6.05.2020 г., 18:20 ч.

Витан 

  Проза » Разкази
716 3 9
13 мин за четене

Кръчмата на Сирака се намираше близо до мегдана. Покрай нея бълбукаше зиме и лете малката селска рекичка. Тя разделяше селото на две половини, които се свързваха помежду си с няколко дървени паянтови моста. Когато прииждаше през лятото от пороищата, реката често ги завличаше и се налагаше да ги възстановяват или укрепват отново. Само този до кръчмата беше широк и масивен. Основите му, излети от бетон, устояваха на водата. По него се минаваше най-често. Ето защо, кръчмата беше винаги пълна и шумна. Кой откъдето мине, ще се отбие да гаврътне по една сливовица, пък ако няма друга работа, ще остане и за повече.
Особено се оживяваше през есента и зимата. Тогава работата по полето се привършваше и освен грижите за добитъка и някои  дребни занимания, мъжете нямаше друго какво да правят. Сирака държеше отворено до късно среднощ и едва когато напускаха и последните клиенти, залостваше тежката дъбова врата. Често пред нея нощуваха избутани или изхвърлени насила пияници…
Така беше и тази съботна вечер. За човек, току що влязъл отвън, бе трудно да се ориентира. На две от срещуположните стени бяха окачени миризливи газени лампи. Бледата им светлина едва успяваше да пробие гъстия тютюнев дим над десетината маси. Над кръчмарския тезгях висеше още една, която Сирака час по час откачваше и влизаше с нея в задната стаичка, където държеше пиенето.
Веселбата беше в разгара си. Всички бяха попрехвърлили и шумно се обясняваха помежду си, ръкомахаха оживено, сърдеха се някому, смееха се и никой никого не слушаше.
Коста, синът на Сирака, момък на около двайсет години, разнасяше мълчаливо плоските шишенца кръчмарска ракия и кани с полувкиснато вино. Не му беше присърце тая работа, но още не смееше да се опъва на баща си. Сирака имаше твърда ръка и не позволяваше да му се противопоставят…
Особено шумни бяха мъжете, насядали около маса, разположена под една от лампите. Всички бяха млади, здрави селяни. Един от тях биеше на очи. Бе висок, слаб, с продълговато лице, на което правеха впечатление необикновено удължения нос и голямата уста, с тънки чувствителни устни. Очите му, разпалени от изпитото вино, бляскаха хитро и въртейки ги на всички страни, успяваше да следи постоянно приятелите си около масата. Облечен в чиста бяла риза и хубава везана салтамарка, рязко се отличаваше сред окъсаните и мръсни селяни наоколо.
Казваше се Витан. За него се говореше, че няма къща в селото, откъдето да не е откраднал нещо, па макар и най-незначителното. Знаеше отлично разположението на всички къщи и дворове. Имаше навик сутрин да стане рано, измиваше се, избръсваше се и след като се пременеше с нови и чисти дрехи, тръгваше по улиците. Вървеше бавно и оглеждаше дворовете през ниските дуварени огради така, че запомняше и най-малките подробности. През нощта замъкваше, каквото е набелязал. Това той вършеше толкова умело, че досега никой не можеше да каже със сигурност – Витан го е направил! Нито куче го усещаше, нито човек го виждаше... А не криеше за нощните си подвизи! Често се случваше на другия ден да върне откраднатото на собственика и той се чудеше, да се сърди ли или да го черпи. Други лошотии не вършеше и ако не го обичаха, поне все още го търпяха в селото.
Та и разговорът около масата беше именно за интересното му и опасно хоби.
- Хей, Витане, помни ми думата, че ще свършиш в някой чужди двор! Ще те пребият, куче ще те удуши... – говореше съседът му – едър селянин с добродушно небръснато лице. – Един път стомна за вода, втори път... накрая ще се счупи. Отказвай се, да не патиш!
- Откажи се, но не знам защо толкова се заричаше, че в най-скоро време ще претършуваш къщата на Пармака. Май там няма да ти устиска да влезеш, а!... – обади се друг – Мишока. Той беше коренна противоположност на първия – дребен, с хитро бледо лице и малки миши очички. Обичаше да подкокоросва другите, без да се усетят. Беше раздухал не една и две свади...
Витан го гледаше презрително и се усмихваше.
- Ти, Мишок, мене за пиян ли ме смяташ, та ме занасяш? Аз знам добре, кога и как да си свърша работата. И на Пармака ще му дойде реда... па тогава... може и да се откажа...
- Изпуснеш ли го утре, никога няма да можеш! Такава бъркотия ще е там, че и аз ще мога! Пармака има един син и голяма сватба ще направи – говореше Мишока и доближаваше стола си до Витановия.
- Утре ли? В толкова народ...Не, аз не обичам блъсканицата. По-ми е добре, когато съм сам...
- А бе, по-ти е добре, но утре е по-лесно! Народ много, всички залисани... – продължаваше да го увещава той.
- Я, остави човека, че ще получиш нещо по главата! Отдавна не са те потупвали! – намеси се по-едрият селянин, който въпреки добрината, изписана по лицето му, внушаваше респект с едрите си рамене и тежки юмруци. Наистина, Мишока често ядеше бой, заради заядливостта си...
Той мигом отдръпна стола, мърморейки язвително:
- Ще го оставя, разбира се... То се вижда, че е станал страхлив нещо...
Витан досега се усмихваше и слушаше с интерес спора им, но при последните думи на Мишока скочи от стола си и го хвана за ризата.
- Аз ли съм страхливец, бе! Ти ако тръгнеш с мене, където те водя... А сега ще те изхвърля в реката! – и той го задърпа навън, с явно сериозни намерения.
Едрият веднага се намеси и изтръгна Мишока от ръцете му.
- Ей, вие наистина се напихте! Каква е тая работа... джафкате се като деца... Ти, Мишок, ще млъкнеш, че втори път аз ще те изритам!
Двамата седнаха, гледайки се заканително. Все пак, Мишока беше доволен. Можеше да отнесе боя, но успя да пусне муха в главата на Витан. А знаеше, че той реши ли нещо, никой не може да го спре...
Пиеха мълчаливо, всеки замислен. Само Витан често поглеждаше Мишока, поклащайки глава, сякаш одобряваше нещо. По едно време рязко стана, вдигна шишето и като изпразни останалата ракия решително в гърлото си, обърна се към него и каза тихо, но твърдо:
- Знам какво целиш... но утре ще разбереш какво умее Витан! Ще си мине по реда и Пармака... Но преди това ще се обзаложим с тебе! Ще измъкна гердана с жълтиците, който носеше Пармаковица като млада невеста! Не успея ли, всичкият ми имот е твой! А ако успея, още в понеделник отиваме в съда, да прехвърлиш имота си на мене! Съгласен ли си така?
Мишока не очакваше такъв обрат на нещата и понечи да стане, но другите двама, които слушаха до тук с интерес, го хванаха здраво за рамената и той се отпусна на стола си, мигайки безпомощно.
- Ама, чакайте бе, хора!... Как така ще се обзалагаме... Та имот е това! Витане, опомни се, пиян си!
- От тебе не е по-пиян! – намеси се отново едрият. – А ти, като си се хванал на хорото, ще играеш докрай! Иначе!...
Другите двама одобриха думите му, като кимаха с глави и надигайки шишетата, шумно примляскваха.
Мишока разбра безизходността на положението си, но изведнъж нещо се досети и като разтегна устни в крива усмивка, каза:
- Насилвате ме, но не ме мислете за слаба ракия! Добре! Ще се обзаложим...Съгласен съм! - и той облиза с пресъхнали устни палеца си и го протегна към Витан. Витан също поднесе деликатния си палец и облогът беше сключен.
Отново поръчаха ракия от Коста. Витан и едрият пиеха мълчаливо. Двамата селяни, вече пияни, ломотеха нещо неразбрано. Мишока също пиеше, но беше неспокоен. Погледът му постоянно шареше между Витан и вратата.
По едно време едрият сложи ръката си на Витановото рамо и каза:
- Слушай, не знам как си я замислил тая, ама ще ти кажа да се пазиш особено от Немия. Не дай Боже да те надуши... ще те пречука като нищо! Верен е като куче на Пармака и няма да му мигне окото!
Витан, който отново бе добил самоуверената си и тънка усмивка, отвърна:
- Немия ли... Не е страшен той, нищо че е зъл...
Мишока надаваше внимателно слух. При последните думи на Витан се усмихна зловещо, остави шишето на масата и измърмори:
- Айде, останете със здраве... Ще се прибирам вече. Късно стана...
Витан махна с ръка:
- Върви по дяволите!
Мишока това и чакаше. Скочи и като си проправи път сред пияните мъже, излезе навън. Един миг стоя в нерешителност, след това, потрепервайки зиморничаво от нощния хлад, пое към долната махала, където живееше селският чорбаджия Йордан Пармака. Подтичваше от време на време, озърташе се назад и си мърмореше:
- На имота ще се обзалага... Ще му приседне! Ще му дам да разбере, кога си е имал работа с мене... Той... Немия ще го оправи....
Пармака беше най-богатият човек в селото. Имаше около триста декара имот, останал на баща му от местния турчин, когато бягал от руснаците. Бащата бил ратай при него, но спечелил благосклонността му с вярна служба и яка работа. Затова турчинът му продал на безценица тапиите на имота. Пармака бе успял да увеличи богатството. Беше построил голяма къща на два ката, с широк като мегдан двор и няколко стопански постройки. Всичко това бе заградил с дувар, по-висок от човешки бой. Любопитно око от улицата не можеше да види нищо. Портите – широки, от здрав материал, се отваряха само когато влизаше кола или каруца. Зад тях бяха вързани два овчарски песа, които пускаше нощно време из двора.
През лятото половината от селото работеше на имотите му, а през зимата държеше само Немия. Той, освен че се грижеше за добитъка, служеше и за трето куче - глухоням по рождение, зъл към всички. Цялото село го мразеше и се боеше от него. Желанията на Пармака бяха закон. Гледаше го право в очите, за да разбере какво иска и след това не се спираше пред нищо. Беше пребил няколко души, за да угоди на чорбаджията си. Веднъж го бяха издебнали в тъмнината, да си отмъстят, но той така халосал едного с кривата си чепата тояга, че едва не го оставил на място. От тогава се бе озлобил още повече. Това само радваше Пармака...
Ето защо, не бе чудно, че Витан не е влизал още в чорбаджийската къща. Утре, когато Пармака ще вдигне голяма сватба, за да жени сина си, портите ще се отворят и ще е по-лесно. Витан твърдо вярваше в необикновените си способности...
На сутринта, едва що се бе развиделило, откъм долната махала задумка весело и ритмично тъпан. Последва го настървен кучешки лай. Двата хора се понесоха в остра конкуренция над селото. Непосредствено след това заизвива кларнет. Заприглася му и гайда. Кучетата скоро млъкнаха. Музикантите, сякаш въодушевени от успеха си, засвириха още по-силно. Игривите трели на хорото прескачаха от къща на къща, от махала на махала и известяваха за започващата веселба...
В широкия чорбаджийски двор бе оживено и шумно. Навсякъде сновяха забързани хора. Едни влизаха в къщата, други излизаха, носейки столове, маси, съдове и си подвикваха със силни гласове. Цареше трескавост и обърканост. За това голям дял имаха и музикантите, насядали около една от масите в средата на двора и свирейки с все сила.
На балкона се показа Пармака. Бе позастарял вече, но гордата му чорбаджийска осанка го подмладяваше. Огледа доволен веселата шетня по двора и подвикна на едно от децата, които се гонеха долу, сочейки с ръка към ниската постройка, в другия край на двора. Там обитаваше Немия.
Детето мигом се втурна и скоро се показа с чорбаджийския слуга. Немия бе в мръсните си всекидневни дрехи, с полепнали по тях сламки. Той едва ли имаше в какво да се преоблече, но това не му правеше особено впечатление.
Йордан го изгледа от балкона намръщено и махна с ръка, да се качи при него. Немия завъртя послушно глава и се заизкачва по дървените стъпала. Пармака го посрещна с жестове, които означаваха, че трябва да свали тези дрехи и да облече други. Немия недоумяващо го гледаше в очите, не можейки да си обясни господарската прищявка и кимаше глава в мълчаливо съгласие.
След малко слезе долу пременен. Дрехите, явно нескроени за него, му стояха лошо. Виждаше се, че се чувстваше неудобно в тях, но не смееше да роптае. Пресече двора и отново се шмугна в бърлогата си.
Скоро запристигаха гости. Заредиха се и каруци, пълни с хора и дарове. Това бяха роднините на невестата- другоселци...
Широко се разтвориха чорбаджийските порти. Дворът се изпълни с весели и пременени сватбари. Най-напред ги посрещаше Пармака, а след него и фамилията му. А той хем се усмихваше тежко и горделиво, хем се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше да види някого. Погледът му шареше ту до Немия, застанал със сопата си настрани от хората, ту до отворените порти. Когато разбереше, че господарят му го гледа, Немия кимаше отрицателно с глава. Някого очакваха...
Гостите се настаняваха около трапезата, пусната през целия двор и вадеха бъклици, шишета, погачи...Музикантите, още не починали, отново засвириха. Най-нетърпеливите не издържаха и скоро около трапезата се изви хоро. Колкото и да бе широк двора, стана тясно. Но му намериха колая, пуснаха хорото и на пътя.
Немия доближи до портите и още по-внимателно се взираше кой влиза и кой излиза.
Дойде време да се дарява. Скоро на пътя, до стара зидана чешма, се събра множество народ. Какви ли дарове ще дадат двата чорбаджийски рода? Чуваше се, че и невестата е богата...
Даровете бяха натрупани на маси, а до тях младоженците черпеха даруващите. Един гласовит и весел, порядъчно пийнал сватбарин, с висок глас съобщаваше какво даряват свекъра, свекървата, дядото, бабата, кума, кумицата... При всяко оповестяване, народът наоколо ахваше и шумно коментираше. А имаше защо... Младоженците бяха затрупани с дарове. На булката, зачервена от вълнение, вече бяха окачили няколко гердана с жълтици. До тях постоянно нарастваше купчината тъкани, шити и везани дарове...
Едва що бяха привършили с най-близките, а и най-щедрите, отзад се чу силен мъжки глас:
- Я, направете път! Път ми направете, чувате ли!...
Някой разблъскваше хората и се доближаваше до младоженците.
Пармака трепна като попарен. Пълното му, червендалесто лице още повече поаленя. Бе познал Витан. Озърна се и потърси с поглед Немия. Той още не бе разбрал какво става, но по красноречивите погледи на господаря си, схвана, че трябва да е нащрек.
Витан скоро стигна в средата на кръга. Блъсканицата му беше коствала много усилия. Но лицето му бе ведро, с цъфтяща самонадеяна усмивка. Пременил се беше повече от обикновено – истински сватбарин...
Пармака го гледаше изпитателно. Немия стискаше здраво тоягата си и въртеше опулено очи.
Витан огледа бавно всички. Забеляза го и за миг усмивката му се засенчи от неприятна мисъл, но махна с ръка, сякаш я отпъждаше и се обърна към младоженците:
- Хубава ти е невестата, момко! – каза той с висок глас, като гледаше повече смълчалите се хора наоколо, отколкото младоженеца. – Ама още по-хубава ще стане, когато и аз я дарувам! А моите дарове не са какво и да е! Ето...вижте!...
Бръкна в пазвата си и вдигна високо ръка.
Всички ахнаха. От пръстите му се люлееше дълъг гердан от големи лъскави жълтици. Разлюля ги и сред изумения шепот се разнесе звън на чисто злато.
Пармаковица бе облещила като хипнотизирана очите си в гердана. Един миг стоя като втрещена, след това изпищя:
- Жълтиците ми! Моите са!... Олеле, божке, обрали са ме!...
Пармака пребледня и като издаде глух стон от ярост, обърна се към Немия и му кимна енергично с глава.
А той, сякаш това само бе очаквал, извика с гърления си глас и скочи в кръга. Витан беше с гръб към него, но като го чу, обърна се светкавично. Ала Немия беше вече вдигнал тоягата си и я стовари с все сила по главата му. Чу се тъп звук на счупен череп и Витан се свлече в краката му. Жените наоколо се разпищяха и разбягаха – коя накъдето види.
Немия един миг гледа недоумяващо жертвата си, след това се наведе и задърпа гердана. Но ръката на мъртвия не се разтваряше. Дръпна по-силно и той се скъса. Жълтиците се разпиляха.
Пармаковица, която се преструваше на припаднала до този момент, изведнъж скочи и като го бутна настрани, засъбира припряно едрите пендари в пазвата си.
...Зад ъгъла на една съседна къща, наблюдаваше скришом тази сцена дребен и окъсан човечец. Той целият трепереше от страх и се оглеждаше наоколо. Внезапно се обърна и хукна по една странична уличка...

© Кирил Тенджов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разбира се, че е така. И сега, и тогава, да спасяваш честта си, давайки или вземайки имот е....Не е за хвалба.
  • Да, Ирина. Имотът (в случая нивите) са били най-ценното средство за препитание на село. Пък и сега де... Благодаря ти!
    Краси, все така се чувствай при мен!
  • Талантливо перо имаш. Читателят се чувства "у дома си". С удоволствие!
  • Много хубаво разказваш. Вещо, леко, типично описваш селския бит.
    С удоволствие прочетох и аз, а с Мишока почти в един глас възкликнахме "Гледай го ти, на имот ще се обзалага!"
    Вживях се...
  • В голяма степен тази история е истинска, Мариана. Но права си, ако се пресъздаде неумело, ще загуби стойността си като сюжет. Благодаря ти!
  • То е ясно, че ни най-малко не съм си помислил за плагиатство - и на двамата ни е ясно. Ама аз да си го кажа в прав текст, че понякога се търси под вола теле от някои коментатори в сайта . А ти просто разказваш много добре. И няма как истински българин да не се възхищава на посочените писатели и да не се учи от тях.
  • Безжичен... притесних се, че ще ме обвиниш в плагиатство! Шегувам се, разбира се! Обичам тези автори... и не само тях. Израснал съм и живея на село - добре познавам селския бит. Цялото ми творчество е "селско". Човек трябва да пише за това, което познава най-добре. За граматиката... не само тук е бедствие. Голяма тема е това.
    Пепи... благодаря ти за интереса към моите произведения! Поздрав!
  • Селската тема в нашата литература е отделен водопад от произведения: Михалаки Георгиев, Влайков, тези след тях, които са и класици: Елин Пелин, Йордан Йовков! Без и наченки на сравняване, което би било смешно, явно много добре си почел тези изключителни автори с това произведение. Много добре разказваш, интересно е и също с много добра граматика (което в този сайт понякога не е така).
  • Удоволствието беше изцяло мое! Благодаря!
Предложения
: ??:??