Грешка – смешка

Когато бях дете, беше много трудно да се получи номер за домашен телефон. Чакаше се с години за самостоятелен или дори за дуплекс – два телефонни номера с разлика една цифра. Интересното беше, че докато единият номер говори, другият не можеше. Трябваше да изчака съседът да спре разговора, та тогава той да набере желания телефонен номер.

Живеехме в малък блок, а до нас се нанесе не кой да е, а треньорът на футболния отбор в малкия ни град. Беше от столицата и на него, естествено, веднага прекараха телефон с отделен телефонен номер. Баща ми отиде да се разправя в пощата с началника, защото ние имахме молба от няколко години, а татко беше и лекар.

В резултат на това една сутрин осъмнахме с дуплекс – което не беше добре, но беше все някакво утешение пред нищо.

Лошото беше, че младата съпруга на треньора говореше често и дълго по телефона, та ние рядко успявахме да се докопаме до свободна линия. Но се научихме, че когато тя говори по-дълго, ако натискаме пружинките на телефона, при нея се чувало пукане, и тя затваряше миролюбиво. Все пак татко бе лекар, а имаха дете.

Един ден телефонът звънна, аз затворих с радост учебника по математика и казах, както изискваше етикетът:

— Да, моля?

— Чичо Васко у дома ли е? – отсреща попита момчешки глас.

Реших да вляза в ролята на съпругата на треньора. Ясно беше, че търсят него, защото той се казваше Васил.

— Не, на работа е – отговорих сериозно, опитвайки се да не се засмея с глас.

— А кога ще се върне? – продължи да пита момчето, вероятно мой връстник.

Тук трябваше да напрегна мозъка си и да си спомня кога обикновено го чувах да говори от другата страна на стената.

— Довечера – отговорих кратко.

— А вие коя сте? - се усети внезапно момчето.

— Съседката – отговорих истината.

— Разхождате кучето?

— Не – отговорих искрено. – Не знаех, че имат и куче.

— Нямат - каза детето. – Само те проверявам. Как се казваш?

— Елисавета – отговорих притеснено. Обикновено името ми предизвикваше неистов смях у връстниците ми.

— Много красиво име. Като поетесата Елисавета Багряна. Харесваш ли нейни стихове?

Ами сега? Дори не я бях чувала. Не исках да лъжа, но и не можех да се покажа проста.

— Като прочета, ще ти кажа – отговорих дипломатично и замълчах.

— Утре? – зададе въпрос момчето така естествено, че се съгласих.

— Аз съм Орлин, племенникът на Васил Пеев, приятно ми е – представи се накрая той.

— Хубаво – сдъвках думите, защото ми стана неудобно от възпитаното поведение на момчето. – Този номер не е на чичо ти обаче. Ние сме дуплекс. Неговият завършва на 77.

— Разбрах веднага, просто исках да видя дали ще ми кажеш истината – усетих как се засмя той от другата страна на слушалката.

— И сега какво? – попитах като последна глупачка.

— Сега и аз ще ти кажа истината. Вуйчо ми разказа за теб и исках да се запознаем, но само това успях да измисля. Ще чакам с нетърпение да си поговорим утре. Ако нямаш нищо против.

— Нямам – отговорих радостна.

Затворих телефона и затанцувах от щастие. После спрях като ударена. Елисавета Багряна! Хукнах към библиотеката. Добре, че имаха книга с нейни стихотворения, преписах си няколко в тетрадка и се върнах у дома успокоена. Сега щеше да види софийското момче. Трябваше да му измисля и аз някаква трудна задача.

Когато на следващия ден ми се обади, го сразих с няколко хубави стихотворения от поетесата, но го попитах лукаво:

— Знаеш ли какво значи бубак?

— Нее – отговори искрено той. – Ще ми кажеш ли?

— Ще ти каже библиотеката – отговорих весело. – До утре по същото време?

— Предизвикателство прието – отговори усмихнато той. – До утре.

Дълго време играхме на въпроси и отговори, свързани с библиотеката. С Орлин се състезавахме като за олимпийски медал и резултатите не закъсняха. Успехът ми в училище тръгна нагоре, а в библиотеката влизах почти всеки ден.

През ваканцията момчето от София дойде на гости на вуйчо си и аз му показах прекрасната планината до моя южен град. Приятелството ни продължи дълги години. И досега той ми идва на гости през лятото, въпреки че живее в Америка.

Сега имам модерен телефон, но често си спомням с носталгия нашия първи дуплекс, защото онази грешка-смешка ме запозна с верен приятел, с кого и досега си поставяме предизвикателства. А вие знаете ли какво значи „ортома“? Попитайте „Гугъл“, а ако нямате интернет, изтичайте за по-сигурно до библиотеката. В дебелите книги винаги има отговор дори и за най-трудните въпроси.

*бубак – памук

*ортома - тояга, пръчка

*бубак - памук

©Илияна Каракочева – Ина Крейн

из книгата "Усмивки от светлото детсво"

разкази за деца и юноши

издателство "Многоточие" - 2024 г.

Харесване

Коментар

Споделяне