УЧИ МАТА

      Учителят стоеше зад бюрото си и макар да беше седнал, изглеждаше съвсем праволинеен. Като с линийка за ширпотреба бе скроен добре, но накриво.

- Как да нараним някого без да му причиняваме рана? – попита учениците. Направи пауза. – Просто за да съобщим, че имаме нужда от промяна? От бедствие, може би? Или поне от потребност за самоличност? Може ли да защитаваме правата си без кръв?

 Те мълчаха.

Мълчеше вратата, зад която двайсетина очи наблюдаваха нещо, мълчеше дъската, тебеширът сам бе нарисувал бухалка и понеже този тебешир беше зъл и отмъстителен творец, изваял бе бухалката наострена като едра и груба тупалка от стара мазолеста върба, с голямо заоблено яйце на края – опашка на  бронтозавър. Това значи нещо, смяташе тебеширът, боядисан в бяло като всеки злодей. Определено значи нещо, особено в края.

- Идеята е, драги мои – продължи Учителят, - не е да причиняваме рана на подтисника. Не е важно и как точно ще го нараним. Важно е да сътворим горест – ярка и убедителна, да е ясно, че сме хора, че съществуваме, че сме важни, противопоставими... За Левски и за Ботев говорим днес. Това е и философията на нашето днешно занимание.

Мълчание. Преподавателят беше доволен и тъжен. Мразеха го естествено и честно без да знае защо. Той също ги мразеше, но знаеше причината. Всички внимателно не го слушаха, никой не шугаше, една малка мравка понечи да тръгне по пода, но се спъна в пукнатина, крачетата й се заклещиха в подла деруга и тя побърза да спре. Дори и мравките не обичат мълчанието, глухотата - да. Затова стават политици.

Джудист не беше той сега, Учител по литература го бяха извикали да бъде, това беше завършил в университета след спортуването. Млатеше дъската с тебешира си, а вместо показалка използваше камшик от змия, която лично беше отгледал, за да я пресътвори. Така твърдяха приятелите му, но не беше вярно. Най-лесно се твърдят неверни неща: най-убедителни са. Той нямаше приятели.

Този странен човек имаше два научни труда, които всички уважаваха, защото не познаваха нито автора, нито произведенията му. Единият труд беше върху произведенията на някой си Лермонтов, а другият – за Чехов, също непознат на масовата публика. Повечето предпочитаха Хитлер, дрогиран пич, хуманоид, или поне Елин Пелин, най-вече заради Андрешко, щото е хитрец и тарикат. Тези двамата, последните, онези – също,  нямаха нищо общо, но са живели в един век известно време. Колко много прилики, колко много мъка има между хората, особено като се замислиш: тези без очила са едни, онези с два крака са други, а да не говорим за онази съществена част от населението, която носи по една глава – кой на раменете, кой другаде... Все поводи да създадеш групи по сходство, кръжоци, общества, религии, общини или най-вече: глутници. Защото всяка глутница, особено хуманоидна, воюва за правата си. И всяка мъка е повод за война. Повярваш ли в нещо – значи си воин. Трябва да колиш в името на това, в което вярваш.  Дори в името на мравките.

- Това е философията на днешното занимание – повтори Учителят. Няма ли кой да почисти това помещение? Мирише на гнилоч. Само го помисли, съвсем предпазливо при това, защото в днешните български училища няма много деца, още по-малко души, но е пълно с уши. Дано да не чуят с ушите си как момичетата пикаят в коридора, защото в тоалетните е мръсно. – Това е урокът за днес...

Отново мълчание. На кого ли говореше? Пореден бойкот. Колко хубаво щеше да е да купи нещо на жена си... или поне на детето. Но и това ще стане... някога. Парите не са нещо без което не може. Чест трябва, та да дойдат честно. И пак се замисли, със себе си спореше сякаш.

...Глутницата на едноглавите – да умрат, майната им, казват двуглавите; глутницата на двуръките – да погинат едноръките, а едноръките са готови да изтръгнат ръката на ближния си, за да му докажат демократично, че са по-добри от него. По християнски. Да не говорим за тези с два крака – те обикновено лазят, мравки са. И нека не обсъждаме какво мислят за тях четириногите рептилии: политици, министри и цялото друго развратено елитно духовенство, дамгосано с власт: те са готови да смажат всичко, за да изпъкват по-добре.

     Учителят надена старите си очила. Правеше го рядко, защото предпочиташе да не вижда, но тази мравка възбуди любопитството му. Тя преодоля препятствието и тръгна напред. Когато си победен, не ти остава друго освен гордостта и спомените, може би. Същото е и когато побеждаваш. Тази мравка е герой. Тя няма друга цел, освен да успее без значение в какво.

     Празна е стаята. Аудитория е била навремето, личи си по заоблените нарове, по надрасканите банки, по сърчицата, нарусавани навред. Една буква плюс друга буква е равно на сърце. Явно тук разбират от математика; слава богу, че само събират, а не умножават буквите.

     Добре е и това, че има мравки, те са тук съвременни партийни секретари, за пустошта са отговорни, нали са я създали, да я наглеждат трябва. Никой не ги вижда, само са във ведомостите: където има мравка, има мръвка.

     Учителят беше джудист още по времето, когато нямаше компютри, а хората се самоотбраняваха по друг начин.

     - О сото гари е добра хватка – каза той на липсващата публика. Аудиторията бе добре акустирана. Замълча, врътна се, скочи върху себе си и се задуши в пуловера. – Но най-важното е да се научите да падате.

     Весел шум се чу отвъд вратата. Децата се смееха на нещо. Той чу само шум, не деца, нито смях. Един Учител не бива да се плаши, особено от шумове, ще го вземат за ненормален и ще го направят директор или направо министър.

     - И на Учи мата ще ви науча, ама да си пазите вътрешностите! – изкрещя, за да млъкнат най-после.

     Учителят беше преподавател по българска литература и история, но понеже му съкратиха хорариума, съществено орязаха и българската част от литературата, а пък историята съвсем, сега преподаваше друго – по съвместителство. Не беше чел нищо японско, но японската класика влезе в учебниците и му се наложи да пресъздаде знанията си по джудо, та да бъде полезен някак. То, джиу-джицуто японско ли, китайско ли е, няма значение, нали е по учебник.

     - Тя се прави така! – скокна, хвана се между краката и изскубна ципа на панталона. Хвърли го и пак подкочи, подхлъзна се умишлено и падна на ръце. – Ето в това е майсторлъка! Да не падаш по гръб! Никога по гръб! Никога ипон!

     И понеже сам беше вече паднал... Станало беше, каквото е имало да пада. Изправи се, установи бързо, че гащите се виждат, позагърна панталона, реши да седне, та да не се вижда глупостта му. Погледна първо дъската, после бюрото пред себе си и заговори без очила – те му служеха само за мислене:

     - Бях добър състезател, деца. Тичах по десет километра всеки ден. Хранех се полезно, но малко. Треньорът искаше да има елитен състезател в категория шейсет и два килограма, а аз бях по-тежък с цели пет кила... Трябваше да отслабна.

     Никой не го слушаше. Двайсет чифта очи зад вратата стояха притихнали, готови да прихнат. Мравките схванаха бързо, насъбраха се – идеше хляб.

     Той продължи:

- На подготовката за републиканското състезание ме изправиха пред по-тежък от мене – да видят дали съм готов. Така и така е дебел – казваха си треньорите за мен, да видим дали ще се справи с по-яки от него. Тогава джудото не беше разпространен спорт, но имахме европейски шампион, на второ място се беше класирал, здрав българин, като Дан Колов. Всички му се възхищавахме. Аз не бях толкова дебел, малко нисък може би, но силите ми бяха повече от килограмите, така мислех..

     Закашля се изкуствено. Сложи очилата и не видя с тях нищо. Да, очилата стават само за мислене. Словото му стана по-тъжно, но убедително:

     - Оня ме хвана яко, блъсна ме, играеше нечестно, още в самото начало. Раздра ми кимоното, хвърли ме на татамито, ожули кожата ми до червено, посинях от болка или от ненавист, знам ли...

Очите, готови за смях,  онези блестящи детски очи, притихнаха. Вратата на аудиторията леко проскърца. Две двойки зеници вече гледаха в стаята, там се случваше нещо. Продължи да говори, нали бяше Учител:

     - Не искаше много този човек, който ме дърпаше и ме спъваше. Искаше просто да падна. Така е в джудото – трябва да паднеш. Паднал, вече губиш по точки. Ако по-лошо паднеш, на гръб, може и да загубиш съвсем. Срамно, с ипон или с туш – като в борбата. Обаче видях, че този... тоя як папуняк, който вонеше вулгарно, той беше толкова сигурен в себе си, че дори не допускаше, че може да падне. Здраво ме млатеше, шибна ме през лицето, уж да е хватка, а аз червенясах като петел, омърлушен от слабост. Беше злобен, арогантен, доволен, дебел и силен кретен. Но не можеше да пада, разбрах го, защото видях, че краката му се движат бавно, като вързани бяха, беше обучен така добре да ги движи, че забравяше как да ги пази; той знаеше само напред да върви.

     Замълча. Така беше. Така беше наистина. Виждаше спомена ясно, дори и без очила.

     - Какво стана после? – каза дете от първия чин.

     Я виж, класът се беше напълнил. Литературна история май преподава сега. Значи не бива да спира.

     - Болеше ме много. А болката, драги момчета, е сила. За мъжете е сила, за девойките – плач, плачът също е сила, аз със сълзи се насилих и го избутах от татамито, напук. Той се ядоса. Видях втората му слабост. Лесно се ядосваше...

     - Нормално е – каза момък от третия чин. – И аз бих се ядосал...

      - Той е бил по-силен от теб... Защо му се перчиш? – изговори детето до него.

     Наполовина класът беше се върнал. Затова продължи:

     - Тъкмо затуй... Да не се перча просто. Затова тогава започнах да мисля. Той е по-силен от мен. Всеки момент ще ме хвърли, ще ме затисне с ипон. Ще ме довърши. Не бива да го допускам. Той... слава богу... хич не може да пада. Пренебрегваше ме и така ме улесни. Значи има ахилесова пета, си казах. Натиснах крака му, леко го ритнах, спънах го и той се отърколи... Точка за мен. Рипна бързо обаче, ядосан – по-бесен дори отпреди. Очите му гледаха зверски, беше готов за победа, за отмъщение. Или за погром.

     - По-бързо разказвайте, моля! – стана момиче от петия чин. Беше красива, с червена риза, само й липсваше чар. – Искам да зная какво се е случило после!

     Погледна я. Тя нищо не знаеше. Само двойки й пишеше. Сега иска да знае повече. Да не повярваш. Добре:

     - В джудото, деца, най-важното е да извадиш противника от равновесие. Понякога е лесно, но когато врагът е корав, той се бие не само със сила. С характер се бие. Подхлъзнах го няколко пъти. По кокалчето го ритнах съвсем без причина, нали боси се бием, а после го шляпнах в ухото, той побесня. Зверски ме гледаше, той знаеше, че бие по точки, а сега искаше просто да ме убие. Усетих, че трепери от жажда да ме нагази, да ме смаже, да ме унижи, това не беше вече джудо, не беше спорт, беше злоба в спортна обвивка.

     - Звънецът ще бие след малко! – потропа на стола си някой отзад. – Побързайте, моля!

     Да, учебният час не достига. Затова съкрати изложението.

     - Фраснах го два пъти вляво, там, при ухото, без спортна причина. Не бе ни захват, нито беше знак за атака, просто шамар.

     - Така най-боли – каза онзи от третия чин. Май имаше опит.

     Всички чинове го погледнаха стръвно, той вероятно щеше да знае след малко как най-много боли.   Учителят бавно, спокойно привърши:

     - Той се озъби, чак се запени: като хлапак го наплясках, обиди се, още малко да ревне... Заграби кимоното ми, то вече беше червено, повдигна ме целия, той не беше на себе си, а аз се изплъзнах, подкосих го леко, отляво, единият му крак беше увиснал... разлюля, се, изгуби представа, че вече не владее нито мен, нито положението, обърна се, за да ме захване, но вместо това аз го заклещих. Подплъзнах го бързо – назад и нагоре, с обратно стъпало и заден похват – „Учи мата“[i], момчета! – той сам се издигна като пружина, натисната от своя заряд, преобърна се, без равновесие, тупна на пода по гръб... Трябваше просто да го задържа. Замята се, змия беше, съскаше, псуваше хрипаво, бях му затиснал врата, а съдията изсвири: Ипон!

     Заби звънецът, а никой не ставаше. Учителят,  тъжно разсеян, очилата забрави – нека виждат сами, подреди си нещата, отбеляза в дневника нещо и стана да трие с гъба това на дъската.

     Момичето с червената риза дойде и му каза:

     - Нека аз да почистя. Разкажете ни, моля, утре за Левски и Ботев.

     Обидени, алчни, тихо, подмолно, ти да не вярваш – злобливо! - побегнаха мравките, с тревога и уплах се скриха в сараи, в партии, съвети, в европейски програми, в народни събрания, в банки и медии. За тях само там имаше хляб.

     А децата останаха в клас.

      Учителят, той се засрами от чуждите хули. Показалката, шушнеха мравките, камшик е от змия...

     Каква показалка, каква ти змия, каква „Учи мата“...

     Учителят знаеше, трябваше някак... поне децата да влязат в час.

[i] „О сото гари“, „Учи мата“, „Ипон“, „Татами“ /тепих/, „Кимоно“ /шаячна бяла дреха/ – хватки и термини от изкуството на бойната отбрана джудо.