УЧИ МАТА
Учителят стоеше зад бюрото си и макар да беше седнал, изглеждаше съвсем праволинеен. Като с линийка за ширпотреба бе скроен добре, но накриво.
- Как да нараним някого без да му причиняваме рана? – попита учениците. Направи пауза. – Просто за да съобщим, че имаме нужда от промяна? От бедствие, може би? Или поне от потребност за самоличност? Може ли да защитаваме правата си без кръв?
Те мълчаха.
Мълчеше вратата, зад която двайсетина очи наблюдаваха нещо, мълчеше дъската, тебеширът сам бе нарисувал бухалка и понеже този тебешир беше зъл и отмъстителен творец, изваял бе бухалката наострена като едра и груба тупалка от стара мазолеста върба, с голямо заоблено яйце на края – опашка на бронтозавър. Това значи нещо, смяташе тебеширът, боядисан в бяло като всеки злодей. Определено значи нещо, особено в края.
- Идеята е, драги мои – продължи Учителят, - не е да причиняваме рана на подтисника. Не е важно и как точно ще го нараним. Важно е да сътворим горест – ярка и убедителна, да е ясно ...