Влюбеният ден
Денят догаряше в мълчание. Казал, каквото беше имал за казване, той изживяваше последните си мигове, потънал в единствената си мечта - да дочака нощта, за да може да я целуне. В неговото съзнание тя беше единствена - каквато е всяка недостъпна жена.
Това не беше първият път, когато се опитваше да впечатли своята избраница. За тази среща, обаче, той беше подготвил великолепен спектакъл. Откакто Зорница-сестрица погали младото му чело, влюбеният ден притискаше слънцето към сърцето си и с всеки удар го зареждаше с все повече и повече енергия.
Когато слънцето с нежелание каза на Деня, че е време да се разделят, отнесеният влюбен повдигна горящата топка над главата си и я подхвърли към билото на планината. Светилото, заредено с най-чистата енергия, изригна в безброй илюминации - тържествена заря за любимата на деня.
Студена и надменна, Нощта изпрати придворната си дама, Луната, която се показа съвсем бледа на небето, а после докладва на своята Повелителка за тържествения спектакъл. Нощта реши, че като всяка уважаваща себе си дама, ще забави малко появяването си. Когато най-после излезе, беше твърде късно. Денят беше загубил сили и лежеше бездиханен на земята. Горчиви сълзи потекоха по гордото, властно лице. Тези сълзи можете да видите и до днес - това са звездите, които нощта изплака заради своето високомерие.
Когато слънцето отново се показа и Денят се възроди, Нощта се беше оттеглила в покоите си. Така е и до днес - каквото и да правят, те не могат да се целунат.
12.05.09
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
