Знаете ли какво е да имаш две деца? Повечето сигурно знаят. Да де, ама ако едното е болно, много болно и се нуждае от спешна операция в чужбина? Дано и да не разбирате! Още повече, когато тази операция струва пари, много пари. А вие сте средно статистическо семейство, с прилични, но в никакъв случай не и достатъчни доходи. Държавата ви е казала не по ред нейни си причини, вярно нелогични, но НЕ си е НЕ. Ходите и просите от врата на врата, организирате кампании, отваряте дарителски сметки, поставяте кутии в магазини, църкви, училища… Намират се добри хора, с големи сърца, помагат ви, връщат ви надеждата. Отново се осмелявате да дишате, да мечтаете как детето ви тича, смее се и е здраво. Да само това искате- да е здраво! Вече сте запазили дата в онази чуждестранна клиника, обещали са ви чудо. И чакате деня, а сумата все повече се доближава до необходимата. Дните се точат мъчително бавно.

До деня, в който даренията секват. Ей така, първо намаляват, а после съвсем изчезват. Проточили са се месеци. Появили са се други дечица с подобни проблеми. Не, не злобеете, а просто започвате да се отчайвате. Продавате всичко- колата, колата на родителите, къщата на село, ниви, земи. Сумата пак не стига. Посягате на покъщнината- телевизорите, лаптопи, телефони, дори дивана, защото е кожен и има един приятел проявил интерес.

В един момент започвате да изпитвате вина към големия си син, защото той е осемнайсет годишен вече, а вие сте го лишили от всичко, дори от внимание. Добре, че той не роптае, от години е в тази въртележка на тичане по болници, доктори, дори лечители, на обсъждане на терапии и лекарства. Започвате да съжалявате, че родихте второто си дете толкова късно и с такава голяма разлика с първото. Обичате ги, това никой не може да го отрече, но…

Датата наближава. Вече ви се струва, че времето тече мълниеносно. Липсващата сума е само 10000 лева, но вече сте изчерпали всички ресурси. Потънали сте в заеми към приятели, колеги, работодатели, банки. Дори получавате призовки за непогасени вноски. Трудно успявате да платите сметките и да набавите храна. Но продължавате да обикаляте, а всеки отказ се забива като нож в сърцето ви. Бремето е непосилно. Особено вечер, когато се съберете четиримата около масата. Обсъждате кой къде е бил, от кой е поискал. Разговорът е тих, толкова тих, че тишината кънти по-силно от гласовете ви. Само малкият ви, четири годишен син, седи в инвалидната си количка и се смее. Поне той не разбира и е доволен, и е щастлив. Да щастлив е, защото друго положение не познава. Не знае какво е да чуваш смеха на майка си, да тичаш навън, да видиш шарения свят. За него всичко се свежда до бяло или зелено, да, защото престилките на онези лелички и чичковци са такива. Очите му блестят, защото в неговия свят нищо не се е променило. А този поглед, изпълнен с жажда за живот, се впива в очите на останалите и ги разкъсва на парчета. Среща потъмнелите очи на баща си. Всичко е наред, той само такива ги е виждал и продължава да се смее.

Обикновено вечерите са такива, тихи, тягостни и сиви. Но не и тази вечер. Тази вечер е специална. Семейството празнува. Дори са пуснали радиото. Малкия е объркан от шума и приповдигнатото настроение на семейството си.

Причината е проста. Големият им син е успял да намери осем хиляди триста четирийсет и два лева осемдесет и пет стотинки. Сумата е почти събрана. Всичко ще се нареди.

Преди време бил оставил кутии за събиране на средства на касите на Изи пей и вчера, на една от касите, един благороден господин оставил осем хиляди и двеста лева, а останалото се било събрало от клиенти.

Семейството ликува. Бяха си позволили дори бутилка евтино вино. Правеха вече планове. За да покрият липсващата сума, нямаше да наемат нито хотел, нито квартира, щяха да спят в болницата, докато направят операцията на малкия. Щяха да се хранят по-оскъдно, а големият им син щеше да се лиши и от малкото джобни пари. Щяха да забавят още една от вноските по кредита, а после, когато малкият вече е здрав и майката щеше да тръгне на работа и да се измъкнат от финансовата тиня. Всичко щеше да е наред!

На вратата се позвъни.

- Очакваш ли някого?- обърна се майката към големия си син

- Не- беше краткият отговор

- Аз ще отворя, сигурно е касиера на входа. Не сме плащали такси от почти година. Ще се оправя- бащата стана и отиде да отвори входната врата. Изненадата му беше голяма, когато на прага видя четирима униформени. През рамото на единия съзря три патрулки, паркирани пред блока- Добър вечер, с какво да бъда полезен?

- Тук ли живее Кирил Асенов Георгиев?- прочете единият от голям лист, ситно напечатан.

- Да, това е синът ми!

- Имаме заповед за арест- гласът беше металически, безизразен

- Защо? Какво е направил? Да не се е сбил?

- Снощи е ограбил каса на Изи пей. Имаме запис на камера, въпреки че носи маска на лицето си, познахме го по дрехите и телосложението. Дрехите са същите, с които е влизал половин час преди това. Взетата сума е 8342,85 лева.

Бащата замръзна на входната врата, докато полицаите извеждаха синът им. Майката искаше да каже нещо, но устата ѝ само мърдаше безмълвно. Освен болното дете, грижите за него и набавянето на необходимата сума, сега трябваше да носят и вината за постъпката на големия си син. Да, тяхна беше вината, поне така го чувстваха, защото не разбраха колко голям товар стовариха на плещите на това момче.  Лишиха го не само от нормално детство, но и от родителско внимание. Той растеше сам и сигурно имаше собствените си проблеми, за които те никога не попитаха. Дали кражбата беше вик за помощ или просто си беше мислил „Взимам парите и всичко се оправя.“

Каквато и да е причината, въпросът е „Провалиха ли се тотално като родители?“