Отдавна търся нещо, кой знае къде завряно. Вероятно съм го дала някому, кога – не помня, защо – не знам. Като в хубавите филми на ужасите: спасението е в ръцете на потърпевшите, но кой ще оживее и кой ще умре, знае само Сценаристът.
Мотам се, като съществително в безкрайно дълго изречение, около идеята, че щом нещо го е имало, значи пак ще го има и не си давам твърде много зор да помня къде вече съм ровила. А място за ровене – колкото искаш. На млади години опитомявах хоризонти. Помирявах ги с равнините им, учех ги да си вярват, но един ден се оказа, че беса на влюбчивата природа не подлежи на култивиране. Сееш любов, жънеш неблагодарност, носиш си белезите от гръмотевичните набези и като изгубиш доверие в способностите си, пиеш голяма лъжица от българския народен елексир “майната му” три пъти дневно, освен ако не си забравил къде си го потрил.
Ако моят е у някого от вас, моля да го върне, с лъжицата, разбира се. И… да не се оправдава, че с нея е гонил зли дяволи от плоски кратуни. То ...