23.05.2015 г., 1:49 ч.  

Воинът властител - Глава 1 - Чужди спомени 

  Проза » Повести и романи
778 0 0
26 мин за четене

Това не е история за любов. Не е история за хора, завладени от страстите на своето време. Няма да срещнете състрадание, подкрепа или най-малък признак на човещина. Защото това е разказ за омразата. Силна, разтърсваща и завладяваща, господарка във всяко едно отношение. Горда е и капризна, твърде взискателна на моменти, дворянка по душа. Ето защо тази история започва с един несъстоял се бал. Може би „маскарад” е думата, която повече ще му подхожда…


 

Далеч от всичко познато, но някак познато отчужден от морала, бе издигнат безименен дворец. Нескромен в разкривената си, готическа архитектура, ала невидим с баналните си гранитни блокове. Пътят, водещ до портите му, бе светъл, изпъстрен с топлите цветове на разцъфналите дръвчета. Щурчетата жужаха във високата трева, сладка мараня носеше мириса ѝ. Колелата на каретите тракаха по ситните камъчета и вдигаха високо кафеникавия прах. Слънчевите лъчи се надпреварваха през тези мръсни облаци, докосваха ги и те заблестяваха като вълшебен прашец.

Върволицата мудно креташе под магическия саван. Конете едва дишаха от дългия път, а слугите подтичваха покрай каляските, за да догонят господарите си. Ездачите минаха през тревата, за да избегнат тежкия прахоляк и изпревариха върволицата. Винаги изпълнени с излишен героизъм и състезателен дух, василевсите на провинциите нарушиха етикета да не показват гърба си на по-възрастните от тях.

Всички бързаха да стигнат навреме, но не заради скъпите покани, изписани със златно мастило. Балът събираше всички провинциални благородници и отваряше възможност за изгодни търговски и брачни сделки, нови порочни запознанства и безразборна кражба на сребърни прибори. Накратко казано – никой не отиваше на бала заради самия бал.

По това време Карел Сайферт вече беше станал генерал, но тази вечер заместваше шефа на охраната и даваше последните си инструкции на своите момчета. Както се очакваше, заплахите срещу младия император бяха нараснали и дори се очакваше тази вечер да бъде извършен атентат. Затова в екипа включиха и няколко от воините на империята. Сред тях бяха Сергей и Димитрий – единият досаждаше на всички със словоохоливостта си, докато другият смразяваше с безмълвието си. И мрачните слухове, които се носеха за целия му род – все потомци на тъмните изкуства. Точно тези двама генерал Сайферт избра за другата част от плана си.

Докато момчетата се обличаха и въоръжаваха, то на Димитрий и Сергей бяха дадени два костюма и следните неясни инструкции.

– Слейте се с гостите и наблюдавайте за императора.

Сергей се преоблече пред генерала, за да му покаже каква чест му правеше тази секретна мисия, а и да му даде повод за повишение, ако му трябваха още фенове на стероидите. Димитрий нищо не каза, нито показа по друг начин разочарованието си. С мъка облече костюма, който дори не му беше по мярка, защото Сергей го беше разменил със своя. Но нямаше значение. Нищо не можеше да е по-срамно тази вечер от неоправданите му усилия да се добере до императора. А сега трябваше да се прави на цивилен, при това гост, и да го наблюдава от допустимите 30 метра.

Двамата слязоха до наблюдателницата, за да се слеят с новодошлите. Пътьом Сергей направи няколко скромни комплимента на дворяните и получи в замяна великодушно кимване. Очевидно той смяташе, че е ударил джакпота и вероятно щеше да изложи мисията на риск. Но дори тези набързо нахвърляни бележки в главата на Димитрий не можаха да отвлекат мислите му. Наистина се стараеше да се концентрира и да започне наблюдението, но продължаваше да търси виновника за незаслуженото си „наказание”.

Прашна каляска нарочно пресече пътя му и той заби пети стъписан. Сърцето му подскочи за миг, защото съзнанието му вървеше по-напред и в момента бе блъснато и смазано долу на земята. Димитрий с отвращение гледаше надолу, докато Сергей не го дръпна от пътя на наглия благородник.

– Добре, че нямаш оръжие.

На Димитрий тази шега не му допадна и хладно дръпна обратно лакътя си. Усети, че сакото му се бе набрало и с непоклатим стоицизъм го дръпна обратно надолу. Докато вървяха по мозайката към далечния край на портата, метнаха поглед към алеята, минаваща покрай двореца. Там бяха разположени конюшните, където криеха каляските, за да изглежда преддверието още по-голямо. Нямаше по-противно място за вечеря. Конете на господарите получаваха по-голямо внимание от жилавите кочияши. Поне не им се налагаше да чакат по цяла нощ на крак като личните прислужници.

Между двете входни врати след 53-те стъпала със стражар на всяко второ, се намираше „кучкарника”. Прислугата нямаше право да влиза в балната зала и оставаше да чака с кучетата края на бала. Понякога там се навъртаха и гувернантки с ревящи деца. Винаги бе шумно и миризливо в кучкарника, така че на дамите им се налагаше да притичват набързо покрай тях, за да стигнат до вътрешността, където ги очакваха разредено вино и един кисел глашатай. Той взе поканите от Димитрий и Сергей и докато първият още прибираше своята, то другият изчезна безследно. С отличния си усет и чувство за ориентация, Димитрий не беше усетил кога и накъде бе поел, но пък не страда особено от тази загуба. Оправи костюма си за сетен път и се смеси с безбрежната тълпа.

Неизвестни благородници, безвластни благородници, прокудени, без титла, наскоро придобили титла, заможни или просто крадливи – цялата измет на дворянството бе изсипана в залата. Тя бе достатъчно просторна, за да стоят всички настрана едни от други и задоволително далеч от по-малката зала в дъното на отсрещния коридор, където бяха василевсите и управляващите империята. Този зле осветен коридор бе пътят от утайката към каймака.

Димитрий се беше насочил натам, но реши да хвърли поглед на гостите тук. Нямаше причина да вярва, че атентаторът можеше да е сред тях, при все че императорът не беше тук и вероятно дори носа му нямаше да види. Но се застоя предостатъчно, за да се превърне в обект на наблюдение. Женският интерес не му хареса. Когато си носеше меча, никой не смееше да го погледне дори.

Отново му призля, спомни си за срама от по-рано и тръгна към отсрещната врата. Там глашатаят го изгледа от далеч и взе поканата му с два пръста, все едно се опасяваше да не прихване срамна болест. Беше добре известно, че единственият начин да бъде преминат коридора от по-низшите благородници беше като бъдат поканени от съседната зала. Димитрий имаше пропуск и точно това смути глашатая. Пред него стоеше млад мъж, без пагони, не притежаваше слуга, който да връчи поканата вместо него, но все пак склони. Вторият глашатай съобщи, че ще пресече коридора с госта и същевременно прати предупреждение на третия, който се намираше на отсрещната страна.

На Димитрий не му трябваше да знае, че още с влизането си бе станал обект на наблюдение от страна на охраната. Изпитателните погледи, впиващи се като отровни змии във врата му, дадоха да разбере, че той бе нежелан тук. Каймакът на обществото бе доста гъст и всеки се познаваше с всеки, така че темите за разговор непрестанно се предъвкваха и обикновено опираха до организацията на приема и храната. Броенето на калории и жълтици беше любимо занимание на знатните съпруги, докато мъжете им се влачеха подир фустите им и от време на време подмятаха по едно безразлично „да” и несигурно „навярно, скъпа”. Присъствието на Димитрий бе свеж полъх единствено за момите. Както и повечето вдовици там.

И така, изправен сам сред враждебните дворяни, обстрелван отвсякъде от неодобрение и тихичко мърморене, Димитрий някак неочаквано осъзна, че мечът нямаше вече как да му свърши работа. От друго се нуждаеше.

Прикритие.

Разликата между двете касти беше и в присъствието на придружител. Никой не отиваше на бал, без да държи някого под ръка, както не се отиваше на война без резервен револвер. Изведнъж обидата от по-рано стана някак неважна и Димитрий се зае да си потърси подходяща дама. Но някой друг намери него преди това.

Тежкият удар по гърба на Димитрий го подсети, че негов познат се опитва да му привлече вниманието. Помисли, че е Сергей и разкриви устни, но замръзна в неловка гримаса, щом видя насреща си заместника на Сайферт, Бранислав Враб. Бранислав го потупа още веднъж по рамото, радостен, че вижда любимия си воин.

– Веднага те познах, младши! Одрал си кожата на баща си!

– Благодаря ви,… Искам да кажа, че и аз се радвам да те видя, генерале… – мислите на воина се стрелнаха безконтролно и той забрави какво искаше да направи или каже. Непрестанно се оглеждаше за нещо, което да му върне спомените.

– Сигурно си дошъл да те дипломира лично императора. Още една крачка ти остава до поста на ментор. Не ти трябва да тичаш подире му цял живот. Пази си коленете! Като станеш на моите години… – и Враб започна твърде поучителния си монолог за дългата война, който започваше всеки път, щом се сетеше за дървения си крак. И той, като повечето свои съратници, страдаше, задето бе оживял след Революцията. В мира нямаше нищо славно и интригуващо. – Добре, че си ти. Знам при кого да пратя сина си. Нуждае се от превъзпитание, негодникът…

Димитрий ставаше все по-разсеян. Бърборенето го объркваше и той в един момент престана да слуша генерала.

– Момичето си ли търсиш? – изтърси Враб и очите му блеснаха лукаво. Димитрий поклати глава.

– Нямам дама. Мисля да предложа на някоя да я ескортирам до края на вечерта.

Генералът също се огледа, все едно търсеше за себе си. Посочи към една млада кобилка, чиято майка бе ухажвал на младини.

– Какво ще кажеш за тази?

– За тази ще трябва да се конкурирам с още четирима. Петима, ако броим слугата, който ѝ пълни чашата.

Бранислав се загледа в момичето, не разбирайки напълно тънките намеци на воина. Двамата местеха погледите си почти едновременно ту един към друг, ту към нея, докато Димитрий му обясни ситуацията.

– Тя има връзка и с четиримата.

– Но… кога разбра?

– Преди около минута. Виждате ли? Лесно е. Тримата ѝ пускат ръце, докато тя минава покрай тях, разменяйки си многозначителни погледи, а само слугата се подсмихва доволно. Няма да обяснявам защо роклята ѝ е залепнала на едно място…

– Тогава… избери друга.

– Огледах всички свободни дами – продължи спокойно с наблюдението си. Димитрий, сякаш вече въобще не слушаше генерала. – Майка и дъщеря, страдащи от една и съща инфекция, глуповата дворянка с къс фитил, твърде креслива лицемерка, а онази там е просто грозна. А аз си имам достойнство. От другата страна имаме златотърсачка, лигла, фльорца, повърхностна изнудвачка и непълнолетна. Ако се чудите как разбирам коя-каква е, ще ми отнеме повече време да ви обясня, но сега смятам да се пробвам с онази и инфекцията ѝ, ако ме извините. Нито нощта е толкова дълга, нито смятам да спя с нея. Е… Приятна вечер!

Димитрий върна потупването на втрещения генерал, което го накара да се опомни, да отпие остатъка от питието си и замаян да се понесе към следващото. Воинът бързо изчезна, напълно забравил изначалните си инструкции.

 

900 метра източно и две нива надолу се намираше конюшнята. Някои от кочияшите вече бяха задрямали, сгрени от сладки приказки и топло вино, когато вратите се огънаха с трясък, гредата поддаде, разцепи се от две конски копита и като мълния в конюшнята влетя млада ездачка. Черният ѝ, като дявол кон, изплаши останалите животни и те започнаха да цвилят и да пристъпват нервно от крак на крак. Черният само тръсна грива величествено и позволи на ездачката да слезе от него. Тя отметна качулката на наметалото си и чак тогава видя припадналия от страх слуга да се въргаля в сеното.

– Вихър! – тросна се Александра на коня, но той високомерно извърна главата си встрани. – Още нямам разрешително, а вече уби човек! Не! Без извинения! Помогни ми да скрием тялото!

Александра хвана слугата за краката, преметнала перелината си през рамо, за да не се спъва в нея. Завлече човека до една купа, стовари друга върху него и изтупа изморено ръцете си. После улови поводите на Вихър, за да го върже при останалите коне. Той никак не бързаше, следваше я, но крачеше важно и дори не поглеждаше към кочияшите. Те само го наблюдаваха със скрито очакване и не смееха да гъкнат.

– Нищо не сте видели! – посочи ги изненадващо с пръст Александра, преди да се качи горе.

– Нищо, нищо – повториха подире ѝ кочияшите, след като погледнаха със страх отсрещната купа сено, от която стърчаха краката на нещастника.

Като махна каскета, кестенявите ѝ коси се разпиляха, мръсни и чорлави, пред лицето ѝ, но колкото и пъти да ги отмяташе назад, те все ѝ пречеха. Измина няколко крачки, когато усети неприятна миризма. По-неприятното откритие беше, че вонята се бе просмукала от коня – в дрехите ѝ, а тя не носеше други със себе си, за да се промъкне незабелязано на бала. Никога нямаше да я пуснат с тази протъркана, избодена и тревясала униформа за езда.

С тихи стъпки се промъкна по стръмния коридор, качи се още един етаж нагоре, където попадна на върволица врати. Ориентирайки се само по орнаментите им, Александра се шмугна в една от тях, като светкавично отвори и затвори вратата. Оказа се необичайно тежка, но после видя тялото на някаква слугиня, която вероятно в същия момент се бе опитвала да излезе от другата страна. Слугинята нададе глух стон, така че Александра набързо я заобиколи, отиде до гардероба и извади от там първата рокля, която успя да напипа. Излезе без излишно бавене, като си обеща да не похищава никого повече.

Точно както се бе опасявала, роклята се оказа твърде широка за свитите ѝ рамене и непрестанно се изхлузваше от нея. Александра изразходва неимоверни усилия и цяло руло панделка, за да закрепи роклята към себе си, както да слезе по стълбите, да мине през охраната и да се добере до бала. Подмина още няколко стаи, докато открие залата и суетната светлина я плисна в лицето. Тя примижа едва и вдигна ръка. Роклята ѝ придоби съвсем различни цветове, доста по-ярки и живи. Тя бе създадена да бъде тук, да се носи по този под под звуците на музиката. Ето толкова уверена беше тя. Достатъчно, за да накара Александра да повярва, че тя също бе благородничка. Поне за тази вечер.

Александра пристъпи несигурно, сграбчила единия край на роклята си като удавник. Едва се крепеше и непрестанно се клатушкаше несигурно. Вдигна поглед само за миг, когато видя, че всички се бяха втренчили в нея. Тя си пое дъх и застина, но после бързо слезе и изненада третия глашатай, защото той вече беше изпроводил знатните дами, слизащи от северното крило. Той се подвоуми дали да я спре. Беше виждал някъде другаде тези рокля, но все пак го направи.

– Може ли да видя поканата ви, госпожице? – промълви полугласно той, все едно ѝ предлагаше нещо неприлично.

– Покана ли? – засмя се истерично тя, прикривайки с върха на пръстите си своите устни. Очите ѝ гледаха с ужас, докато устата ѝ се кривеше нагоре. – Забутала съм я някъде.

Тя започна да се докосва несигурно ту по деколтето, ту по корсета, сякаш търсеше някакво забравено бижу по себе си или нещо дребно, което да я спаси, но по-скоро се стараеше да отвлече вниманието му с тия невинни жестове, та да я остави намира.

– А, вижте! Дук Николай е тук с жена си! Те са мои… познати. Те знаят коя съм… – тя пристъпи, но глашатаят направи широка крачка встрани и пак ѝ препречи пътя.

– Без покана не може. С придружител ли сте?

– Със… съпруга ми – тя завъртя очите си, забеляза в гръб висок и млад мъж и побърза да го сграбчи за свивката на лакътя. Обърна го с лице към глашатая и пусна една елегантна усмивка на младоженка. Глашатаят приветливо поздрави господина когато думите му заседнаха в гърлото и той прехапа неволно устни. В началото още не се беше сетил, но сега забеляза, че последният гост адски приличаше на наследника на Смирнови. Същият онзи с демонски черти и тъмна аура, от която на всеки му се подкосяваха краката.

– А! Това сте вие – гласът му стана неочаквано тънък, почти като на дама с пристегната от корсет снага. – Радвам се за вас… за брака ви и за… вас. Е, приятна вечер.

Глашатаят се изниза далеч от ледения му взор. Димитрий мразеше да го безпокоят по този начин, но най-вече мразеше да го докосват. Той тъкмо се извърна да срази натрапницата, но тя вече го беше пуснала. Усмихна му се и приглади косата си, но когато се отдалечи, с неудоволствие срещна отново лицето му. Александра панически врътна главата си в двете посоки, не разбирайки как той бе успял да се придвижи за толкова кратко време от тук до там.

– Защо излъгахте, че сте ми съпруга? – гласът му звучеше далечно, глухо, но твърде сериозно.

– Съжалявам! Женен ли сте? – после тихо добави. – Трябваше да вляза някак.

Димитрий също се наведе към нея и погледна в двете посоки като нея, за да ѝ прошепне:

– Вие сте нарушител. Трябва да ви изведа.

– Не съм нарушител! – обидено повиши гласа си и рязко се дръпна от него, но продължи по-спокойно.  – Гост съм.

– Къде ви е поканата, тогава?

– Трябваше да вляза с родителите си, но страшно закъснях. Затова ми се наложи да се промъкна така – очите ѝ изведнъж откриха онова, което търсеха и грейнаха. Димитрий се смути от тази чистота и искреност, от топлотата и светлината в нея. Беше вече забравил какво да ѝ отвърне, когато тя го заобиколи. – А! Ето ги! Те са близки приятели на императора. Е, благодаря за помощта! От тук мога и сама.

Димитрий погледна към Кристалната зала горе, където щеше да вечеря императора с отбран кръг свои поданици, и внезапно споменът за наказанието му даде нова идея. Той последва Александра, избърза напред и на свой ред я хвана под ръка. Тя с изненада го докосна, а после се опита да освободи ръката си от неговата, но започна да се препъва по широките стъпала, водещи към залата и затова го сграбчи. Роклята продължаваше бавно да се свлича по тялото ѝ, а панделките заплашително се разхлабваха при всяко нейно вдишване.

 Докато тя придържаше роклята си и плахо стъпваше, то Димитрий отбеляза мислено размерите на Кристалната зала, броя на полилеите и гостите и всички възможни позиции, от които незабелязано можеше да се стреля. Включи в сметките си ножовете и вилиците и чак тогава обърна внимание на самите гости. Те бяха приближени на императора или негови роднини. Щеше да му отнеме време да се представи на всички. Обърна се само за миг назад, тъкмо да улови шока на Сергей, който го видя да се качва. Вътрешно Димитрий се изпълни със злорадство, особено когато почувства, че Александра бе започнала да нервничи. Не далеч от тях бяха застанали трима души, сред които император Даниил Хейлаковски. Той обсъждаше нещо с дук Николай, докато жена му разсеяно следеше разговора. Момичето не го беше излъгало. Какъв сгоден случай!

– Изпипахме и последните детайли, така че вече няма никакви дефекти. Надявам се да и отделите повече време, за да обсъдим останалото. Мисля, че жертвите са неизб…

– Александра? – изви се гласът на императора, когато я видя. Дукът млъкна стъписан, щом разбра, че тя може да е подучила нещо и погледна към дъщеря си със скрит боязън. Не остана доволен от компанията ѝ. Както София, но двамата се въздържаха от коментар. – Без малко да изпуснете посвещаването си.

Лекият сарказъм на Хейлаковски накара Александра да се усмихне виновно, но поне нямаше да дава обяснения пред родителите си. Вече се чувстваше почти гола.

– Не знаех, че ще дойдете с кавалер, Александра. На масата всички места са вече заети…

– Не се тревожете, ваше височество. Кавалерът ми няма да се застои. Натоварен е с неотложна задача.

– Но мисля, че маркизът на Макалоа трябва спешно да попълни документите за посвещаването ви. За мен е важно, колкото е възможно по-скоро, да станете част от моя двор.

Димитрий изпусна една въздишка, представяйки си Александра като храст или килнато дърво, но се овладя. Маркизът, от друга страна, не прие така леко думите на императора и едва стана от мястото си, но все пак отиде да изпълни поръчението. И докато маркизът сипеше люти клевети по Димитрий, императорът покани гостите си да се настанят за вечеря, след което се обърна към него, сякаш го виждаше едва сега.

– Хубаво е да ви видя в прилични одежди, кадет. Онази униформа не играе в полза на имиджа ви.

– На мен ми се струва, че той едва диша в тях – шеговито подхвърли Николай и отпи бързо от чашата си, щом срещна взора на София.

– Бих посмяла да отбележа, че по-скоро сте си разменили дрехите в бързината.

Думите на София предизвикаха Александра и Димитрий да се погледнат един-друг. И на двама им стана неудобно. Пошаваха на местата си, завъртяха очи, но нищо не отвърнаха. Императорът обаче вече мислеше за друго.

– Опасявах се, че няма да го кажа, но сърцето ми най-сетне намери покой. Най-верният ми поданик седи от дясната ми страна, а към нас се присъедини и най-надеждният млад воин. Димитрий, родът Смирнови никога не ме е разочаровал. Чака те велико бъдеще.

– Нужна ми е само велика война – на свой ред отвърна Димитрий, което се понрави на императора и той, радостен, опита от първото блюдо. Изведнъж стана по-оживено на масата. Само Александра едва преглъщаше. Поемаше си дъх на бавни, отмерени глътки. Даже подръпна малко стола си към София, но ѝ прискрипа пръстите.

– Какво има? – прошепна майка ѝ и стрелна с очи натрапника.

– Той… бил воин, мамо – клепачите ѝ пърхаха от недоумение. Страхът я бе завладял напълно и тя не можеше нито да избяга, нито да се разкрещи. Само трепереше и не можеше да си намери място. – Позволи ми да стана!

– Успокой се! Най-обикновен воин.

– Просто ми напомни за… Няма значение. Съжалявам, че закъснях, но исках да видя света, преди да…

Александра пак спря по средата, недоумявайки как да извърти думите, без сама да нарани себе си. Нямаше как да го каже по друг начин, затова просто млъкна и се заслуша в разговорите. Постоянното мърморене и разходки из познати теми, клюките за непознати успокоиха нервите на Александра до толкова, че тя се почувства отегчена и завъртя главата си по протежението на масата да открие нещо интригуващо, когато срещна горящите от задоволство очи на Димитрий. Тя се сепна и извърна, стиснала устните си. И преди ѝ се бе сторил странен и особен, но тази титла пред малкото име караше пулсът ѝ да се ускорява, сърцето ѝ да барабани и да праща нервни импулси по цялото ѝ тяло. Краката ѝ омекнаха, но тя усети прилив на енергия в тях, който я приканваше да стане и да побегне час по-скоро. Почти ѝ прилоша от тези непрестанни приливи и отливи на адреналин вътре в нея. Те размътиха съзнанието ѝ, накараха я да се задъха и да изпие на големи глътки водата в чашата си. Приличаше на самоубиец и удавник. Сграбчи ръкава на един от сервитьорите, дръпна го рязко надолу и му подаде чашата си. След това се облегна изморена назад, като тайно поглеждаше с ъгълчето на окото си дали воинът още я гледаше. Той обаче се подсмихваше лукаво на гримасите ѝ в чашите, наредени наоколо. Обичаше, когато хората се бояха от него, но точно сега му доставяше удоволствие да си играе с нея, да я изнервя и подлудява. Протягаше ръка към солницата пред носа ѝ и размисляше в последния момент, после пак се допираше до нея за щяло и нещяло. Всеки друг би предал Богу дух, но не и Александра. Не и дъщерята на дук Николай и дукеса София. Кой друг, ако не тя, бе успял да залови Вихър и да го опитоми? Този тип нямаше да е първият ѝ жребец и вероятно нямаше да е последният! Каквото и да значеше това…

В същото време Димитрий замисляше поредната си пакост, когато нещо го подразни. Погъделичка носа му и той бавно огледа от къде идеше това неприятно смущение. Нещо се движеше в далечината и се опитваше да привлече вниманието му. В края на помещението долу, покрай последната видима точка на Кристалната зала, Сергей крачеше нервно наляво-надясно, пращайки му тайно сигнали. Упоритостта му лесно можеше да привлече вниманието и на други и точно затова воинът знаеше, че щеше да провали мисията.

Щом двамата се координираха, Сергей му направи знак, че бе намерил заподозрян. Димитрий трябваше да се върне обратно долу, но сега щеше да е много по-трудно да слезе, без да нарани нечии императорски чувства. Още се нуждаеше от прикритие, а това можеше да е най-лошият номер, който да скрои на Александра. Тя още преглъщаше питието си, когато той дръпна ръката ѝ да танцува с нея. Александра дори не чу и не разбра какво се случваше, защото думите ѝ заглъхнаха и цялото ѝ същество се изпари през разтворените ѝ устни в мига, в който воинът я докосна.

След като получи разрешение, Димитрий почти буквално я завлече долу. Добре, че беше силен, защото Александра не можа да раздвижи краката си още известно време. Със стъпването си на дансинга, започнаха да танцуват. Димитрий влачеше със себе си изстуденият зеленчук с широка рокля, наречен Александра. Тя се поуспокои, когато двамата смениха партньорите си на общата част от танца, за да може той да поговори насаме със Сергей.

Неговият партньор се бе сдобил с информация от възможно най-сигурния източник на бала. И той, като приказливите и наблюдателни кокони, беше клюкарка по душа и намираше начин без излишно насилие да постигне своето. Сергей би бил идеален кандидат за агентите, даже изпитваше тайно влечение към тях, но враждата с клановете и родовата му кръв бяха прекалено голяма пречка за подобна прищявка.

Та знатните дами му бяха подшушнали, че освен той и приятелят му, в залата присъствал още един непознат мъж. С никого не общувал, даже алкохол не близвал. Само се навъртал наоколо и ту поглеждал към изхода, ту към Кристалната зала. Макар двамата да бяха крайно дискретни и да размениха думи почти незабелязано, странните предпочитания на Димитрий към танцовите партньори попаднаха под вниманието на Александра и тя за миг възвърна  увереността си. Когато пак се смениха, тя го подхвана и дръпна към себе си. „Разкрих те” се четеше в очите ѝ. „Мой си” се подсмихваха устните ѝ. Воинът разчете и двете, но още не знаеше как да отвърне. Сега той беше вцепененият и неадекватен зеленчук, когото влачеха насила по сцената.

– Хубава музика – отбеляза Александра след малко, без да сваля усмивката си. Димитрий кимна многозначително. – Партито си го бива – продължи тя, а той сви рамене.

– Може – погледна той за секунда встрани. Мъжът се намираше до масата с ордьоврите, държеше празна чинийката в ръце и без никакви притеснения гледаше право нагоре, към императора.

– Знаеш какво казват за меча на воина, нали?

– Не. Какво казват? – премигна воинът и се подсмихна на свой ред с безразличие.

– Веднъж появи ли се ръжда по острието, с нищо не можеш да я махнеш.

– Опитай със сода. Избелва също така зъби и е чудесен заместител на бакпулвера, когато се смеси с оцет. А сега ще танцуваме ли?

Александра прие ръката му и пристъпи напред, преструвайки се, че е забравила кой води. Димитрий обаче не се възпротиви, стига да се движеха достатъчно близо до заподозрения. Сандра вече бе готова да спринтира по нервите му, докато окончателно го нокаутира. Колкото повече се стараеше обаче, толкова повече забравяше за неудобната си рокля, а тя продължаваше да се спуска надолу по нея. Ако беше по-наблюдателна, щеше да види, поне да усети с тялото си неговото нетърпение и вътрешно напрежение. Така щеше да е подготвена, когато той направеше рязък завой. Неговото движение не я обърка, нито смути, но той настъпи роклята ѝ, презрамките се скъсаха. Ръцете ѝ се допряха до тялото, опитвайки се да подхване с подмишниците си парчето плат. Като не видя друг изход, тя сграбчи силно Димитрий през кръста и опря глава на рамото му. Воинът тъкмо бе решил да приклещи заподозрения със Сергей, когато усети неочаквания товар на гърба си.

– Какви ги вършите? – той се спря и погледна към ръцете, които обхващаха кръста му и заплашваха да скъсат едва държащото се на тънък конец копче на сакото му.

– Роклята ми… Скъсахте ми роклята – промълви едва Александра. Боеше се да си поеме дъх да не би да се изпусне и да стане за позор. Димитрий я чу, въпреки това, и извърна глава. Подхвана я под мишница, обърна я към себе си и я повдигна, преди да са ги видели. Пръстите му се плъзнаха от талията ѝ към ръба на роклята, за да я придържа. Двамата не можеха да се движат за известно време, докато тя си стъпи на краката и заедно премислиха нелепата ситуация.

– Три крачки встрани и ще ви сложа една щипка, от онези до масата.

– Не мога да направя и половин – прошепна тя с пресипнал глас. – Корсетът ми също се е смъкнал.

Ушите на Димитрий пламнаха и той, неочаквано дори за себе си, сведе поглед, но не видя нищо под линията на деколтето ѝ. Тя се бе притиснала към него с всички сили, а той от време на време губеше равновесие. Следващият танц започна, така че воинът я повдигна на сантиметри от земята и я отнесе със себе си настрана. Влязоха през първата врата встрани. Той побутна един стол с петата си, за да си отвори път, затръшна вратата след себе си и продължи да я носи до прозореца. Дръпна една от завесите малко по-силно, за да я свали от корниза, след което ѝ я подаде, за да се покрие с нея. През това време тя не смееше да се отдели от него, а той извръщаше непрестанно главата си, усещайки девическата ѝ топлина да попива в тънкото му сако. Изведнъж я пусна, ужасен от порочните си мисли. Тогава роклята ѝ се смъкна и Александра клекна ниско, за да я вдигне от земята. Воинът се врътна на пети и се престори, че отива да провери вратата, но искаше да се отдръпне само за да не забележи Александра червенината по бузите му.

Въздъхна разсеяно и погледна през процепа, за да се увери, че онзи не е отишъл никъде. Сергей се навърташе, така че нямаше да има проблем, ако се забавеше повече от минута–две. Очите му погледнаха встрани, съблазнени от изкушението на тази измислена свобода и добре залостената врата, но воинът назидателно го стъпка и изпепели в мислите си, преди пак да се е поддал на горещия си темперамент. Изглежда друга част от себе си е трябвало да тренира в академията.

– Имаш ли нужда от помощ, дукесо? – попита я той след малко.

– Още не съм дукеса… Не! Не се обръщай! Не престана да ме оглеждаш… Липсват ти всякакви маниери.

– Нали съм воин? За какво са ми маниери?

Последното той изрече подигравателно и нарочно се обърна. Александра бе преметнала завесата по себе си и я бе увила така, както бе виждала да се прави на изток.

– Ужасно е! – рече той, без да откъсва очи. – Ще ида да съблека някое момиче, преди да си опозорила родителите си.

– Сигурна съм, че ще го направиш.

Димитрий пак се подсмихна, отвори широко вратите, когато внезапна експлозия изхвърли и двамата назад и заля всичко в изпепеляваща бяла светлина.

 

© Амелия Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??