Умората се бе натрупала вследствие на допълнителните смени, които бе поел.  – бе се наложило да замести свой болен колега. Затова сега стажантът Джордж Симънс се чувстваше като парцал. От време на време му се завиваше свят, съзнанието му заплашваше да се самоизключи. На всичкото отгоре предната нощ се бе будил през час заради зъбобол. Сякаш някаква злобна сила се опитваше да изцеди последните му сили.

  Вървеше по болничния коридор с неуверена крачка. Няколко пъти спира и се подпира на стената. Клепачите му се затваряха, въпреки че само преди час бе изпил две силни кафета. Осъзна, че е забравил в коя стая трябва да отиде и се върна да пита лекарите. Прочете още веднъж документите, касаещи манипулациите, които бе задължен да извърши, защото го бе страх, че ще допусне грешка. Тръсна глава в опит да избистри мислите си. Обаче всичко наоколо продължаваше да му се вижда леко нереално.

  Тръгна отново по коридора. „Стая 12, да. Ето. Свърша ли си работата, ще легна да поспя. Само трябва да запазя концентрация.“ Натисна дръжката и влезе. Стаята бе единична и в нея лежеше жена, пострадала при влакова катастрофа.  

  Подът бе лепкав, което го подразни. Каза си, че трябва да смъмри санитарката за проявената небрежност. После стрелна поглед към завития с омачкан, но чист чаршаф торс и към вдигнатия високо гипсиран крак. Лицето на жената бе почти скрито от торбичка с лед. Джордж бе свикнал на тежки гледки и не се трогна.

  – Я да видим сега какво имаме тук – подхвърли той и придърпа един стол.

  Жената помръдна устни, но звук не се чу. Синьото й око надничаше уплашено иззад ръба на торбичката. По бялата заоблена буза имаше драскотини и синини. Прихванатата в кок руса коса се бе раздърпала.

  – Аз на себе си приказвам – добави стажантът. – Не се чувствайте задължена да ми отговаряте. Лежете си спокойно. Имам малко работа по вас, после ще ви оставя да си почивате.

  – Добре – простена тя. Красивото око примигна и се затвори.

  – Така… – Той отметна чаршафа.  

  Бяха я надупчили и „сковали“ по стандартния за такива счупвания на таза начин. Железата бяха разположени несиметрично и връзките им не бяха достатъчно стабилни. Работата на Джордж бе да закрепи по-добре фиксаторите, за да не се получи разместване при евентуално обръщане на пациентката настрани. Доскоро той не бе предполагал, че ще му се наложи да се занимава с винтове и болтове, сякаш е автомобилен техник. Дезинфекцира дупките, в които влизаха фиксаторите, след което се зае да укрепи и стегне рамката. Концентриран в работата си, за момент се отърси от умората. Даже погледът му се проясни. Тренираните му пръсти бързо и прецизно изпълняваха нужните операции. Този път, незнайно защо, контрастът между железарията и голата прът под нея му се стори много голям, почти стряскащ. Изведнъж си даде сметка, че се труди върху красива жена, която вероятно би загледал, ако я видеше да се разхожда в някой парк, например. За жалост тя едва ли скоро щеше да стъпи на краката си, ако изобщо някога стъпеше. Ханшът и талията й бяха изящно оформени, но гледката не галеше окото, а натъжаваше заради жестоките травми. Джордж знаеше, че ако започне да съчувства прекомерно на страдащите, ще се поболее. Опита да се отхвърли от страничните мисли. Трябваше да се съсредоточи и да затегне всичко добре, а после щеше да се отдаде на заслужена почивка.

  Само че едно лостче се счупи. Джордж се надигна и изпсува. Тогава забеляза, че синьото око го следи с тревога.

  – Моля да ме извините. Строши се една джаджа. Ще се наложи да я подменя.

  – Съжалявам, че ви създавам проблеми. – Гласът й бе треперлив, но мек.

  – О, няма такова нещо. – Той се обади на една от сестрите и й обясни какво трябва да донесе от склада. После се зае да огледа дясното бедро, от което също стърчаха фиксатори. Там почти нямаше какво да пипа.

  Седна на стола и зачака.  Жената понамести торбичката с лед и притвори красивото си око. Ръцете й потреперваха, отпуснати върху гърдите. Малки, нежни ръце, създадени да вършат фина работа. Добре, че не бяха пострадали при инцидента. Джордж се зачуди каква професия има тази дама. Не посмя да попита.

  Бездействието сякаш подклаждаше умората. Клепачите му натежаха и се затвориха. За миг се олюля, аха да падне от стола. Понечи да си бие шамар, но се отказа – пациентката можеше да се стресне. Въздъхна. Сестрата се бавеше.

  Стана и отиде до прозореца. Булевардът гъмжеше от хора и автомобили. Животът за някои течеше нормално, а други бяха въвлечени в спиралата на страданието.

  Върна се на стола – стоенето прав изцеждаше бързо силите му и го караше да се чувства като парцал. Спеше му се, та чак му се плачеше. А тъпото лостче не идваше. Обади се на сестрата и я попита какво става. Тя отвърна, че в склада е пълна бъркотия и не може да се ориентира. Джордж се нацупи, но не каза нищо. Продължи да чака. Идеше му да се пльосне на пода и да заспи. Естествено, не можеше да си позволи подобно нещо.

  Усети, че с присъствието си притеснява пациентката. Тя сигурно отдавна щеше да е заспала, ако той не й висеше на главата. Пак това спане!

  – Чакам да ми донесат една част. Когато я монтирам, ще се разкарам. Няма да боли…

   – Разбрах – изпъшка тя. – Нервнича не заради вас, а защото ме боли. Не искат да ми дават силни обезболяващи.

  – Съжалявам.

  – Няма да говоря повече, защото като се напрегна болката се засилва. Иначе ми се говори. Просто… не мислете, че съм недоволна от нещо.

  – Добре. Опитайте се да заспите.

  Той се отпусна на стола. С мъка държеше очите си отворени. Загледа се в гипсирания й ляв крак, който бе вдигнат високо с помощта на система от ремъци и тежести. Превръзката не бе много дебела, вероятно защото пациентката скоро нямаше да може да става и да се движи, и контурите на крайника си личаха ясно. Добре оформени мускули, които обаче скоро щяха да започнат да се топят заради обездвижването. Пръстите стърчаха над ръба на подплатата. Палецът от време на време потрепваше спазматично, което свидетелстваше за увреден нерв. Нямаше как да не обърне внимание на педикюра. Майсторска работа, дело явно на професионалист. Но черният лак, толкова предпочитан напоследък от „лошите момичета“, изглеждаше не на място в болничната белота. Извивките около свода и петата, макар да бяха грубовати и неравни, не можеха да скрият факта, че стъпалото е малко и фино.

  Тази жена бе изглеждала страхотно с отворени обувки и ефирна лятна рокля. Сигурно й лицето й бе прекрасно… Бе събирала мъжките погледи, но в един миг чудовищна сила бе натрошила всичко от кръста надолу.  

  И преди му се бе случвало да хареса пациентка, но не и толкова увредена. Умората му се напои с дълбока тъга. Знаеше, че чувствата само затрудняват работата, но … засега нищо не можеше да направи по въпроса.

 Сестрата донесе лостчето и Джордж се зае да го монтира. Работеше бавно с отвертката, защото му се виеше свят. След последното затягане мозъкът му изведнъж изключи. Заспа, положил глава под гърдите на пациентката. Всички мускули на тялото му се бяха отпуснали и си почиваха. Съзнанието му се бе прочистило. Блаженство.

  Засънува приятни сънища, каквито не бе сънувал от детството си. От тях сякаш бликаше щастие.

  Два часа по-късно, докато бавно изплуваше към реалността, Джордж усети, че две нежни длани галят главата му. Пръстите се плъзгаха през косата му и даряваха с ефимерни докосвания кожата му. Сърцето му се разтуптя от вълнение. Устните му се извиха в усмивка. Топеше се от умиление.

  В просъницата осъзна къде се намира и чии са тези ръце. Стреснато отвори очи. Видя лъскави метални фиксатори, зацапана с йод бяла кожа и вирнат нагоре гипсиран крак, чиито оголени пръсти се мержелееха, сякаш безкрайно далеч, със своите лакирани в дръзко черно нокти.

  Надигна се и каза:

  – Май съм заспал. Извинете.

 Жената го гледаше унесено с красивото си синьо око.

  Той я зави старателно, извини й се още веднъж и си тръгна. Чувстваше се отпочинал и настроението му бързо се подобри. Довърши си смяната и се прибра вкъщи да почива.

  През следващите две седмици стажантът Джордж Симънс работеше по нормален график и не се претоварваше, но понеже сънят му се бе нарушил, изпитваше смазваща умора. Дори сънотворните хапчета не помагаха. Незнайно защо психиката му се бе разстроила.

  Разтревожени за здравето му, колегите му го посъветваха да си направи изследвания. Тялото му се оказа напълно здраво. Проблемът бе другаде.

  Един късен следобед той се престраши да посети жената, пострадала при влакова катастрофа. Жената, пред която се бе изложил. Тя лежеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше през прозореца. Милото й лице вече се бе изчистило от подутини и драскотини. Извърна глава към него и след миг на наситена изненада се усмихна.

  – Как сте? Как се чувствате? – попита той.

  – Все така раздробена и тягостно обездвижена. Но болките значително намаляха. Лекарите казват, че костите зарастват бързо.

  – Радвам се.

  – Изглеждате уморен. Елате да поспите! – подхвърли с престорена небрежност тя.

  Той се изчерви, чудеше се как да отговори. После просто коленичи до леглото и положи главата си в уютното гнезденце до гърдите. Напрежението му постепенно се топеше. Гледа известно време впитите в нежната кожа железа и стърчащия към тавана гипсиран крак с палав черен лак на ноктите на пръстите. Клепачите му се наляха с олово и се затвориха. И тогава усети мекия допир на дланите, който обещаваше спокойствие. Постара се да не заспи веднага, за да може да се наслади максимално на галенето. В просъницата си чу:

  – Толкова се радвам, че съм нужна на някого!

  – Обичам те – изпъшка той и заспа.