Грешка – смешка
Когато бях дете, беше много трудно да се получи номер за домашен телефон. Чакаше се с години за самостоятелен или дори за дуплекс – два телефонни номера с разлика една цифра. Интересното беше, че докато единият номер говори, другият не можеше. Трябваше да изчака съседът да спре разговора, та тогава той да набере желания телефонен номер.
Живеехме в малък блок, а до нас се нанесе не кой да е, а треньорът на футболния отбор в малкия ни град. Беше от столицата и на него, естествено, веднага прекараха телефон с отделен телефонен номер. Баща ми отиде да се разправя в пощата с началника, защото ние имахме молба от няколко години, а татко беше и лекар.
В резултат на това една сутрин осъмнахме с дуплекс – което не беше добре, но беше все някакво утешение пред нищо.
Лошото беше, че младата съпруга на треньора говореше често и дълго по телефона, та ние рядко успявахме да се докопаме до свободна линия. Но се научихме, че когато тя говори по-дълго, ако натискаме пружинките на телефо ...