Английската пианистка живееше сама в едноетажната къща, точно срещу голямата църква с трите златни купола. Тя беше жена на около 45 години, висока, бледа и слаба с лъскава, жълта коса като от течен сатен. Беше пристигнала в България преди около две години, живееше самотно, ходеше пеша, не се усмихваше, не говореше български и никой от града не знаеше нищо за личният ѝ живот. Виждахме я всяка сутрин да посещава едно малко кафене, където правеха вкусни сандвичи. Тя обичайно се пременяше с кремави и фини рокли на воали. Влизаше в кафенето ухаеща на цветя и с мелодичен, но убедителен тон си поръчваше кафе без захар, с чаша портокалов сок и две препечени филии. Сервитьорите вече бяха свикнали с особените ѝ маниери, с гладко пристегнатата ѝ коса, с това че сяда на десния стол на масата срещу вратата, и че винаги чете различна книга. Никой не знаеше истинския цвят на очите ѝ, защото не сваляше тъмните си очила. На пръв поглед четеше четивото си вглъбено, но щом някой нов клиент влезеше, тя см ...