Вятърът духаше ободряващо в началото. И беше южен вятър, което беше такава рядкост за този район. Стоеше на терасата и се наслаждаваше на вятъра.
А той духаше ли, духаше. Дървото в градината отсреща валеше дъжд от златни листа. Цялата улица бе покрита с тях и приличаше на магическа пътека от приказките. Хората бързаха да се приберат. Майки дърпаха децата си или бутаха колички, влюбени двойки търсеха кафене наблизо, възрастни хора се опитваха да надбягат бастуните си.
Вятърът си играеше с клоните на дърветата – първо обрулваше всички листа от един клон, после от друг. Улавяше ги в устрема си, увличаше ги във вихрушка към дървото и сякаш му се перчеше: „Видя ли, видя ли, аз ти ги отнех, аз!”
Някъде падна саксия, вятърът не се трогна – той искаше да разбие сърцата на дърветата, не на дребните саксии. Обикновено не подбираше дърветата, обрулваше едно и после друго – всяко, което му се изпречеше. Но сега златното дърво в градината бе привлякло вниманието му и той се беше заинатил да обрули и последния златен лист от клоните му.
А това беше любимото ù дърво през любимия ù сезон. Толкова ù приличаше на слънце с тази златна корона и особено през слънчевите следобеди, че просто не можеше да позволи на игривия вятър да ù го отнеме.
Обу се и излезе, като пропусна покрай ушите си възраженията на баба си. Затича се към градината, трябваше да заобиколи блока. Стигна запъхтяна до дървото и размаха ръце, сама не знаеше какво прави. Сякаш се опитваше да привлече вниманието на вятъра върху себе си.
Някой я хвана за ръката и я поведе. Не я погледна, не го погледна, просто вървяха един до друг и той я държеше за ръка. А около тях се сипеше дъжд от златни листа.
Толкова ù беше хубаво да усеща ръката му. Беше топла и обгръщаше нейната като щит. Като прегръдка, помисли си за миг и ù стана смешно. Прегърнати ръце, това пък какво беше? Бяха спрели за миг.
Сама не знаеше защо се пусна, но внимателно освободи ръката си от неговата. Той не я погледна, тя не го погледна. Отстъпи крачка назад и тогава вятърът я улови.
Обгърна я с топлото си течение, цялата, не само ръката ù, погали я със златни листа, разпиля косата ù и я издигна във въздуха. Приближи я до него и той я изгледа с широко отворени очи как протяга ръка към него: „Да, нека се прегърнат ръцете ни.”
Но вятърът не харесваше нерешителните хора и затова я издигна още по-нависоко, за да не могат да се достигнат. Погледна го отвисоко и сякаш му се перчеше: „Видя ли, видя ли, аз ти я отнех, аз!”
© Ани Всички права запазени