Тишина обгръща вечерния здрач. Като сламено було, нашепващо за лятото. Вятърът разпилява последните нотки на решителност и самоуважение. Избрулва ги от закоравелите ми представи за чест и достойнство. Краде ги от петната на все така търсещо - чакащите идеи и ги излага на показ. Петната са люлякови, като пресен плесен по покривите на пясъчни кули и миришат на свежа реалност.
Предвкусвам пир!
Разпилените мощи на овдовелите принципи разстилат призрачната си снага и се отдават безмълвно на покорно чакащите завети на настоящето. Сливат се в тихо роболепие - хомогенно и безнравствено като жадувана сянка, отразила се в капчуците на самотата... Като изтрезняло падение всред ненаситили се... Като тих стон в необратимо безвремие...
Дали е от набъбващите звездни ребуси или от плясъка на спокойните вълни в пристана на съзнанието ми, но в този момент усещам стържеща емоция от детството си...
Мама е тъжна, че не може да ми купи колело. Искам го много отдавна... Дори в съня ми краката ми са в рани - ...