Всъщност, само един диалог... (извън конкурса)

Всъщност, само един диалог...

 

     – Вие днес закъсняхте.

     – Аз винаги идвам навреме.

     – Сега е десет и петнайсет, а нашите сеанси са насрочени за девет и половина.

     – Не виждам тук други чакащи.

     – Това е, защото в момента се провеждат занятия в групи. Вие отново пропускате трудовата терапия, Джейн. Нали вече говорихме за това няколко пъти и…

     – А вие днес добре ухаете, докторе. Това лавандула ли е? Не, някакъв особен мускус... Въпреки че ризата ви не е свежа... Не сте нощували вкъщи, нали?..

     – Бях на гости. Моля, настанете се на стола и отпуснете…

     – Хм! Винаги казвате, че трябва да се чувствам комфортно на нашите срещи, а постоянно изисквате от мен да сядам на този неудобен стол. Защо не поставите тук някоя удобна кушетка, както е прието в другите кабинети?

     – Мисля, това не е чак толкова необходимо... Как премина Вашата вечер?

     – А какво е написано в бележника у Вас... там, в ръцете?

     – Да погледна... Вие отново не сте спазвали предписаните процедури, досаждали сте на другите пациенти да спят, почти сте довели до срив Ваша съседка по легло, а нощем сте крещяли в съня, докато не са Ви направили инжекция... Да изброявам ли още?

     – Не. Е, значи точно така е преминала моята вечер. А защо през цялото време говорим само за миналото?

     – А за какво друго искате да говорим?

     – За моето бъдеще, разбира се!

     – Добре, нека поговорим за това. Как Вие се виждате след година, да кажем?

     – Аз ли?.. Безусловно много по-добре. Повече не ме измъчват кошмари, живея в своя дом на мойта си улица. Рано сутрин разговарям с млекаря, него го наричат Колин... мисля. После се отправям в своя кабинет, работя. Вечер – изпивам чаша сладко червено вино, петнайсет долара за бутилка от нашия малък супермаркет, моето куче лежи до краката ми, чета му нещо от класиците… Хайдегер, Камю... или Сартр.

     – Кой от тях по-точно?

     – Нека бъде Камю, “самотният стрелец” в абсурдния свят… чета му нещо от “Чужденецът”.

     – Вие сама ли живеете?

     – Да, с кучето. Имам и домашна прислужница, но тя е мексиканка. Плащам ѝ по пет долара на час в петък или вторник. През останалото време момичето работи при други хора.

     – Как се казва тя?

     – Консуела, навярно... или пък Микаела. Не зная, не съм я питала точно.

     – Тогава как сте я наели?

     – Май някой ми я препоръча. Аз само ѝ давам чек.

     – Винаги ли?

     – Не… да, изглежда винаги. Тя е тактична девойка и ако забравя понякога, деликатно ще ми напомни за това следващия път.

     – Опишите подробно Вашия ден. Вие взимате бутилката мляко, давате на момчето един долар бакшиш... Какво става по-нататък?

     – Обикновено подбирам някой друг вестник или списание и отивам в кухнята – правя закуска...

     – Какво именно?

     – Тост-сандвичи и сок.

     – Тост-сандвичи? Много ли?

     – Шест. Два с омлет, един със сладко или шоколад, и три – с бекон и зеленчуци. Трябва да махна корите на сладкия… и на още един. Корите събирам в книжен плик, а после, в края на седмицата, ги отнасям на езерото при патиците.

     – Вие обичате ли сладки сандвичи?.. Джейн?

     – Не, не обичам…

     – Тогава защо приготвяте такъв?

     – По навик, най-вероятно.

     – От Вашето минало?

     – От детството… да, именно. Мама винаги приготвяше на мен и на брат ми сладки тостове за училище. Нима това е важно?

     – Възможно. Продължавайте...

     – Аз ям, чета вестник, може да гледам телевизия или да слушам плоча – зависи от настроението. После… после, сигурно, с нещо се занимавам по къщата. Може би почиствам... или пък събирам мръсното спално бельо за пералнята. А може и да отида за продукти в магазина.

     – Колко тост-сандвичи сте изяли?

     – Два, разбира се.

     – А останалите?

     – Какви останали?

     – Останалите сандвичи: сладкият, с омлета, или... как казахте... със зеленчуците и бекона.

     – Навярно, оставям ги за обяд... или за следобедна закуска... Що за глупост ме разпитвате?

     – Не се вълнувайте, Джейн, продължете... Вие с кола ли пътувате?

     – Естествено, моят дом е в предградието.

     – Вашият маршрут?

     – За това първо трябва да зная къде отивам, хе-хе... не смятате ли така?

     – Добре, Джейн... да кажем – в обществената пералня.

     – Надолу по Уолиш стрийт, завивам по 27-а, пътувам до кръстовището на Гейдж авеню…

     – Къде се намира пералнята?

     – На Филис стрийт, а защо?

     – Тогава защо пътувате по Гейдж авеню? Това е три четвърти обиколка на квартала.

     – Не зная, така ми е удобно. Сугурно, навик.

     – Какво виждате по пътя?

     – Къщи, къщи, къщи – че какво още мога да виждам в предградието? А да, също и начално училище на кръстовището на 26-а и Гейджа. Там винаги има оживено движение, много деца и автобуси.

     – Добре. Вие пътувате сутринта до банката…

     – Надолу по Уолиш стрийт, завивам по 27-а, пътувам до кръстовището на Гейдж авеню с 26-а, завивам по Бруклинското шосе… Нали вече казах – привичка.

     – Събота... Налага се да отидете при нотариус.

     – Това пък защо?

     – Проблем някъкъв със земен участък.

     – Добирам се до Хемферш, завивам по 20-а, оттам – на Централаната.

     – А сега вторник... консултантски услуги.

     – Но защо?..

     – Проблеми с оформлението на дома.

     – Надолу по Уолиш стрийт, завивам по 27-а, пътувам до кръстовището на Гейдж авеню с 26-а, после завивам обратно по Итрим… Безсмислица някаква. Ще пътувам, както си искам. Какво там записвате?

     – Нищо интересно. Отбелязвам, че плачете.

     – Какво?.. Не може да бъде. Това всичкото е лекарствата… Кога ще ме изпишат?

     – Скоро, много скоро. Нека продължим. Следобед...

     – Работя вкъщи... в кабинета.

     – Над какво?

     – Просто работя. Не зная с какво точно ще се занимавам, когато, най-накрая, ме пуснат.

     – Помислете.

     – Навярно… да, точно, аз ще пиша книга.

     – За какво е тази книга?

     – Още не зная. Според мен, някакъв детски детектив. Нали знаете, един от тези, където деца са в ролята на следотърсачи. Моята героиня се казва Ребекка и тя е много умно и находчиво момиченце.

     – Много добре. Вие до вечерта ли пишете?

     – Разбира се, че не! У мен има маса други задължения и не мога да пиша по цял ден.

     – Какви задължения?

     – По къщата.

     – Например?

     – Ами например трябва да подредя стаята горе, да приготвя ядене… Да, трябва да сготвя към три часа.

     – Защо?

     – Аз… не зная, така трябва.

     – И какво сготвяте, Джейн?

     – Супа.

     – Добре. После?

     – В пет часа отново се връщам в кабинета, пиша…

     – Работата занимава изцяло Вашите мисли?

     – Не… изглежда още имам и домашни дела. И ако ме питате – вечер почти не работя.

     – Какво тогава правите?

     – Гледам телевизия, чета на глас…

     – Какво четете, Джейн?

     – Не зная, всеки ден различно. Нещо от середата на миналия век.

     – Кога лягате да спите?

     – В единайсет или дванайсет.

     – Колко стаи има във вашия дом?

     – Пет: хол, кухня, две спални, един работен кабинет... и две бани с тоалетна. Има още мокро помещение, багажно, гараж, лятна тераса. Вие какво, искате да купите моя дом?

     – Не, не, моля... А какво правите преди да заспите?

     – Чета, обхождам стаите, проверявам дали добре са затворени прозорците, дали съм заключила вратата, навярно. Още разговарям…

     – С кого?

     – Сигурно с някой по телефона.

     – Вие имате ли приятелка... близък човек?

     – Не, не мисля, но нали не е задължително да се говори по телефона непременно само с приятели. Това могат да бъдат и делови позвънявания... или доставка някаква. Послушайте, докторе, може би е по-добре да сменим темата, а?

     – Добре, щом искате. Сега нека да поиграем на асоциации. Вие нали вече много пъти сте играли на това, Джейн.

     – Така ли? Не си спомням, но бързо се уча.

     – Аз ще казвам една дума, а Вие – първото, което Ви дойде на ум. Става ли?

     – Става...

     – Цигара.

     – Лула.

     – Огън.

     – Камина.

     – Диван.

     – Плюшено покривало.

     – Среща.

     – Любов.

     – Брак... Джейн?

     – Простете, отвлякох се. Какво казахте?

     – Брак.

     – Съпруг.

     – Мъж.

     – Колега.

     – Дом.

     – Куче.

     – Ретрийвър.

     – Детенце.

     – Име?

     – Курт… простете, отново се отвлякох. Куртка.

     – Детска.

     – Стая.

     – Във Вашата къща има ли детска стая, Джейн?

     – Че откъде там се е взела?.. Да.

     – Какъв цвят са нейните стени?

     – Когато той беше мъничък, боядисах ги в светлосиньо, зелено и бяло.

     – Кой  е “той”?

     – Той? Какъв “той”?

     – За кого сте боядисали стените?

     – Не помня...

     – Това детска стая ли е?

     – Спалня.

     – И нейните стени са светлосини... Защо именно сини?

     – Защото това е момченце.

     – Какво момченце?

     – Красиво, светлокосо. Със зелени очи, много прилича на…

     – Как се казва?

     – Не зная.

     – Какво то прави във Вашия дом?

     – Живее в детската... Глупост безподобна... Хайде да играем по-нататък.

     – Добре тогава. Аз ще задавам дума, а Вие ще построявате цяла верига, става ли?

     – Като игра на домино?

     – Да, нещо подобно.

     – О‘кей, док, само без повече дечица, че нещо не ми е добре.

     – О‘кей, мем... И така, сирене.

     – Пица, Италия, рози, църква, вино, вечер, книга, огън, топло, близост, вяра, любов, горчивина, злоба, гадене… Послушайте…

     – Продължавайте.

     – Болка, диагноза, болница, психо-отделение, маргаритки, крясъци, щастие, рутина, вечер, книга, вино, куче…

     – По-нататък.

     – Близост, дихание, страх… Повече не ми се иска да играя.

     – Успокойте се. Последна верига. Автомобил...

     – Линкълн, шосе, дъжд, хлъзгаво… бяло момиченце… бяло момиченце! О Господи, у нея няма очи! Помогнете! Някой да помогне! Майкъл, по-бързо… Курт, миличък, не гледай. Останете в колата, закрий главата на кучето с куртката… по-бързо, набери 911, о Боже, тя няма очи… Милата, всичко ще бъде добре… всичко ще бъде добре. Кой е направил това? Дъжд… Майк! Тя нещо говори… о Пресвета Дева, у нея няма език… Курт! Аз нали казах да седите в колата. Бедничката… кой е могъл да направи това с нея…

     – Светкавица.

     – Майкъл? Майк, ти къде? Не трябва, моля те. Ние трябва да заминем! Ще ме заведеш в града, в болницата…

     – Трясък.

     – Майкъл? Къде си? Майк?! Майкъ-ъ-ъл!!!

     – Крак.

     – О Боже, моят крак… някой на помощ… Коремът ми… ааа!!! Това не може да бъде, не може да бъде, само не и той…

     – Кой “той”?

     – Това е Майкъл.

     – Кой е Майкъл?

     – Майкъл… Майк, мили… не си тръгвай, не постъпвай така с нас… моля те…

     – Кой е този Майкъл, Джейн?

     – Моят мъж… Майкъл Шмит.

     – А кой е Курт?

     – Моят син... ако го имаше... и кучето... той се казва като кучето.

     – Много добре, Джейн. Още един последен рунд с думите и ще Ви пусна. Готова ли сте?

     – Не желая…

     – Стегнете се, Джейн, това е важно... Гора.

     – Дървета.

     – Дъжд.

     – Слъзи.

     – Вода.

     – Кръв.

     – Тяло.

     – Лед.

     – Вик.

     – Стон.

     – Гадене.

     – Болест.

     – Цикъл.

     – Задържане.

     – Срок.

     – Пети месец.

     – Детенце.

     – Смърт.

 

=== === ===

 

© Tyto ALBA