Ученикът (2)

     - Закъсня! – казах с досада, докато отварях вратата, но изведнъж дъхът ми спря и не можех да кажа и думичка повече. Пред мен стоеше перфектното момче. Няколко сантиметра по-висок от мен, светло кестенявата му коса беше разрошена. Очите му-големи, тъмни, невинни. Носеше тъмни дънки, бяла тениска и бели кецове, а в ръката си държеше тетрадка, на която беше закачен химикал.

     - Знам и много съжалявам. – беше задъхан, личеше, че е тичал, а гласът му беше нисък и плътен, накара ме да потреперя – Часовникът ми е спрял. Доста късно го осъзнах. Още веднъж, съжалявам много. – усмихна се виновно.

     - Ам, няма проблем. Случва се. – говорех тихо, захласнато, очите ми приковани в него. Усмихнах се леко. – Заповядай! – отдръпнах се от вратата, за да влезе. Докато минаваше покрай мен, усетих слаб, но много приятен, аромат на мъжки парфюм. Притворих очи и за момент бях толкова опиянена, че щях да се строполя на пода. Взех се в ръце, затворих вратата и го въведох в хола.

     - Имате прекрасен дом. – каза той, когато седнахме на дивана. Той седна в единия край, а аз в другия.

     - Благодаря! – това беше всичко, което можех да кажа. Как щях да му преподавам, ако, когато беше покрай мен, думите ми бягаха? Гледах в пода.

     - Аз съм Банг Чол Йонг, но всички ме наричат Мир за по-лесно. – подаде ми ръка, аз я поех.

     - Лия. Приятно ми е. – държахме си ръцете, а той ме гледаше и ми се усмихваше мило. Усмихнах се сконфузено. Сетих се какво да кажа – Говориш много добър английски.

     - Да, говоря, но не мога да пиша и чета. – пусна ръката ми и погледна засрамено в пода.

     - Дошъл си на правилното място. Не е много трудно. – казах, отворих учебника и му го подадох.

     - Мисля, че ще е по-добре да се приближиш. Малко ще ми е трудно да те разбирам, ако ми обясняваш оттам. – каза той, взе учебника и леко ме дръпна за ръката. Седнах точно до него и отново усетих аромата на мъжки парфюм. Опитах се да се концентрирам и започнах да му обяснявам.

     Той напредваше бързо. След три урока, пишеше и четеше без проблеми някои по-лесни думи, но бяхме само в началото. Това ме радваше. В училище мислех само за него и нямах търпение да ми свършат часовете, за да го видя отново. Мисля, че бях влюбена и с всеки изминал ден хлътвах все повече и повече. Когато четеше, гласът му звучеше сериозно и замислено. Това беше най-сладкият звук за мен, дори и да не изговаряше повечето думи правилно. Всеки път, когато говореше, коленете ми омекваха. Колкото и уморена да бях, един негов поглед ме зареждаше с адреналин. Само поглед! А от всеки случаен допир устата ми пресъхваше, главата ми се замайваше, дланите ми се потяха, абе казано накратко – пълна програма. Приятелките ми казваха, че в някои часове съм изпадала в някакво странно състояние. Нещо като будна кома. Просто стоя и зяпам в пространството. Те не знаеха за Мир. И мисля, че беше по-добре да не знаят. Всеки път се оправдавах с това, че съм уморена или с допълнителните часове, или с нещо подобно, когато искаха да излизаме, а аз трябваше да го видя. Започваха да ми се губят часове, даже дни. Забравях бързо. Разсейвах се лесно. Как се случи това с мен? Как от най-здравомислещият и сериозен в ученето човек се превърнах в тази влюбена мечтателка?

     - Лия, ЛИЯ! – извика учителката ми по биология на един от допълнителните часове.

     - Да, да, какво? – казах разсеяно и я погледнах с големи невинни очи.

     - Чу ли ме?

     - Ами… – опа, конфузна ситуация. Отново мислех за Него.

     - Казах да ми скицираш неврон. Хайде!

     - Да, разбира се. – започнах да рисувам. Когато приключих я попитах – Извинете, но колко е часът?

     - Три без десет. Има още десет минути до края. – погледна ме загрижено – Какво ти има? Никога не си разсеяна, не питаш за часа. Какво става напоследък с теб, дете?

     - Нищо, просто съм малко изморена. Това е! – опитах се да замажа ситуацията.

     - Ами тогава тръгвай. Отиди си почини. Утре ще продължим. – тя се усмихна и ме потупа нежно по дланта.

     - Благодаря. Обещавам утре да съм по-концентрирана. Довиждане. – излязох през вратата и се запътих към нас. Бях спокойна, защото знаех, че съвсем скоро ще го видя отново.