По прозореца се стичаха едри капки дъжд. Гъста пелена вода се спускаше като завеса пред погледа и. Очакваше, че някаква невероятна сила, мистична стихия ще я понесе надолу, надолу, все по-надолу... Спомни си мрачния ден на погребението. Студът свиваше сърцата на всички, които бяха дошли да изпратят майка ú. Вървяха мълчаливо след катафалката и само скърцането и неравномерното скрибуцане от спиращите колела доказваше, че има някакво движение. Погледът ú бе безизразно вперен в белия креп и сърмената възглавничка, върху която бе положена безжизнената главица на красивата възрастна жена. Лицето ú изразяваше някакво вълшебно спокойствие, някакво достойнство, което се изписваше по бледите ú страдалчески страни. Лека руменина се прокрадваше около устните. Скръстените ръце стискаха нежния букет от карамфили, които тя толкова много обичаше. Нещо стисна, задави Ана и тя тихичко захлипа. Времето сякаш бе спряло. Въздухът се изпълваше с лека влага, която образуваше ситни мехурчета вода около врата ú. Косите ú се спускаха някак трагично по раменете ú и тя си спомни детството. Седеше на малкото олющено бяло столче, отдавна позагубило от чара си. Обичаше го, защото мама ú сплиташе плитки, гласеше малките розови човечета с ластичета, които пристягаха косицата ú. Очите ú винаги се смееха, защото се радваше на мамините целувки и възхитеното: „ О, колко си ми хубава, Анче!” Как мечтаеше отново да чуе тези думи, да усети този нежен като коприна глас, който галеше ухото ú. Усети самотата си и отново се облакъти на перваза. В стаята цареше непрогледен мрак. Ана вече нищо не възприемаше. В душата ú настъпи огромна празнота. Восъчната свещица, която бе поставила на прашната масичка в ъгъла, отдавна изгасна.

Изведнъж чу шум от паднала книга и се извърна рязко. Стреснато  се загледа с широко отворени очи в празното пространство пред себе си. Затърси нещо с поглед, но не разбираше какво. Само смътно долавяше нечие присъствие, толкова топло, толкова истинско и светло. Незнайно как се втурна към масичката, до която стоеше някогашното вехто олющено столче и седна. Грабна оставената химикалка, пообърна и издуха от прахта пожълтелите листове хартия и задраска нещо по тях. Не спираше. Не знаеше нито колко е часът, нито какъв ден от седмицата е, просто пишеше. Когато най-сетне спря, се зачете. Зачервените и големи страдалчески очи забягаха по редовете като подплашени сърни.

...

   На другия ден в болничната стая влезе докторката. Тя се вгледа в бледото личице, сгушено между възглавниците. Потърси очите на болната, за да ги срещне, но уви... Стреснато се приближи до пациентката, сграбчи китката и се опита да долови пулса. После положи хладната си длан върху очите и и ги затвори. Натисна звънеца, който висеше над главата на жената и зачака. Случайно погледът ú пробяга по поставения върху шкафчето лист и тя го взе бавно. Зачете се.

„Скъпа майко,

Пиша ти това, за да ти кажа колко много те обичам. Знам, че не ще ме чуеш, но вярвам, че душата ти е с мен и ще ме разбере. От доста време усещах, докато ти боледуваше, че искам да ти кажа много неща, да поискам прошка за грешките си, за своите слабости, но знам, че ти самата не би искала да чуеш всичко това. За тебе никога не бях слаба или безпомощна... Ти се гордееше с моите успехи и върхове. Мечтаеше да ме видиш по-силна от когато и да било и аз се опитвах да бъда такава. Разбирах, че съвършенството не бе за мене, затова често плачех на рамото ти. Долавях куража ти и откривах скритата ти сила. Майко, благодаря ти, че ме отгледа, възпита и направи ЧОВЕК! Сбогом!”

Когато прочете и последния ред, по страните на доктор Владимирова се стичаха сълзи. Човешката ú природа се развълнува и тя се наведе съвсем ненадейно. Грабна химикалката  и написа най- отдолу: „На всички майки, които създават безсмъртие, на всички дъщери, които не забравят онази, която им дава живот, на Бог, който ни учи да обичаме.”

   Тези слова бяха издълбани върху паметника на Ана. Когато доктор Владимирова си взе последно „Сбогом!”, сгърна още по- плътно есенния си шлифер и бавно тръгна по алеята на Централните гробища. Наближи изхода и  отново се обърна, сякаш искаше да разбере дали някой я следва и се отправи към моминската си квартира. Влезе тихо, изу грубите си черни обувки, съблече се и отиде да свари чай. Тази вечер реши да не гледа телевизия. Откри едно поизмачкано кафяво тефтерче, потърси моливи и седна на писалището си. Така осъмна. Когато стана от стола и разтърка пръстите на ръцете си, стискали така болезнено молив цяла нощ, отпи глътка от изстиналата течност и подреди грижливо изписаните листове.

Най- отгоре пишеше: „За щастието да се родиш човек” (разказ)

...

Никой в болницата повече не се сети за Ана. Само доктор Владимирова отиваше всяка седмица, за да занесе пресни цветя. Седеше на пейката и пишеше, без да забелязва околните. Никой не разбираше къде изчезва  всеки петък за два часа след  дежурствата. Скоро една от сестрите възбудено дотича в отделението за неврологични заболявания и показа вестник „Труд”. На първа страница се усмихваше снимката на доктор Владимирова, а под нея с големи букви пишеше: „Писането е лудост, животът - лечение”. След това бе поместен разказът , който тя написа и коментарът на журналиста: ”Виждате, скъпи читатели, че не трябва да бъдеш професионален писател, за да покажеш таланта си. У всеки от нас може да има един отключващ момент.

  Пожелавам  ви всички вие да го срещнете. Тогава ще проумеете какво означава истинската писателска лудост.”