Английската пианистка живееше сама в едноетажната къща, точно срещу голямата църква с трите златни купола. Тя беше жена на около 45 години, висока, бледа и слаба с лъскава, жълта коса като от течен сатен. Беше пристигнала в България преди около две години, живееше самотно, ходеше пеша, не се усмихваше, не говореше български и никой от града не знаеше нищо за личният ѝ живот. Виждахме я всяка сутрин да посещава едно малко кафене, където правеха вкусни сандвичи. Тя обичайно се пременяше с кремави и фини рокли на воали. Влизаше в кафенето ухаеща на цветя и с мелодичен, но убедителен тон си поръчваше кафе без захар, с чаша портокалов сок и две препечени филии. Сервитьорите вече бяха свикнали с особените ѝ маниери, с гладко пристегнатата ѝ коса, с това че сяда на десния стол на масата срещу вратата, и че винаги чете различна книга. Никой не знаеше истинския цвят на очите ѝ, защото не сваляше тъмните си очила. На пръв поглед четеше четивото си вглъбено, но щом някой нов клиент влезеше, тя смъкваше небрежно книгата и скришом го оглеждаше през рамо, сякаш очакваше някой да я потърси. Често през прозореца ѝ нощем се разнасяше ангелска музика, разливаше се по тротоарите, кацаше по клоните на дърветата и понякога хората угрижени от своите тегоби, отслабваха крачките си и се заглеждаха в профила седнал срещу пианото. Там пръстите на жената танцуваха по клавишите, а тя унесена от заниманието си изглеждаше толкова слаба и бледа, че свещениците от храма казваха, че им приличала на прегъната църковна свещ.

Една лятна сутрин в кафенето, докато пианистката се беше зачела в книгата си, насрещната врата изскърца и вътре влязоха майка с момченце. Майката подбутваше с чантата си гръбчето на детето, като от време на време се навеждаше, говореше му нещо и сочеше с пръст англичанката. Момчето беше на около седем години, с къдрави руси коси и изглеждаше несигурно с кривите крачета застанали на фона на черната пола на майка си. То поглеждаше непознатата и като че ли се срамуваше да тръгне към нея. И този път, макар жената зад очилата да имаше вид на вглъбена в книгата си, забеляза новодошлите. Детето се дърпаше, искаше да се върне към вратата, но това като че ли ядоса майката и за да му припомни надмощието си, му хвана ръката, дръпна я и го повлачи след себе си. То вървеше след нея изплашено. Ресните зад очилата трепнаха. Откакто пристигна в тази страна, ѝ се случваше не за първи път да стане свидетел на подобна сцена, но този път изпита невъобразим ужас, защото майката вече се беше приближила на достатъчно близко разстояние до нея и търсеше благоразположението ѝ. Голата кожа на рамото потръпна. Долавяше тежкия родителски парфюм, виждаше я с периферното си зрение и, доколкото можеше да отгатне по нейните жестове и тон, се опитваше да накара детето си да говори.

- Добро утро! – проговори на английски момчето и бялото му лице се оцвети като божур.

Непознатата прегъна страницата, до която беше стигнала, остави книгата на масата до чашите и се обърна учудена към англйското звънче долетяло до ухото ѝ. Детето гледаше кремавата рокля през мокрите си ресници, сълзите му бяха оставили петна по  тениската и късите панталони, с които беше облечено. Сърцето на пианистката се сви от допира на тъмните като на агънце очи и докато се усети, тя взе топлата му ръка в своята.

- Здравей, сладичък. – то се засрами и вдигна плахи очи към майката, която очевидно не знаеше английски, но пък суфлираше отстрани на детето. – Мога ли да ти помогна?

- Мама казва, че можете да ме научите да свиря на пиано, госпожо. – обясни детето, но като за опора отново погледна към майка си. Тя беше кимнала доволно, още щом беше чула думата пиано, спокойна, че парите за уроците по английски не са хвърлени на вятъра.

- Оу! - възкликна бледата жена, докато преценяваше изражението на майката и местеше очи към детето - На пиано, значи? – детето кимна - Ами виж, миличък, не знам как да ти го кажа, не знам какво ви е накарало да дойдете при мен, но аз не съм учителка. Съжалявам, че те разочаровам, наистина много съжалявам! Никога не съм преподавала уроци. Свиря само за удоволствие. – тя го погледна. Детето се оглеждаше в черните очила и мълчеше. – Нали, кажи на мама това. Много съжалявам. – пусна ръката му и кимна към майката, за да осуети намеренията ѝ, да си вземе детето и просто да си тръгнат.

Детето преведе на майка си отговора на непознатата, но тя се ядоса, скара се на детето , като продължаваше да стои изправена до рамото на красивата жена. Англичанката се почувства неловко. Смути се. Не знаеше как да реагира на ситуацията. За първи път от две години насам, някой се осмеляваше да дойде при нея и да я заговори – и в случая това бе едно слънчево дете, говорещо чрез майка си. Тя се обърна бавно напред, отпи от сока, взе книгата си и я разтвори на прегънатата страница, опитвайки се с поведението си да изясни на родителката, че е заета и иска да я оставят на спокойствие.

- Мама настоява. – обади се отново къдрокоското и гласът му, като че ли докосна по ръката пианистката и тя се обърна инстинктивно. То подсмръкна, чувстваше че няма избор, отпусна ръцете си и като чу какво още нарежда майка му, преведе: - Мама каза, че парите не са проблем, само иска да ме научите да свиря на пиано. Каза също, че е чувала музиката ви и много я харесва.

- Как се казваш, миличък? – усмихна се за първи път жената и показа белите си подредени зъби.

- Георги, госпожо.

Тя му подаде ръката си и докато се стараеше да произнесе правилно името му, отново почувства чупливостта на това ангелско създание. Прииска ѝ се да го защити.

- Аз съм Ев‘лин, скъпи. Ев‘лин, нали?! – то кимна, а тя продължи - Сега ще те попитам нещо и искам да ми отговориш честно, без да слушаш какво ти казва майка ти, нали?

Детето кимна, отново се изчерви, но майката се намеси и момчето, вместо да отговори на красивата жена, й преведе последните думи на майка си.

- Тя няма да си тръгне, ако не се съгласите, госпожо.

- Ела тук.- хвана го за слабите ръце Ев‘лин, приближи главата си и за първи път свали очилата от лицето си. Две прозрачно-сини очи докоснаха лицето на момченцето и то за миг реши, че срещу него стои някаква вълшебна фея.

– Кажи ми, скъпи, обичаш ли музика?

- Да, госпожо. – отговори като хипнотизиран.

- А, някога свирил ли си на пиано, или на някакъв друг инструмент?

- Не, никога.

- Тогава какво те накара да поискаш да свириш на пиано, миличък?

- Мама настоява, госпожо. Обещавам да бъда добър ученик! Нека да се запиша при вас!

Ев‘лин взе очилата от масата, закри очите си и погледна към майката. Тя вече беше прозряла колебание в пианистката и нетърпеливо очакваше решението ѝ. Малкият Георги следеше плътните розови устни на красивата жена в кремава рокля.

- Добре, Джордж. – каза жената, въздишайки - Защото си невероятно момче, ще се опитам да сбъдна желанието ти. Кажи на майка си, че утре в 4 часа ще те очаквам.

- Много ви благодаря, госпожо – усмихна се за първи път детето и изгледа с благодарност студеното лице срещу него.

- Надявам се, знаеш къде живея, Джордж?

- Да, зная, госпожо, срещу църквата. Чували сме ви как свирите. Целия квартал ви е чувал и много ви харесва.

- Оу, наистина! Ти си прекрасен, скъпи! Браво на теб! – разроши къдриците на детето и лицето му се озари от щастие.

- Хайде, върви, утре ще те очаквам!

- Добре, госпожо.

- Кажи на майка си, че има невероятно момче и моля те, спри да ме наричаш госпожо, звучи ужасно – тя махна с ръка и кимна на майката - Ев‘лин е по- добре.

- Да, Ев'лин.

     На другият ден, седем годишното момче отиде за първи път на уроци, а когато урока свърши, детето излезе с усмивка от къщата срещу църквата. Не след дълго разказваше на съучениците си, как Ев'лин всеки път след урока го награждава с вкусни английски сладкиши и курабийки, как Ев'лин никога не му се карала и колко красиви рокли носела всеки път Ев'лин. Детето обикна с цялото си сърце музиката, клавишите и всяка част на пианото. Свиреше все по-трудни сонати, сливаше се с песента на птиците, с тъгата по улиците, с камбаната удряща на всеки час. Пианото сякаш сега беше придобило формата на сърцето му, мелодията на думите му и той се задъхваше, тичайки към къщата за уроци. А Ев'лин вече ходеше в кафенето без тъмните си очила, не очакваше никого, усмихваше се на хората и беше научила малко български език.

    Един ден се случи майката да тръгва към църквата и реши да придружи Георги до къщата на учителката по пиано. По пътя тя го хокаше за ниската оценка, която беше получил в училище, но Георги се правеше, че не я чува и нямаше търпение да започне урока му.

Малко преди да стигнат до дома на пианистката, майка и син се разделиха, като майката тръгна по стълбите към църквата, а детето към отсрещната къща. Пред входната врата на Ев'лин беше тихо. Ученикът почука на вратата няколко пъти. Майка му тъкмо беше преполовила стълбите на църквата, когато от от къщата се чу ясно гласът на англичанката:

- Ти ли си Джордж?

- Аз съм мамо.

- Влизай, скъпи! 

* значение на името Ев'лин - красива птичка.