Търси се пожарникар

Търси се пожарникар

Нема песимис’, нема оптимис’: секи у нещо си верва! Т’ва е живота.

Я най-напред вервах, че ше съ науча да готва. Мъ к’ви съ тия фокусти, бре! Турна  тестото у фурнятъ, а то съ надига, надига, та напълни тъвътъ! После падне, та го ник’во нема. И останът само съдове за миенье.

Сама си съ чукнах у главътъ, сетих съ, демек: триста рецепти за пет пари! Кекса ше доде да е като секса -  един си го може, и си го праи убаво, а други – не. И не е до тва работата - да дадеш ъкъл на друг къ да стане.Рекох на Еван: „Къ ма видиш ти мене: да седа и да чакам  нещо да кипва, друго да стине, трето да съ пра’и на к’ва  ли не гад? Излазъм уж за малко от кухнятъ и изпущам момента. Ми  я си имам и мои си мисли, не може ъкъла ми да е се там!” „Казвам ти, да си знаеш и да съ не надаш като куче за кривак, че ти моа манджа ще едеш!”

А он ми вика: „Ти, пиле, упущаш момента в готвеньето, ама усещаш момента ... в кревата. Т’ ва малко жени го умеът! Ти си ми шестица от тотото! Ше съ зимаме, тъ ше съ зимаме!” Рече и отсече!

 Майкя ми не даваше да съ продума - я да съ жена! Пред него ми викаше:    „ Седни си на гъ..,  та си седи. Една вода не можеш да увариш, къде си ръгнала?”

- Не бой съ, пиле, - рече Еван – щом си с мен отглади нема да умреш.

Фана съ на един стол – реже лук и мие чинии, ама нали влачеше торбите. Ранеше мъ като попско дете на задушница, та и свинье гледа’ме.

Кое си е, си е: нищо ми не думаше човека , мъ мен си мъ еде  отвътре: да има такова нещо, дека да ми съ опре, на мене? Ше съ науча - си рекох на десетата годин, ше почна с нещо по-лесно. Ше  напра’а едни яйца на Еван! Щом пъ не мо’а да вара вода,  ше ги онодам в оливо. Ама нали оно требва пръво да кипне, дръннах на една приятелка. Само що и бех заказвала къ сме минале без нея недеятъ  -  оливото плаанало!

 Видех я, че нещо сейна куту слънце у калидора и веднъгъ съ сетих - малко ъкъл, ама навреме - не е у калидора, а у куфнята, нема к’во друго да е, освем оливото. Коги отидох, майчице! Тиганята пълна с огин, ама огин на к’во съ вика: ‘лиже шкафа и бие у таваня! Същински змей! Расте и съ чуди накъде да фаща. Малко му требва да  мъ глътне и мене. Ако му съ дам! Требва като с кучетата – да му зема стръ’ъ на време! И тогива с’ака’ че некой ми рече: „Одиялото”. И я го фрълих - ново родопско одияло, от баба ми, още не бех му намерила место у гардероба - на огъня.

„Абе, щурчо щури!  - си викам,  откъ го угасих. - Август, и сичко съ напекло, а ти поднасаш на  тепсия огинья одияло!” Мъ нали съм си дръпната: така съм му го дала, та съм му ‘зела възду’а.

Проби си  само дупка, колко да мъ види и т’ва си беше! И я сдобих кураж,  та па’ го за'лупих! Прибра се - къде ще　иде да съ не прибере – ама къ съм носила тиганята с врелото оливо изправена – с една ръка, и далече от мене,  само я си знам. Съскаше и пръскаше през целото време, насекъде! Голем  зор видех ! Занесох го до прага на банятъ! Оттам го фрълих вътре. Та после - и она за ремонт! Банятъ, де! За куфнята и калидора  - нема к'во да съ приказва! А Еван си ‘фана пъкя, та си отиде. Коги най ми требваше. Еван, дека ми викаше: „Ти, пиле, съ не бой!”

Мъ 'секо зло за добро! Начо от село разбрал, че съм остала саминка, почна да прескача да ми пра’и некои мъжки работи: едно по едно, та сичките накраа. А он  бая по-млад от Еван. По-убав, по-мераклия! Се у апартамента  седеше и ‘се нещо си чопкаше. Комшиите под назе много го 'ареса'а, и на тех ремонт праи. Смени нги сичко без един лев да земе. Що нали спира'а водътъ,  а я  не затварам крановете къ требва. Нищо не пра'а като 'ората!

Добре си живееме с  Начо, не сакаше  да си оди, мъ нещо съ поболе! Сън не го 'фаща и ‘се тича на кранчето. Зе да заадъ, фане шущавътъ и не знае да се връне. Един ден майкя му доде та си го прибра с багажеца, да го води по докторе.

К’ви съ тиа мъже, бе? Да съ плашът от огин и вода?!

Баре разбрах  к'ъв човек си дира! Пожарникарин, за по-сигурно, що они са самообладават при сек’ви обстоятелства.

 С такъв мъж ше увариа  водътъ! Я това го вервам.

Ами секи у нещо си верва!