та мамата си тракаха, какво само се правят на природозащитници и любители такива и... глупости! Как спяха нощем тия хора, бе?! Не от баща си беше наследил тоя търговски нюх и тази алчност. Той, човечецът, беше доволен от това, което имаше на трапезата си, без да трупа настрани. Ей това не му харесваше Лъчо на него и трудно преглъщаше рибената чорба ката ден, направена с много любов от майка му, която до последно гледаше баща му влюбено и с обожание. Глупави старци, да живеят в мизерия и любов. Не, не това искаше синът им за себе си. Той искаше лукс и охолство. Ще видят те как се печелят пари, за сметка на някакво си глупаво име и уважение. Майната им!

   Лъчката успя да си купи за година, две и малко корабче, за каквото отдавна си мечтаеше. Много пари се вадеха, разкарвайки курортистите навътре в морето. ”Абдали, к’во му намираха на това море?! Море като море, вода и нищо повече, гьол”, потриваше доволно ръчички Лъчката и къташе тлъстите пачки. Веднага пресмяташе в какво да ги вложи. А и колко безплатни курсове правеше само за единия секс лятно време с чужденките. И за това бяха нужни пари, то, горивото, да не пада само от небето?... Куха работа, Лъчка, куха!

   И на делфин посегна, без жал. Бил му разкъсал мрежата, изпуснал улова и много пари. Размина се на косъм с тлъста глоба и отнемането на разрешителното му за риболов срещу небивал подкуп, разбира се. Окото му не мигваше пред нищо, нямаше грам разкаяние. Само идейки и планове му цъкаха в главата като бомба с часовников механизъм, глухо заплашваща да избухне един ден, но не сега, рано беше, трябваше да се поквари тая душа докрай, завличайки със себе си и невинни души. Бог да е на помощ на ония, нищо неподозиращите, търсещи красотата в тоя многолик свят и имащи очи само за добротата.

   И останалите рибари не го тачеха и зачитаха много, даже хич. Та той погазваше всичко човешко, само и само да е на върха и да печели. Но на Лъчо изобщо не му пукаше, че някаква си измислена рибарска гилдия, с нейните смешни закони и правила не го искала в обкръжението си. Притрябвало му да се кланя и съобразява с някого. Всички да пътуват! Той си има собствени закони – да печели, независимо от всичко и незачитайки нищо и никого! Само едно можеше да му се признае на Лъчо – ненавиждаше алкохола, бягаше от бутилката като опарен. Беше ставал като малък свидетел как можеш от върха да се сгромолясаш право на земята. Не, не на земята, а под земята да се набиеш дори. Заклеймяваше тези, които посягаха към бутилката, та това си беше чиста загуба на време и пари.

   Деси беше обсебена от морето. Беше впила големите си сини очи в синьозелените му води и не снемаше погледа си. Беше като омагьосана. Само синята ù памучна рокличка потрепваща постоянно от лекия бриз, сякаш отразяваше вълнението на красивата ù душа. Вече за трети път се возеше в корабчето на Лъчо и не отделяше погледа си от спокойните води. Но за четвърта обиколка вече не ù стигнаха парите, които беше взела със себе си. Но Лъчо я пусна така. Нещо съвсем различно, неизпитвано до сега беше трепнало някъде в дълбините на душата му при вида на тази девойка, кротко стояща през цялото време на едно и също място на палубата на малкото корабче. Интересно колко много народ се беше извървял досега, но само Деси го беше накарала да изпита нещо толкова странно, несравнимо с нищо друго до този момент. Тя беше отгледана само от леля си, в едно китно балканско градче и сега за първи път виждаше морето и неговите обитатели, за които само беше чела в многото книги и енциклопедии, преминали през ръцете и сърцето ù. Тя много обичаше да чете, по цял ден се губеше из страниците на книгите, които завинаги бяха белязали душата ù с красота, която всъщност ù беше дар по рождение.  За родителите си не знаеше много, даже нищо. Били се разделили още преди тя да се роди, а после и майка ù поела по собствен път, който не включваше присъствието на Деси. Затова пък тя си имаше любяща леля и не й трябваше никой друг. Щом така са решили, нека!... И сега, по случай завършването ù с пълен отличен на университета, леля ù я прати на море с парите, които отделяше само за нея. Така обичаше тя това кротко и мило дете. Бог е милостив, остави ù я на нея, след като тя не можа да роди собствени.

   Ожениха се набързо. В Деси Лъчо видя жената, която искаше до себе си. Тя не приличаше на останалите жени. Не говореше много, а само кротко му се усмихваше. А той се чувстваше важен, значим, надуваше се като пуяк и се чудеше с какво още да се изтъкне. А Деси се почувства поласкана. Ето един мъж, който иска да се омъжи за нея, а не бяга като биологичния ù баща. Другото нямаше значение. Щеше да се нареди. И син им се роди. Малкият Чавдар озари живота ù, а Лъчо видя в него наследник, който щеше да поеме търговията, когато му дойде времето. Идилия...

   Но защо малкият Чавдар се заседяваше през цялото време с книгите, вместо да ходи с баща си за риба, за да види как се изкарват пари, а не да лапа вятърничави историйки. Лъчо беснееше. Само майка му е виновна за това. Тя му пълнеше главата с глупости. Четеше му всяка вечер приказки, още докато беше съвсем мъничко бебе. Тогава снизходително ù се усмихваше на усърдието, но сега вече то го дразнеше. Ала  беше малко късно. Чавдар вече сам можеше да чете и се криеше от сутрин до вечер с книгите си. И риба отказваше да яде, страдала била, имала тъжни очи. „Мамка му, защо на мене се случва това?!”, псуваше Лъчо и затръшваше вратата зад гърба си. И се затваряше в своя си свят, светът на лесни печалби, фалш, лицемерие и долни номера, където се чувстваше добре и на висота. А в света на жена си се чувстваше гол и беден и това, че не можеше да си отговори защо е така, го караше да се чувства още по-зле. Затова я избягваше, а покрай нея и сина си, защото смътно усещаше, че той прилича повече на нея, отколкото на него. А вече двамата заедно му идваха в повече.

   Чавдар не обичаше да ходи с баща си за риба. Ставаше му зле при вида на мятащата се, опулена риба, която веднъж попаднала в безмилостната хватка на мрежата, от душа копнееше да усети милувката на хладните води. Но беше вече осъдена. Не харесваше този жесток свят. Той беше твърде грозен за чувствителната му душа. Обожаваше книгите и описаните светове вътре в тях. Вярваше, че съществуват. Не минаваше и ден без да си намери мъничко доказателство за това и се чувстваше ужасно щастлив. Имаше си любимо място на един каменист плаж и ходеше винаги, когато беше свободен. Взимаше книгите със себе си и никога не скучаеше. Или четеше или наблюдаваше с часове рибките във водата, медузите, чайките и гларусите или смешните рачета.

Избягваше да споделя мислите си с баща си, но един ден не се стърпя, беше твърде възторжен:

   - Тате, виж, виж как се храни рачето! Стои на камъка, чака вълната да го залее и после започва да се храни с малките си щипчици, сякаш използва нож и вилица. – малкият Чавдар се заливаше от смях. – Виж, виж, държи се с едно, две, три... цели шест крачета, а с щипките сякаш пъха в устата си залци. С прецизност на хирург го прави. Първо едната щипка, после другата и пак, и пак.

     - С прецизност на хирург?! – Лъчо не можеше да повярва на ушите си, докато Деси изпращаше поглед на малкия, изпълнен с любов и възхищение.

   Чавдар най обичаше да си препрочита приказките, с които беше отрасъл. Вярваше, че те са истински. И когато един ден за пръв път видя лебеди, нищо вече не беше в състояние да разколебае вярата му. Просто долетяха в тихото заливче, за да изкарат зимата там. Чавдар онемя, наблюдавайки с ококорени очи тази перната грация. Той следеше всяко едно тяхно движение, без да откъсва очи от тях, сякаш беше хипнотизиран. Първоначално те потапяха дългите си, красиви шии във водата, повдигайки опашките си, така ловяха малки рибки, а после с часове почистваха перушината си, оставяйки след себе си красиви, малки пера, ефирно докосващи водната повърхност и плаващи безцелно.  Нямаше сън за него от този ден нататък. Тичаше с книгите си и с малко хляб още в ранни зори и по цял ден им четеше приказката за дивите лебеди. Те кротко и доверчиво се доближаваха до него и ядяха хляба направо от ръката му.

   Това, което Лъчо изпитваше към сина си, започваше да придобива все по-ясни очертания. Лъчо се страхуваше. Смътно усещаше, че малкият Чавдар е сякаш по-умен от него, много по-добър и сякаш стоеше над него. А това беше голям удар за твърде земния баща. Искаше да направи от малкия търговец, но виждаше колко далеч от това е той. Опитваше се все по-често да го посвещава в делата си, но Чавдар само кротко му се усмихваше и поемаше с книжките си в друга посока. Един ден обаче чашата на търпението му, което черпеше незнайно от къде, просто преля, след като рибарите долу на кея му бяха разказали през сълзи от искрен смях следната случка. Бай Иван си ловял кротко риба на кея, но направил грешката да изхвърли една непотребна рибка на асфалта пред очите на Чавдар. Както си четял той кротко книжка, виждайки това скочил, взел рибката в ръката си и се развикал на бай Иван:

   - Защо изхвърли рибата, а, защо не я върна обратно в морето? Виж я, виж какви тъжни очи има, не ти ли е жал?!

   - Абе, момче, не я връщай обратно, тя за нищо не става, остави я на гларусите и те да хапнат! – заоправдава се възрастният човек.

   - Гларусите да си наловят сами! А ти, ако искаш да хванеш нещо по-добро, трябва да върнеш това, което не искаш обратно в морето! – не отстъпваше Чавдар.

   Рибарите наоколо се запревиваха от смях, а бай Иван сконфузено взе кофата с улова и се премести по-надолу по кея, но се виждаше вече как хвърля обратно в морето непотребните рибки, откачайки ги внимателно от кукичката.

   Лъчо побесня. Скочи като ужилен и право към къщи. Хвана ръката на Чавдар и насила го изведе от дома. На молбите на жена си, само презрително тръсна глава. Пяна беше избила в ъгълчетата на устните му от безсилен гняв.

   - Видя ли, видя ли какво направи от него? Видя ли какво направиха книгите ти. Мекишар. Мъж ли е това – колко тъжна била рибата. Хората тръгнал да поучава.

   Лъчо задърпа малкия към колата и затръшна вратата под носа на жена си. Подкара с бясна скорост към близкия ресторант и поръча с размах на сервитьора всякакви морски деликатеси. На молбите на Чавдар да го остави, отвръщаше само с едно ядно, просъскано между зъбите:

    - Яж!

   Откараха малкия с линейка в болницата. През следващите дни само повръщаше. Отказваше да се храни и го поставиха на системи. По-късно му бяха изписани и болезнени инжекции. Отслабна неимоверно. Само две горящи въгленчета вместо очи на изпитото лице подсказваха, че в това телце все още има някакъв живот. И майка му се измъчи. Какво не преживяваше майката покрай децата си. Раждаше се и умираше всеки ден, за да продължи да се бори и закриля самоотвержено най-скъпото си.

   Лъчо се намрази. Не, че някога беше се разбирал и уважавал, не, че бе имал висока самооценка, но сега просто се ненавиждаше. Презираше се. Без да го беше търсил и искал, той се върна назад в спомените си от детството. Виждаше двама влюбени един в друг съпрузи, любящи и внимателни родители, а той какво?! Държа се като дивак със сина си, с едничкото си дете. Пренебрегваше съпругата си, детето си, което искаше да превърне в свое копие, без да се съобразява с копнежите на душата му, а се беше вкопчил само в парите, в бизнеса и мръсните сделки. В какво се беше превърнал? В чудовище?!

   През следващите няколко дни, докато жена му и детето му бяха в болницата, Лъчо не излезе от дома си. Изпусна много пари и клиенти, но това не беше нищо, в сравнение с душевните метаморфози, които претърпя в тези дни. В деня на изписването, когато отиде да си ги вземе, само тихо каза на Деси:

   - Да отидем да видим леля ти и да ù погостуваме?!

   По пътя в колата и тримата пееха песни. Нищо, че Чавдар беше много слаб и немощен, нищо не бе в състояние да помрачи неподправената му радост и грачеше с цяло гърло. Неговият баща, бащата, за когото винаги бе мечтал, сега държеше волана в ръцете си и тримата пътуваха заедно. А майка му беше една мъничка звездичка – сияйна и трепкаща в този миг.

   Никой не видя пияния колоездач, който изскочи отпред, залитайки. Така бяха обзети и тримата от преоткритото щастие. Неочакваното става за секунди, после само тишината безмилостно трие следите на случилото се. Всичко траеше колкото едно премигване с очи, по време на което Лъчо успя да види кротко заспалата завинаги Деси с усмивка на уста и окървавената главица на Чавдар, протегнал двете си ръце, прошепвайки:

-         Тате, видя ли ги, дивите лебеди? Дойдоха за мен, да ме вземат...

   Седем месеца Лъчо лежа в болница. Седем безкрайно дълги месеци, всеки ден от които, отбелязваше нов кръг от ада за осиротелия баща. Нямаше покой за него. Денем и нощем виждаше само кротката Деси и щастливия Чавдар с протегнатите ръчички. Взеха му ги дивите лебеди, отнеха му ги завинаги.

   И сега я залюби. Бутилката. Потърси я трескаво, с пръсти, като влюбен хлапак своята възлюбена в тъмното. Западна бизнесът му, домът му, сърцето му. Един ден беше толкова пиян, че блъсна корабчето в едни скали и трябваше да го продаде, за да плати обезщетение на една туристка, пострадала от сблъсъка. Рибарите го съжаляваха, но той нямаше нужда от това. Знаеше, че си го заслужава, но защо семейството му пострада, а не той. Не знаеше, че така боли повече. Не, знаеше го, но не искаше да е така. Всъщност кой го пита... И денем и нощем седеше в малката си рибарска лодка и не изтрезняваше. Страхуваше се да остане в къщи сам. Там кошмарите бяха по-големи и по-застрашителни. Вече си говореше и сам и само се осъждаше. Тишината го задушаваше. Всъщност и въздуха вече му пречеше, не искаше да живее повече така. Сам. Нечакан. Необичан...

   Една нощ беше толкова пиян, че не усети как безшумно се свлече зад борда и бавно потъна, стиснал здраво бутилката в ръцете си. Поеха го и него, но не дивите лебеди, а онези хиляди безмълвно - тъжни и онемели от обвинения очи на рибите, чиито живот някога беше отнел, за да стигне сега до тук.

   И Бог прощава, ако преди това са ти простили всички онези, които си наранил през живота си. И ги събра заедно. Тримата.

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво!
  • Майсторка!
  • И в най - страшният звяр тупка едно малко сърце, стига навреме да се сети, че го има.
    Страхотна моя Пепи, както винаги, до последната буквичка!
  • Много хубав разказ, Пепи!
  • С поздравления, Пепи! Много хубав разказ!
  • Винаги чета творбите ти с интерес, Пепи, защото умееш да разказваш.
    Отново поднасяш силен разказ, но ако послушаш Кети, той може да стане още по-въздействащ. Чрез действието, представено с оригинални художествени средства, е по-добре да се разкрива характерът на героите и да се постигат внушенията, а не чрез авторовите изводи, които изпреварват действията. Явно Кети имат богат опит и може да ни бъде чудесен учител.
  • Да, Кети е права и напътствията й, също.
  • Контраста е наистина голям между героите. Историята е поучителна и драматична. Равносметка в този живот, реванш в другия!
    Поздравления!
  • Разказът ти е страхотен! Изкушавам се да ти дам един сърдечен, приятелски съвет - изчисти клишетата и паразитизмите, нарисувай свой почерк и свой стил, историята е невероятна, няма нужда от дългото предисловие с описанието на Лъчовия характер. Дано не те обидя, защото много те ценя, Пепи!!!
  • Знаех, че ме очаква силен текст, но разказът ти надмина очакванията ми! Едно голямо Браво, Пепи!
Предложения
: ??:??